В този момент вратата на стаята бързо се отвори и се показа тамплиерът. Той представляваше страхотна фигура, позлатената му броня бе изпотрошена и окървавена, а перото на каската му бе наполовина счупено, наполовина обгоряло от огъня.
— Ето, че те намерих — рече той на Ребека. — Ще видиш, че ще сдържа думата си и ще споделя с тебе и добро и зло… Има само един път към спасение — превъзмогнах петдесет опасности, за да ти го покажа. Стани и ела веднага с мене!
— Сама аз няма да тръгна с тебе — отговори Ребека. — Ако си роден от жена, ако имаш капчица човешка милост, ако сърцето ти не е кораво като бронята на гърдите ти — спаси стария ми баща, спаси този ранен рицар!
— Един рицар — рече тамплиерът с обичайното си спокойствие, — един рицар, Ребека, трябва да срещне съдбата си било от меч, било от огън. А кой дава пет пари за съдбата на един евреин?
— Жестоки рицарю — отвърна Ребека, — по-скоро ще загина в пламъците, отколкото да приема избавление от тебе!
— Ти нямаш избор, Ребека. Веднъж успя да ми се изплъзнеш, но никой смъртен не е могъл да стори това втори път.
С тези думи той грабна изплашената девойка, чиито писъци огласиха въздуха, и я изнесе на ръце от стаята, въпреки виковете й и без да обръща внимание на заплахите, които Айвънхоу с гръмовит глас сипеше по него.
— Куче проклето! Позор за ордена ти! Пусни девицата! Предателю Боа Жилбер, Айвънхоу ти заповядва! Негоднико, ще ми платиш с кръвта на сърцето си!
— Нямаше да мога да те намеря, Уилфред — каза Черния рицар, който в този момент влезе в стаята, — ако не беше викал така.
— Ако си истински рицар — викна Уилфред, — не мисли за мене. Тичай подир този похитител, спаси Роуина, погрижи се за Седрик!
— Когато им дойде редът — отвърна рицарят на букаите, — но сега е твоят ред.
И като грабна Айвънхоу, той го понесе с такава лекота, с каквато тамплиерът беше отнесъл Ребека, втурна се с него към задната порта и след като предаде там товара си на двама селяни, върна се пак в замъка да помага за спасението на останалите пленници.
Една от кулите сега бе обхваната от ярки пламъци, които буйно проблясваха от всеки прозорец и от всяка амбразура. Но в другите части на замъка, където дебелите стени и сводестите покриви на стаите пречеха на пламъците да проникнат, все още бушуваше не по-малко страховито човешката ярост, тъй както оттатък господстваше ужасната стихия. Обсадителите преследваха защитниците на крепостта от стая в стая и с кръвта им утоляваха жаждата за мъст, която дълго бяха таили към войниците на тиранина Фрон де Бьоф. Повечето от тях се съпротивяваха докрай — малцина искаха милост и никой не я получи. Въздухът бе изпълнен със стенания и трясък на оръжия, подовете бяха облени с кръвта на отчаяни и издъхващи нещастници.
Сред тази бъркотия Седрик се втурна да търси Роуина, докато верният Гърт, който го следваше по петите сред боя, нехаеше за собствената си безопасност, когато се мъчеше да отстрани ударите, насочени срещу господаря му. Благородният саксонец има късмет да стигне в стаята на повереницата си точно когато тя бе оставила всяка надежда за спасение и притискайки отчаяна един кръст към гърдите си, седеше и очакваше всяка минута смъртта. Той я предаде на Гърт да я заведе на безопасно място във външното укрепление, пътят към което бе вече разчистен от врага и не бе още обхванат от пламъци. След това верният Седрик побърза да потърси своя приятел Ателстън, решен с риск на живота си да спаси тази последна издънка на саксонските крале. Но преди да успее да проникне в старата зала, където сам преди бе пленник, изобретателният гений на Уомба бе успял да освободи него самия и другаря му по съдба.
Когато шумът на битката възвести, че тя е в разгара си, шутът захвана да вика, колкото му глас държи:
— Свети Георги и драконът! Добрият свети Георги помага на хубава Англия! Замъкът е превзет!
