духовник.
— Ако разреши ваше преподобие — започна Денет, — един пиян свещеник посетил клисаря в манастира „Св. Едмънд…“
— Моето преподобие не разрешава да съществува такова животно като пиян свещеник или ако има такъв, мирянин да го назовава по този начин — отвърна духовникът. — Дръж се както трябва, приятелю. Можеш да извадиш заключение, че светият човек е всецяло отдаден на размисъл, от което му се завива свят и краката му се олюляват, все едно, че стомахът е пълен с резняк. Знам го от личен опит.
— Добре де — подзе дядо Денет, — един свят монах посетил клисаря на „Св. Едмънд“ — гостът бил някакъв нередовен свещеник, дето убива половината откраднати в гората елени и предпочита дрънченето на халбите пред звъна на камбанката след своето причастие и за когото пушени свински ребра струват колкото десет зърна от броеницата му. Иначе е харен човек и веселяк. Умее той да върти дебелата сола, да ти изстреля стрела и да ти изиграе чеширски танц не по-зле от когото и да е в Йоркшир.
— Последните ти думи, дето ги изрече, ти спестиха едно-две счупени ребра, Денет — заяви менестрелът.
— Какво бе, човек, да не мислиш, че се боя от него — отвърна Денет. — Вярно, че съм поостарял и малко нещо схванат, но когато се бих за камбаната и овена в Донкастър…
— Разкажи ни най-после онази история.
— Историята, искаме да чуем историята, приятелю — подсети го отново менестрелът.
— Е, ето ви цялата история — Ателстън от Кънингзбърг бил погребан в манастира „Св. Едмънд“.
— Това е лъжа, и то опашата — извика монахът, — защото аз лично видях как го носят към собствения му замък.
— Добре тогава, разкажи ти какво е станало, господине — отвърна Денет, като взе да се цупи, задето постоянно му противоречат.
Менестрелът и по-младият селянин, другарят му, едва успяха да накарат простия човечец да продължи разказа си.
— Е, тези двама трезви монаси — подзе той най-после — щом този свят човек държи непременно да бъдат такива, продължили да пият хубаво пиво и вино и какво ли не още, кажи-речи, почти целия дълъг летен ден, когато се сепнали от дълбоки стенания и дрънчене на вериги и после при тях в стаята влязъл починалият Ателстън и им казал: „Ах вие, неверни пастири…“
— Не е вярно — бързо го пресече монахът. — Той не каза нито дума.
— Така, значи! Отче Тък — рече менестрелът, като го дръпна настрана от селяните, — ти май насочваш разказа в друга насока.
— Казвам ти, Абън-ъ-дейл — взе да го убеждава отшелникът, — видях Ателстън от Кънингзбърг, както може човек с очите си да види друг жив човек. Той бе увит в савана си и цял миришеше на гроб. Цяла бъчва испанско вино да изпия, не мога да го забравя.
— Глупости! — отвърна менестрелът. — Шегуваш се с мене!
— Никога вече да не ми вярваш, ако не е вярно, че му нанесох такъв удар със сопата си, който би повалил един вол, а той мина през тялото му, като че минава през стълб от дим!
— Кълна се в свети Хюбърт — възкликна менестрелът, — това е наистина чудновата история, която заслужава да използвам за едно стихотворение, нагласено за старата песен „Скрьб налегна стария монах“.
— Смей се, ако щеш — рече отец Тък, — но ако ме видиш някога да запея за такива неща, нека ме отвлече безследно първият дух или дявол, който ни посети! Не, не — аз тозчас реших да участвам в някое богоугодно дело като например изгаряне на вещица на божи съд или в някоя друга света работа и затова съм тук.
Тежката камбана на древната църква „Св. Михаил от Темпълстоу“ от едно селце на известно разстояние от прецепторията прекъсна разговора им. Вълна след вълна подтискащият звън достигаше до ушите им; едва замрял единият в далечината, и във въздуха отново се разнасяше ударът на тежката желязна камбана. Този звън, сигнал за предстоящата церемония, смрази сърцата на стеклите се зрители. Всички сега насочиха очи към прецепторията в очакване да се покажат Великия магистър, боецът и престъпницата.
