В този момент обсадителите видяха червеното знаме на ъгъла на кулата, която Улрика бе описала на Седрик. Смелият селянин Локсли пръв го забеляза, когато бързаше към външното укрепление, за да види как върви нападението.
— Свети Георги! — извика той. — Добрият свети Георги помага на Англия! Напред, смели селяни! Защо оставяте доблестния рицар и благородния Седрик сами да щурмуват прохода? Върви, луди калугерю, покажи, че можеш да се биеш за броеницата си! Напред, смели воини! Замъкът е наш, вътре имаме приятели! Виждате ли оня червен байрак? Това е уреченият сигнал! Торкилстън е наш! Помислете за славата! За плячката! Едно усилие и крепостта е наша!
С тези думи той опъна мощния си лък и изпрати една стрела право в гърдите на един войник, който по указания на де Брейси се мъчеше да откърти парче от бойниците й и да го запрати върху главите на Седрик и Черния рицар. Друг войник грабна от ръцете на умиращия железния лост, с който той повдигаше камъка, и бе вече успял да разхлаби корниза, когато една стрела се заби през пречките на шлема му и той падна мъртъв от стената в рова. Бойците се стреснаха, защото изглеждаше, че никаква броня не може да устои на ударите на този необикновен стрелец.
— Нима ще отстъпите, подлеци? — извика де Брейси. — Nount jove Saint Dennis!149 Дайте ми лоста!
И като го грабна, той пак се зае с разхлабения корниз, който беше толкова тежък, че ако паднеше, щеше не само да срути остатъка от подвижния мост, който пазеше двамата нападатели, но и да потопи грубия им сал. Всички съзряха опасността и дори най-храбрите, даже смелият монах, не смееха да стъпят на сала. Три пъти Локсли стреля по де Брейси и трите пъти стрелата му се отплесна от здравата броня на рицаря.
— Да бъде проклета испанската ти ризница! — викна Локсли. — Ако я бе правил английски ковач, тези стрели щяха да минат през нея като през коприна.
После завика:
— Другари! Приятели! Благородни Седрик! Дръпнете се назад! Стената пада!
Никой не чу предупредителния му вик, защото трясъкът от ударите на Черния рицар по портата можеше да заглуши дори двайсет бойни тръби. Наистина верният Гърт се втурна към подвижния мост, за да предупреди Седрик за очакващата го съдба или да я сподели с него. Но щеше да бъде твърде късно — корнизът се поклащаше и де Брейси, който все още натискаше лоста, скоро щеше да го срути, ако близо до него не бе прозвучал гласът на тамплиера.
— Всичко е загубено, де Брейси — замъкът гори.
— Ти си луд! — извика рицарят.
— Цялата западна страна е в ярки пламъци. Напразно се мъчех досега да ги угася.
Брайън де Боа Жилбер съобщи тази грозна вест със свойственото си хладнокръвие, но смаяният му другар не я прие така спокойно.
— Светии небесни! — извика де Брейси. — Какво да правим? Обещавам свещ от чисто злато на свети Николай от Лимож…
— Спести си обещанието — каза тамплиерът — и ме чуй. Поведи хората си долу, сякаш се каниш да излезеш навън. Отвори задната порта — има само двама души на сала — хвърли ги в рова и си пробий път към външното укрепление. Аз ще щурмувам предната порта и ще нападна укреплението откъм външната страна. Ако можем да си възвърнем него, бъди уверен, че ще успеем да се отбраняваме, докато ни дойдат на помощ или поне докато ни предложат приемливи условия.
— Добре си го обмислил — отговори де Брейси. — Ще изпълня своя дял. Но ти, тамплиере, няма да ме изоставиш, нали?
— Ето ръката ми! — каза Боа Жилбер. — Но бързай, за бога!
Де Брейси набързо събра хората си, втурна се надолу към задната порта и нареди веднага да я отворят. Но едва-що сториха това и огромната сила на Черния рицар си проби път навътре въпреки де Брейси и хората му. Двама от първите паднаха веднага, а останалите отстъпиха въпреки всички усилия на вожда им да ги спре.
— Кучета недни! — викаше де Брейси. — Нима ще оставите двама души да пресекат единствения ни път към спасение?
