отседна в Йорк, с цел да се уталожат графствата, където амбициите на брат му бяха всели смут. Седрик дълго ахкаше и охкаше, когато получи съобщението, но не отказа да се подчини. Действително завръщането на Ричард бе потушило всяка лелеяна от него надежда за възстановяването на саксонската династия в Англия. Защото, дори да биха могли да спечелят известни успехи, ако бе избухнала гражданска война, ясно бе, че нищо не можеха да постигнат при неоспорваната власт на Ричард, твърде популярен заради личните си качества и военната си слава, макар в управлението на държавата да проявяваше своеволие и небрежност — ту прекомерно снизхождение, ту склонност към тирания.
Освен това, колкото и неохотно, Седрик не можеше да не види, че проектираното от него пълно обединение на саксонците посредством женитбата на Роуина и Ателстън бе вече окончателно провалено поради взаимното несъгласие на двете страни. Наистина, то бе събитие, което в пламенната си поддръжка на саксонската кауза той не можеше да предвиди. Дори когато нежеланието и на двамата се прояви ясно и недвусмислено, той не можеше да повярва, че е възможно двама саксонци от царско потекло поради лични причини да се откажат от толкова необходим за общото благо на нацията брак. Това обаче не променяше нещата. Роуина никога не бе скривала отвращението, което й вдъхваше Ателстън, а сега Ателстън също така ясно и недвусмислено заявяваше, че никога вече не възнамерява да ухажва лейди Роуина. Дори вродената упоритост на Седрик се преклони пред такива препятствия, когато той, застанал все още на кръстопът, имаше тежката задача да свърже ръцете на дърпащата се двойка. Той все пак предприе още едно последно енергично нападение, но видя, че Ателстън, тази възкръснала издънка на саксонското кралско семейство, бе всецяло погълнат, като всички дребни земевладелци от наши дни, в ожесточена война срещу духовенството. Изглежда, че въпреки страшните си заплахи да убие абата на св. Едмънския манастир, кое поради природната си отпуснатост и доброта и кое поради молбите на майка си Едит — твърде привързана, както повечето дами (от онези времена) към духовенството, — Ателстън в края на краищата си бе отмъстил, като задържа абата и монасите в тъмниците на Кънингзбърг три дни без почти никаква храна. Заради това му жестоко деяние абатът го заплаши с отлъчване от църквата и състави страшен списък от стомашни и чревни заболявания, от които самият той и монасите му заболели вследствие на несправедливото и тиранично задържане в тъмниците на Ателстън. Седрик намери приятеля си толкова погълнат от този пор и от мерките, които бе взел, за да парира преследване-о от страна на църквата, че не бе способен да мисли за нищо друго. А когато Седрик спомена името на Роуина, Ателстън поиска да му разреши да изпие голяма чаша вино за нейно здраве, с пожелание тя в най-скоро време да стане невеста на родственика му Уилфред. Следователно това бе наистина безнадежден случай. От Ателстън не можеше да се очаква повече или, както се изрази Уомба с думи дошли до нас още от саксонски времена, той бе петел, който отказва да се бие.
Сега между Седрик и желаното от младите влюбени разрешение имаше само две пречки — неговата упоритост и отрицателното му отношение към норманската династия. Упоритостта му постепенно отстъпи пред ласките на повереницата му и гордостта, която не можеше да не изпитва заради славата на сина си. Освен това той все пак не беше безразличен към честта да свърже собствения си род с този на Алфред при положение, че по-големите претенции на потомъка на Едуард Изповедника бяха окончателно отхвърлени. Ненавистта на Седрик към норманската династия също така бе значително разклатена — първо, защото съзнаваше, че е невъзможно Англия да се отърве от новата династия, а това съзнание допринася до голяма степен за създаване на чувство на лоялност у поданика към царстващия монарх; и второ, вследствие на личното внимание на Ричард, комуто много допадаше прямият нрав на Седрик и който, според Уордърския ръкопис, така се държал с благородния саксонец, че преди последният да бе гостувал само една седмица в двора му, той дал съгласието си за женитбата на повереницата му Роуина и сина му Уилфред от Айвънхоу.
Венчалният обред на нашия герой, след като баща му официално разреши този брак, бе извършен в най-величествения от всички храмове, внушителната Йоркска катедрала. Кралят лично присъства и чрез благосклонното си държане при този и при други случаи към злочестите и доскоро унижавани саксонци им осигури по-безопасни и по-сигурни изгледи за извоюване на законните им права, отколкото можеха да очакват от променливото щастие на една гражданска война. Църквата придаде на венчавката им всичката тържественост и цялото великолепие, които Рим толкова умее да използува, за да създаде наистина блестящо впечатление.
