— Де Брейси — каза рицарят, — ти си свободен. Върви си! Този, чийто пленник си, не се унижава да си отмъщава подло за миналото. Но внимавай в бъдеще, че може да те сполети нещо по-лошо. Морис де Брейси, казвам ти — внимавай!
Де Брейси мълчаливо направи нисък поклон и се канеше да се оттегли, когато разбойниците го обсипаха с клетви и подигравателни подвиквания. Гордият рицар изведнъж се спря, обърна се, скръсти ръце, изправи се с целия си ръст и извика:
— Я да мълчите, псета такива! Сега лаете, а когато гонеха елена, не смеехте да отворите уста! Де Брейси презира вашите ругатни, както би презирал и овациите ви. Приберете се във вашите гъсталаци и хралупи, бандити такива! И си трайте, когато дори на миля разстояние от бърлогите ви се говори за рицарски и благородни дела.
Тази неуместна самонадеяност щеше да спечели на де Брейси един залп от стрели, ако не се бе намесил бързо и властно Локсли. В това време рицарят грабна поводите на един от конете, които бяха доведени от конюшните на Фрон де Бьоф и стояха наблизо, готови оседлани като ценна част от плячката. Той се метни на седлото и препусна през гората.
Когато стихна суматохата, главатарят сне от шията си скъпия рог и пояс, който неотдавна бе спечелил на състезанието по стрелба в Ашби.
— Благородни рицарю — обърна се той към Черния рицар, — ако не считаш, че е под достойнството ти да приемеш рог, който някога е носил един английски селянин, ще те помоля да задържиш този за спомен за смелостта си. И ако някога имаш работа насам и както често се случва на достойните рицари, си здраво притиснат от врага в коя и да е гора между реките Трент и Рииз, изсвири тези три mots155 ей така: „Уоса — хоу!“ и твърде е възможно да ти дойдат помощници и спасители.
Той наду рога и няколко пъти изсвири зова, докато рицарят запомни нотите.
— Покорно благодаря за този дар, храбри селянино — каза рицарят. — Никога, даже и в най-голяма беда, няма да ми трябват по-добри помощници от тебе и твоите горяни.
После и той на свой ред наду рога, та гората екна.
— Добре и ясно го изсвири — рече селянинът. — Да пукна, ако ти не си така опитен в горското изкуство, както във военното! Кълна се, че някога и ти си стрелял по елени. Другари, запомнете тези три mots — това е зовът на рицаря на букаите и ако някой от вас го чуе и не му се притече на помощ, ще накарам да го изгонят от нашия отряд, като го нашибат със собствения му лък.
— Да живее Локсли! — провикнаха се селяните. — Да живее Черния рицар на букаите! Дано скоро да има нужда от нашата помощ, та да види как охотно ще му я дадем!
Сега Локсли се зае с подялбата на плячката, която извърши с най-похвално безпристрастие. Една десета част бе отделена за църквата и за други богоугодни дела. После бе отделена една част за нещо като обществен фонд. Друга част бе отделена за вдовиците и децата на загиналите или за молитви за душите на онези, които нямаха семейства. Остатъкът бе поделен между стрелците според ранга и заслугите им, като вождът им преценяваше всички спорни въпроси разумно и всички напълно се подчиняваха на решението му. Черния рицар бе не малко изненадан да види, че хора, които живеят извън законите, се управляват помежду си тъй справедливо и редно и всичко, което наблюдаваше, потвърди впечатлението му за ума и способностите на техния водач.
Когато всеки си взе своя дял от плячката, а ковчежникът заедно с четирима едри селяни пренасяше онова, което бе отредено за обществен фонд в сигурно скривалище, остана без стопанин делът, който бе определен за църквата.
— Много ми се ще да узнаем нещо за нашия веселяк капелан — каза водачът. — Той няма обичай да отсъства, когато се благославя трапеза или се дели плячка. Пък и негов дълг е да се погрижи за този десетък от нашето предприятие. Може би неговата служба е изкупила някои от прегрешенията му като монах. Освен туй аз имам тук наблизо един пленник — негов събрат духовник — и ми се ще отецът да ми помогне да уредя и неговия въпрос както подобава. Много ме е страх, че нещо лошо се е случило на нашия грубоват калугер.
— Много бих съжалявал, ако е така — каза рицарят на букаите, — защото съм му задължен за гостоприемството му през една весела нощ, прекарана в килията му. Хайде да се върнем в развалините на замъка — там може би ще узнаем нещо за него.