— Той е самият дявол! — рече един стар воин, мъчейки се да избегне ударите на черния си противник.
— Даже и да е самият дявол — отвърна де Брейси, — нима ще бягаш от него, за да се хвърлиш в зиналата уста на пъкъла? Замъкът гори зад вас, негодници! Дано отчаянието ви вдъхне смелост! Пуснете ме напред! Аз сам ще се справя с този боец!
И наистина този ден де Брейси защити смело и като истински рицар славата си, спечелена в безбройните междуособици през тези страшни времена. Сводовете на преддверието, в което водеше задната порта и където сега двамата прославени рицари се вкопчиха в ръкопашен бой, отекваха от бесните удари, които си нанасяха — де Брейси с меча, а Черния рицар с тежката си алебарда. Най-после норманецът получи един удар, който, въпреки че можа отчасти да го парира с щита си (иначе де Брейси не би останал жив), се стовари с такава сила на шлема му, че той се просна на земята.
— Предай се, де Брейси — каза Черния боец, като се наведе над него и сложи на пречките на шлема му смъртоносната кама, с която рицарите доубиваха врага си и която наричаха кама на милосърдието. — Предай се, Морис де Брейси, защото, и да ти дойдат, и да не дойдат на помощ, ти ще умреш.
— Няма да се предам на един непознат победител — чу се слабият глас на де Брейси. — Кажи ми името си или пък прави, каквото щеш с мене. Не ще допусна да се каже някога, че Морис де Брейси се е предал в плен на един безименен селяк.
Черния рицар прошепна нещо на ухото на победения.
— Предавам се безусловно — каза норманецът и предишния му тон на строга и решителна упоритост се замени с тон на пълно, макар и неохотно покорство.
— Върви във външното укрепление — каза победителят властно — и чакай там по-нататъшните ми нареждания.
— Нека най-напред да ти кажа нещо, което те интересува — отвърна де Брейси. — Уилфред от Айвънхоу е ранен и пленен в замъка и ще загине, ако не му помогнете незабавно.
— Уилфред от Айвънхоу? — извика Черния рицар. — Пленен и ще загине! Всички в замъка ще отговарят с живота си, ако бъде опърлен макар и един косъм от главата му! Покажи ми стаята му!
— Качи се по онази вита стълба — каза де Брейси, — тя води в неговата стая. Няма ли да ме приемеш за водач? — прибави той с покорен тон.
— Не. Върви във външното укрепление и там чакай заповедите ми. Нямам доверие в тебе, де Брейси.
През време на двубоя и на краткия разговор. Седрик, начело на група мъже, между които личеше монахът, бе преминал моста, щом видя, че портата е отворена, и бе изтласкал обезсърчените и отчаяни хора на де Брейси, някои от които просеха милост, други напразно се мъчеха да се съпротивляват, а по- голямата част избягаха към двора. Самият де Брейси стана от пода и хвърли тъжен поглед подир победителя си.
— Няма доверие в мене — повтори си той. — А нима съм заслужил доверието му?
После вдигна меча си от земята, свали шлем в знак, че се е предал и като отиде във външното укрепление, предаде меча си на Локсли, когото срещна по пътя.
Бушуващият пожар скоро се усети и в стаята, дето еврейката Ребека се грижеше за Айвънхоу. Шумът от битката скоро бе прекъснал краткия му сън и гледачката му, която по негово настояване пак бе застанала до прозореца, за да наблюдава и да го уведомява за хода на атаката, известно време не можеше да види нищо от растящия задушлив дим. Най-после огромните кълба пушек, които нахлуха в стаята, виковете „Вода!“, които се чуваха сред глъчката на боя, ги накараха да почувствуват ясно нарастващата нова опасност.
— Замъкът гори! — извика Ребека. — Какво можем да сторим, за да се спасим?
— Бягай, Ребека! — рече Айвънхоу. — Спаси собствения си живот. Мене никаква земна сила не може да ме избави.
— Няма да бягам — отвърна Ребека. — Ще се спасим или ще загинем заедно. Но, велики боже! Баща ми, какво ще стане с баща ми?