Гърт, изискано облечен в качеството си на оръженосец на Айвънхоу, придружаваше младия си господар, комуто бе служил толкова вярно; там бе и великодушният Уомба, издокаран в нова шутовска шапка и великолепни сребърни звънчета. Верни негови другари в опасности и неволи, те сега с пълно основание останаха край него и през дните на най-голямо благополучие.
Но освен личната му прислуга в отпразнуването на знатната сватба участваха много благородни нормани и саксонци, както и ликуващото простолюдие. Така този брак стана залог за бъдещ мир и съгласие между два народа, които оттогава насам дотолкова са се слели, че е съвсем невъзможно да се разграничат. Седрик доживя почти до пълното им сливане. Защото с течение на времето двете народности бяха започнали да общуват и да се женят помежду си и норманите взеха по-малко да проявяват презрението си, а саксонците да се пооблагородяват. Но едва през царуването на Едуард III в царския двор в Лондон започнали да говорят на смесения език, наречен сега английски, и едва тогава може да се каже, че напълно изчезнало враждебното разграничение между нормани и саксонци.
На втората сутрин след щастливата женитба прислужницата Елгита съобщи на лейди Роуина, че една девойка иска да я види и да разговаря с нея насаме. Роуина се почуди, поколеба се, обзе я любопитство и в края на краищата заповяда да доведат девойката, а на прислужничките си нареди да се оттеглят.
Влезе младо момиче с величествена осанка. Дългото бяло було, в което бе загърнато, по-скоро подчертаваше, отколкото прикриваше изящната му стройна фигура. Държанието му издаваше уважение, напълно лишено от страх и раболепие. Роуина винаги беше готова да се отзове на исканията и да отдаде нужното внимание на чувствата на другите. Тя стана и понечи да поведе красивата си гостенка към един стол, но непознатата погледна Елгита и още веднъж изказа желанието си да разговаря с лейди Роуина насаме. Щом Елгита — доста неохотно — се оттегли, за най-голяма изненада на лейди Айвънхоу хубавата й посетителка коленичи, притисна ръце о челото си, навеждайки глава до земята, и колкото и да се противопоставяше Роуина, целуна бродирания ръб на дрехата й.
— Какво значи това, лейди? — почуди се невестата. — Защо ми отдавате такава необикновена почит?
— Защото на вас, лейди Айвънхоу, мога по общоприетия начин и без да заслужава какъвто и да е укор, да изкажа благодарността, която дължа на Уилфред от Айвънхоу — отвърна Ребека, като се изправи с обичайното си сдържано достойнство. — Простете дързостта, с която се осмелявам да изкажа почитта на моя народ към вас, но аз съм нещастната еврейка, за която вашият съпруг изложи на опасност живота си при толкова голям риск на арената в Темпълстоу.
— Девойко — рече на свой ред Роуина, — на този ден Уилфред от Айвънхоу само отплати в малка мяра непрестанните ти грижи за него в дните на неволи, докато е бил ранен. Кажи, има ли нещо, с което той или аз можем да ти бъдем полезни?
— Няма — отговори Ребека спокойно, — само, ако обичате, му предайте моята благодарност и моето сбогом.
— Значи, напускате Англия? — попита Роуина, която още не можеше да се окопити от изненада.
— Напускам Англия, лейди, преди да настъпи новолуние. Баща ми има брат, който е много добре поставен пред Мохамед Боабдил, краля на Гренада. Там ще отидем ние и срещу откуп, какъвто мюсюлманите взимат от нашия народ, ще живеем в мир и под сигурна закрила.
— Нима в Англия нямате такава закрила? — учуди се Роуина. — Моят съпруг е близък с краля. Самият крал е справедлив и щедър.
— Не се съмнявам, че е такъв, лейди — рече Ребека. — Но англичаните са свирепи; постоянно се карат със съседите, си или помежду си, всеки миг са готови да си забият меча. Чадата на моя народ не могат да живеят тук в безопасност. Ефрем е безсърдечен гълъб; Исахар221 — изтощен от труд роб, приведен между два тежки товара. За израилтяните няма надежда за покой, докато са в една страна на кръвопролитни войни, обкръжени от враждебно настроени съседи, разделени от междуособици.
— Но ти, девойко — възрази Роуина, — ти положително няма от какво да се боиш. За тази, която е