Той засилваше страшния ефект на думите си, като блъскаше едно о друго две парчета от ръждясала броня, които се търкаляха в залата. Стражите, които бяха поставени в преддверието и които вече бяха обхванати от тревога, се изплашиха от крясъците на Уомба и оставяйки вратата отворена подире си, изтичаха да кажат на тамплиера, че врагът е навлязъл в старата зала. Пленниците лесно излязоха в преддверието и оттам в двора на замъка, където сега се разиграваше последното действие на борбата. Тук свирепият тамплиер бе вече яхнал коня си, заобиколен от неколцина войници на коне и пеши, които бяха тръгнали след този прославен вожд, за да осигурят последната останала възможност за отстъпление и спасение. Подвижният мост бе спуснат по негова заповед, но пътят пред тях не бе свободен, защото стрелците, които досега обстрелваха тази страна на замъка, щом видяха, че се спуща мостът, се струпаха на входа — едно, за да попречат на войниците да избягат, второ, за да си осигурят дял от плячката, преди да изгори замъкът. Освен това група от нападателите, влезли през задната порта, сега нахълтаха в двора и яростно нападнаха останалите защитници на замъка, които по този начин се видяха нападнати от две страни.
Все пак, движени от отчаянието и поддържани от примера на неустрашимия си вожд, войниците се бореха с най-голяма храброст и тъй като бяха добре въоръжени, няколкократно смогнаха да отблъснат далеч по-многочисления си противник. Ребека, поставена на кон пред един от сарацинските роби на тамплиера, се намираше в средата на малката група и Боа Жилбер, въпреки бъркотията на кървавата схватка, полагаше всички грижи за безопасността й. Той постоянно заставаше пред нея и я пазеше с триъгълния си обкован със стомана щит, без да се грижи за себе си. После, отделяйки се от нея, надаваше бойния си вик, втурваше се напред, поваляше на земята първия нападател и моментално се връщаше пак да хване юздата на коня й.
Ателстън, който, както е известно на читателя, беше ленив, но не бе страхлив, видя женската фигура, която тамплиерът тъй ревностно пазеше, и ни за момент не се усъмни, че това е Роуина и че тамплиерът се кани да я отвлече въпреки съпротивата й.
— Кълна се в душата на свети Едуард! — рече той. — Аз ще я избавя от този горделив рицар и той ще загине от моята ръка!
— Мисли какво правиш! — извика му Уомба. — Който много бърза, хваща жаба вместо риба. Кълна се в пръчицата си, онази там не е лейди Роуина. Виж черните й коси! Ех, щом не различаваш черно от бяло, ти може да си водач, ама аз няма да тръгна подире ти — няма да си троша костите, без да има за кого! Пък и ти си без броня! Помни, че копринена шапка не пази от стоманено острие. Е, добре тогава, щом управителят иска вода, нека се дави! Deus vobiscum150, доблестни Ателстън — заключи той и пусна дрехата на саксонеца, за която досега го дърпаше.
За голямата сила на Ателстън бе нужен само един момент, за да грабне един боздуган от земята, където той лежеше изпуснат от ръката на умиращ воин, и да се спусне сред хората на тамплиера, удряйки ту наляво, ту надясно, като поваляше по един войник с всеки удар. Скоро се намери на два метра от Боа Жилбер, комуто викна силно и гневно:
— Обърни се, неверни тамплиере! Пусни тази, която си недостоен дори да докоснеш! Обърни се, бандит, убиец и лицемерен разбойник!
— Куче такова! — скръцна със зъби тамплиерът. — Ще те науча аз тебе да богохулстваш срещу светия орден на сионовия храм — и с тези думи той обърна коня си наполовина към саксонеца и като се издигна на стремената, за да се възползува напълно от височината на животното, нанесе страхотен удар върху главата на Ателстън.
Право каза Уомба, че копринена шапка не пази от стоманено острие. Тъй остро бе оръжието на тамплиера, че разцепи на две като върбова клонка жилавата усукана дръжка на боздугана, който злочестият саксонец вдигна, за да парира удара, и като се стовари на главата му, повали го на земята.
— Ha! Beau-seant — извика Боа Жилбер. — Така се пада на тези, които ще хулят рицарите тамплиери! — И като се възползува от смайването, причинено от падането на Ателстън, той викна силно: — Който иска да се спаси, нека ме последва!
После се втурна по подвижния мост, разпръсквайки стрелците, които се мъчеха да му пресекат пътя. Последваха го сарацините и петима-шестима войници, които бяха успели! да се качат на конете си. Многобройните стрели, насочени; по тамплиера и хората му, правеха тяхното отстъпление твърде опасно, но