Докато говореха, селяните със силен вик известиха за пристигането на този, за чиято съдба се тревожеха. Същото потвърди и гръмовният глас на самия отец още преди да съзрат едрата му фигура.
— Сторете място, веселяци! — викаше той. — Сторете място за духовния си баща и неговия пленник. Викнете още един път добре дошъл! Аз идвам, благородни вожде, като орел с плячка в ноктите си!
Пробивайки си път сред окръжилите го, които се заливаха от смях, той се яви величествен и тържествуващ, като размахваше в едната си ръка алебардата, а с другата дърпаше един оглавник, единият край на който бе вързан около шията на нещастния Исак от Йорк. Превит от мъка и ужас, Исак се влачеше подир победоносния калугер, който викаше високо:
— Къде е Алън-а-Дейл, да ме възпее в балада или поне в песенчица? Кълна се в свети Хърмангилд, този некадърен странстващ певец винаги се запилява някъде, когато му се представя случай да възпее храбростта!
— Отче стрелецо — рече войводата, — ти май си полял литургията тази сутрин, макар че е още раничко. В името на свети Никола, кого ни водиш?
— Пленник на моя меч и на моето копие, благородни предводителю — отвърна отшелникът от Копмънхърст, — или по-скоро на моя лък и на моята алебарда. Но със своето богословие аз го спасих от много по-черно робство. Говори, евреино, не те ли откупих аз от сатаната? Не те ли научих да казваш „Веруюто“ и „Отче наш“, и „Аве Мария“? Не прекарах ли цяла нощ да пия за твое здраве й да ти обяснявам тайните на вярата?
— За бога! — извика бедният евреин. — Няма ли кой да ме избави от този луд… искам да кажа — от този свет човек?
— Каква е тази работа, евреино? — запита отшелникът заплашително. — Да не се отмяташ пак от вярата, евреино? Да знаеш — ако се върнеш пак към неверието си, макар че не си крехък като прасе- сукалче — де да имаше сега едничко да си закуся с него, — не си чак толкова жилав, че да не ставаш за печене. Успокой се, Исак, и повтаряй след мене! Аве Мария!…
— Хайде, без богохулства, щури калугерю! — рече Локсли. — Я по-добре ни разкажи къде намери своя пленник?
— Кълна се в свети Дънстън — рече отецът, — намерих го там, където търсех нещо по-хубавичко! Мръднах до избата да видя какво може да се спаси там. Защото, макар че една чаша горещо вино с подправки е достойно за императорска вечеря, рекох си, че ще бъде жалко толкова много вино да се сгрее изведнъж. Таман бях докопал едно буренце мадейра и се канех да викам на помощ някои от тези ленивци, дето никога не може да ги намери човек, кога има да се върши добро дело, и забелязах една тежка обкована врата. „Аха! — рекох си аз. — В това тайно подземие е сигурно най-хубавото вино и този бандит, икономът, като са го обезпокоили в работата му, е оставил ключа на вратата.“ Влязох аз вътре и нищо не намерих освен куп ръждясали вериги и туй еврейско псе, което веднага безусловно ми се предаде в плен. Аз само се подкрепих след уморителния труд с една чашка от винцето, от което ушите ми бръмват, и се канех да отведа пленника си, когато с гръм и трясък се срутиха стените на една външна кула (да им изсъхнат ръцете на тия, дето не са я построили по-здраво!) и ни пресякоха пътя. С грохот падаха кула след кула и аз току се простих с живота! И като считах, че е позор за човек с моето призвание да си отиде от тоя свят в компанията на един евреин, вдигнах алебардата да му избия мозъка. Ама се смилих над белите му коси и реших, че е по-добре да сложа алебардата и да поема духовното оръжие за спасение на душата му. И — да ме благослови свети Дънстън — семето падна на добра почва. Само че, кое от приказки цяла нощ за тайните на вярата, кое от пост (защото няколкото глътки мадейра, с които си бях поизострил мозъка, бяха дребна работа), главата ми е май замаяна. Съвсем се бях изтощил. Жилбер и Уибълд знаят на какво дередже бях, когато ме намериха — съвсем бях капнал.
— Можем да бъдем свидетели — каза Жилбер. — Когато разчистихме развалините и с помощта на свети Дънстън попаднахме на стълбата към тъмницата, намерихме буренцето с мадейра полуизпразнено, евреинът полумъртъв и отеца повече от полу… изтощен, както казва той.