Най-после спуснаха подвижния мост. Портата се разтвори и от замъка се зададе рицар, понесъл знамето на ордена, предшествуван от шестима тръбачи и последван от прецепторите, двама по двама. Последен бе Великия магистър, възседнал великолепен кон с най-обикновена сбруя и броня. Зад него яздеше Брайън де Боа Жилбер, въоръжен от глава до пети с блестящи доспехи, но без копието, щита и меча си, които двама оръженосци носеха зад него. По лицето му, макар и отчасти скрито от едно дълго перо, което се спускаше от плоската му барета, се четеше силен душевен смут — гордостта сякаш се бореше с известна нерешителност. Беше смъртно блед, като човек, неспал няколко нощи, и все пак управляваше нетърпеливия боен кон с обичайната си лекота и грация, каквито подобаваха на най-добрия копиеносец на Ордена на храма. Имаше нещо внушително и властно в целия му външен вид, но който го погледнеше по-внимателно, намираше в мрачното му лице нещо, което го караше час по-скоро да отвърне очи от него.
От едната му страна яздеше Конрад Мон-Фиче, а от другата — Алберт де Малвоазен, които бяха негови секунданти. И двамата носеха мирновременните си одежди, белите мантии на ордена. Зад тях яздеха други членове на храма и дълга върволица от облечени в черно оръженосци и пажове, които хранеха надеждата един ден да бъдат почетени със званието рицари на ордена. След тези новопосветени вървеше пеши от-ред от стражата в същите черни ливреи, сред алебардите на които се мяркаше бледата фигура на подсъдимата. Тя се движеше с бавни, но уверени стъпки към мястото, където щеше да се реши съдбата и. Бяха свалили всичките й украшения, да не би случайно между тях да има някои от амулетите, които — според вярването — сатаната дарявал на жертвите си, за да ги лиши от възможността да се изповядат дори когато ги подлагат на мъчения. Една проста по форма, груба бяла дреха бе заменила ориенталското й облекло. Въпреки това от нея лъхаше такава чудна смесица от смелост и примирение, че дори в тези дрехи и без никаква украса, освен дългите й черни коси, всички, които я погледнеха, заплакваха, и даже най- закоравелият фанатик съжаляваше за злата съдба, която бе превърнала едно толкова красиво създание в чаша на гнева и робиня на дявола.
След жертвата в пълен ред, със скръстени и забити в земята очи, вървяха цяла тълпа нископоставени хора от прецепторията.
Това бавно шествие се изкачи по лекото възвишение, на върха на което бе арената, и като навлезе в арената, обиколи я веднъж отдясно и към ляво. Обиколи я веднъж и се спря. За момент настъпи суетня, докато Великия магистър и придружаващите го, с изключение на боеца и секундантите му, слязат от конете си. Оръженосци, дошли именно за тая цел, веднага изведоха конете от арената.
Нещастната Ребека поведоха към черния стол, поставен до кладата. Когато за пръв път видя страшното място, където правеха приготовления за една смърт, толкова подтискаща за духа, колкото и болезнена за тялото, всички я видяха как изтръпна и затвори очи, устните й се задвижиха, навярно си казваше молитви, без обаче да се чуе никакъв звук. Миг по-късно тя отвори очи и ги впери в кладата, сякаш за да привикне умът й с нея; сетне с бавно и непринудено движение извърна глава.
Междувременно Великия магистър бе заел мястото си. Когато рицарите от ордена насядаха около и зад него, всеки според ранга си, се разнесоха силно и продължително звуци на фанфари, които оповестиха, че съдиите са заели местата си. Тогава Малвоазен, в качеството си на представител на боеца-защитник, излезе напред и постави ръкавицата на еврейката — залог за борбата — в краката на Великия магистър.
— Доблестни лорде и свети отче — каза той, — ето, тук стои Брайън де Боа Жилбер, рицар и прецептор на Ордена на храма, той приема залога за борбата, който сега поставям пред вашите свети нозе, и се задължава да изпълни днес дълга си в двубоя, за да потвърди, че тази девойка — еврейка на име Ребека, справедливо е заслужила присъдата, отредена на един сбор на този пресвети Орден на Храма на Сион, с която я осъжда на смърт като магьосница — тук повтарям, той е готов да се бие по правилата на честта и на рицарството, ако вашата благородна и свята особа заповяда.
— Заклел ли се е — попита Великия магистър, — че поводът за борбата е справедлив и почтен? Подайте едно разпятие и Te igitour212.
— Пресвети отче — отвърна Малвоазен без никакво колебание, — тук присъстващият наш брат вече е положил клетва за верността на обвинението си пред доблестния рицар Конрад де Мон-Фиче. Другояче не
