— Мисли за греховете си, Реджиналд Фрон де Бьоф — каза същият нечовешки глас, — мисли за бунтове, грабежи за убийства! Кой насъска развратния Джон да воюва срещу белокосия си баща — срещу великодушния си брат?
— Какъвто и да си — монах или дявол — отвърна Фрон де Бьоф, — ти лъжеш най-нагло! Не аз, не само аз насъсках Джон към бунт, ние бяхме петдесет рицари и благородници, цветът на Централна Англия — по- храбри мъже никога не са носили копия! И аз ли трябва да отговарям за греха на петдесетима? Неверни сатана, аз те отричам! Върви си и не броди край ложето ми вече — остави ме да умра спокойно, ако си смъртен — ако ли пък си демон, часът ти не е дошъл още.
— Спокойно, ти няма да умреш — повтори гласът, — даже и в смъртта си ще мислиш за убийствата, които си извършил, за стенанията, които са отеквали в този замък, за кръвта, която се е просмукала в подовете му.
— Не можеш да ме разколебаеш с дребнавата си злоба — отвърна Фрон де Бьоф със страшен и неестествен смях. — Евреинът неверник? Та начинът, по който се отнесох с него, заслужава похвала от небето — защо иначе стават светии онези, които потапят ръцете си в сарацинска кръв? Саксонските шопари, които убих, бяха врагове на моята страна, на моя род и крал. Хо, хо, ти виждаш, че в бронята ми няма ни една пукнатина. Избяга ли най-сетне? Млъкна ли?
— Не, мръсни отцеубиецо — отвърна гласът. — Спомни си за баща си, спомни си за неговата смърт, спомни си за неговата кръв, пролята в собствената му банкетна зала, и то от ръката на собствения му син!
— Ха — рече баронът след кратка пауза. — Ако знаеш това, ти наистина си бащата на злото и толкова всесилен колкото те смятат монасите! Мислех, че тази тайна е заключена в собственото ми сърце и в сърцето на едно друго — на моята изкусителка и съучастничка в престъплението. Махни се, остави ме, сатана, и потърси саксонската вещица Улрика, която единствена може да ти каже туй, що само тя и аз сме видели. Казвам ти, върви при тази, дето изми раните и нагласи трупа на убития така, че да изглежда като човек, умрял от естествена смърт, когато му е дошло времето. Върви при нея, тя ме изкуши, тя ме подтикна към това гнусно дело и ми отплати още по-гнусно — нека и тя като мене да вкуси от мъките, които предшестват ада.
— Тя вече ги вкусва — каза Улрика, излизайки пред леглото на Фрон де Бьоф, — отдавна пие тя от тази чаша и нейната горчилка сега се подслажда, като гледа как и ти пиеш от нея. Не скърцай със зъби, Фрон де Бьоф, не върти очи, не стискай юмрук и не ми се заканвай тъй страшно. Ръката ти, която също като ръката на прославения ти прадед, от когото носиш прякора си, можеше с един удар да строши черепа на планински бик, сега е безсилна и немощна като моята собствена.
— Мръсна, престъпна вещице! — отвърна Фрон де Бьоф. — Отвратителна кукумявка! Ти, значи, си дошла да злорадстваш над падението на един човек, за което си спомогнала?
— Да, Реджиналд Фрон де Бьоф — отговори тя. — Да, аз съм Улрика, дъщерята на убития Торкил Улфгангър! Сестрата на убитите му синове! Тя е, която иска от тебе, от бащиния ти дом, от баща ти и рода ти, да й върнеш името и честта — всичко, което е загубила заради тези, които носят името Фрон де Бьоф. Спомни си нанесените ми злини, Фрон де Бьоф, и отговори ми дали не казвам истината. Ти бе моят зъл гений и аз ще бъда твоят — аз ще те преследвам до последния ти дъх.
— Отвратителна фурия! — извика Фрон де Бьоф. — Този момент ти никога няма и да видиш. Хей, Джайлз, Клемънт, Юстъс! Сент Мор и Стивън! Хванете тази проклета вещица и я хвърлете от бойниците — тя ни е предала на саксонците! Хей, Сент Мор! Клемънт! Неверни разбойници, къде се маете?
— Повикай ги пак, смели бароне — рече старицата с ужасна подигравателна усмивка. — Повикай васалите си — обречи тези, що се маят, на камшик и тъмница. Но знай, всесилни главатарю — продължи тя, като промени изведнъж тона си, — че не ще получиш от тях ни отговор, ни помощ, ни покорство. Чуй тези страшни звуци. — В този момент трясъкът на подновената атака отеква страхотно от бойниците на замъка. — Този боен вик носи гибел на рода ти! Изградената с кръв мощ на Фрон де Бьоф се руши, и то от най-презрените от него врагове! Саксонецът, Реджиналд, презреният саксонец напада твоите стени! Защо лежиш тука като изтощен селяк, когато саксонецът щурмува крепостта ти?
— Богове на доброто и злото! — извика раненият рицар. — Дайте ми за минута сила, колкото да се довлека до мястото на боя и да загина, както подобава на името ми!
— Не се надявай, храбри рицарю! — отвърна тя. — Ти не ще умреш като воин, а ще загинеш като лисица в бърлогата си, когато селяните запалят храсталака край нея.
— Лъжеш, омразна вещице! — извика Фрон де Бьоф — Моите хора се държат храбро, стените ми са високи и яки — другарите ми не се боят от пълчища саксонци, па макар и начело с Хенгист и Хорса! Бойният вик на тамплиера и на кондотиерите се издига над глъчката на боя! Кълна се в честта си, когато запалим лумналата клада и ликуваме след победата, ти ще изгориш на нея и ни кост не ще остане от тебе. А аз ще съм жив да чуя, че си отишла от земния огън към огъня на пъкъла, който никога не ни е изпращал по- сатанинско изчадие от тебе!
— Запази си тази Вяра, докато получиш по-добри доказателства — отвърна Улрика. — Но не! — прекъсна тя думите си. — Ти още сега ще изпиташ съдбата, която всичката ти сила, власт и смелост не могат да отменят, макар че ти я готви тази слаба десница. Виждаш ли тлеещите задушливи изпарения, които на черни облаци се носят вече из стаята? Или може би си мислиш, че тъмнеят гаснещите ти очи, че гърдите ти вече мъчно си поемат дъх? Не, Фрон де Бьоф, друга е причината. Спомняш ли си горивото, складирано под тази стая?
— Жено! — извика той яростно. — Да не си го запалила? Бога ми, ти си го запалила и замъкът гори!
— Да, пламъците бързо се надигат — каза Улрика със страшно спокойствие — и скоро ще се развее сигнал, който ще предупреди обсадителите да притиснат здраво тези, които се мъчат да ги угасят! Сбогом, Фрон де Бьоф, дано Миста, Скогула и Зернебок — боговете на древните сакси, или на злите духове, както ги наричат днес свещениците, те утешат на смъртното ти ложе, което Улрика напуска сега. Но знай, ако това е някаква утеха за тебе, че Улрика тръгва към същия мрачен бряг, към който вървиш и ти, другарка в твоето наказание, както бе другарка в престъплението ти! А сега, отцеубиецо, сбогом навеки! Дано всеки камък в свода на този покрив проговори и повтаря тази дума в ушите ти!
Като рече това, тя излезе от стаята и Фрон де Бьоф чу трясъка на тежкия ключ, когато тя заключи два пъти вратата след себе си, лишавайки го по този начин и от най-малката надежда за спасение. В неизмеримия си ужас той викаше своите слуги и съюзници:
— Стивън, Сент Мор! Клемънт, Джайлз! Изгарям безпомощен! Спасете ме, спасете ме, храбри Боа Жилбер, доблестни де Брейси! Фрон де Бьоф ви вика! Господарят ви вика, неверни оръженосци! Съюзникът ви, вашият брат по оръжие, вероломни рицари! Да се изсипят върху подлите ви глави всички проклятия, достойни за предатели! Ще ме оставите ли да загина тъй злочест? Не ме чуват — не могат да ме чуят — гласът ми се губи в глъчката на боя… Пушекът става по-гъст… огънят обхваща пода. О, да можех веднага да вдъхна чистия божи въздух, па макар веднага да платя за това със смъртта си! — Ив безумната ярост на отчаянието нещастникът ту викаше, както викаха бойците навън, ту мълвеше проклятия против себе си, хората и против небето. — Червените пламъци проблясват през гъстия дим! — извика той. — Дяволът върви срещу ми под знамето на собствената си стихия! Махни се, сатана! Аз няма да дойда при тебе без другарите си — те всички принадлежат на тебе, всички, които бранят тези стени… Нима мислиш, че можеш да вземеш само Фрон де Бьоф със себе си? Не, неверникът тамплиер, развратникът де Брейси, Улрика, мръсната убийца и блудница, хората, които помагаха в начинанията ми, саксонското псе и проклетият евреин, моите пленници, всички, всички ще дойдат с мен — най-хубавата компания, която някога е поемала пътя за пъкъла, ха, ха, ха! — и той се изсмя безумно, та чак сводът отекна. — Кой се смее там? — извика Фрон де Бьоф с променен глас, защото шумът от битката не му попречи да чуе лудешкия си смях. — Кой се смее? Улрика, ти ли си? Говори, вещице, и аз ще ти простя, защото само ти или дяволът от ада би могъл да се изсмее в такъв час. Махни се… махни се…
Би било светотатство да описваме по-нататък смъртния час на този богохулник и отцеубиец.
ГЛАВА XXXI
