— Негодници недни! Лъжци такива! — обиди се отецът. — Вие и вашите лакоми другари изпихте мадейрата за утринна почерпка. Наречете ме езичник, ако не я пазех да я опита нашият главатар. Но какво значение има това? Евреинът е покръстен и разбира всичко, което му разказах, почти така добре, както самият аз.
— Вярно ли е това, евреино? — запита Локсли. — Наистина ли се отричаш от неверието си?
— Имайте милост към мене — замоли се евреинът, — та аз не разбрах нито дума от това, що преподобният свещеник ми разправя през тази страшна нощ! Уви! Аз бях тъй объркан от терзания, страх и скръб, че дори нашият свет отец Аврам да бе дошъл да ми проповядва, щеше да намери един глух слушател.
— Лъжеш, евреино, сам знаеш, че лъжеш! — каза калугерът. — Аз ще ти напомня само една дума от нашия разговор — ти обеща да подариш цялото си имущество на светия ни орден.
— Бог да ми е на помощ, справедливи господа — възкликна Исак, още по-уплашен от преди. — Такава дума никога не е излизала от устата ми! Уви! Аз съм стар и опропастен човек — боя се, че и дете нямам вече, — имайте милост към мене, пуснете ме да си ходя!
— Не — каза монахът, — ако се отмяташ от обещаното в полза на светата църква, ти трябва да платиш за това.
И той вдигна алебардата си и здравата щеше да стовари дръжката й върху раменете на евреина, ако Черния рицар не бе спрял удара му, привличайки по този начин гнева на светия отец върху себе си.
— Кълна се в свети Тома от Кент — рече той, — ако река, господин Лениви любовнико, ще те науча аз тебе да си гледаш работата, макар че си в железен калъф!
— Недей се сърди — рече рицарят, — ти знаеш, че съм ти заклет другар и приятел.
— Не знам аз нищо подобно — отвърна монахът — и ти казвам, че си перчо, който обича да се меси в чужди работи.
— Ама нима забрави — продължи рицарят, комуто сякаш правеше удоволствие да дразни някогашния си домакин, — че заради мене (аз няма да споменавам нищо за изкушението, което представляваше шишето и баницата), — заради мене ти наруши обета си за пост и бдение?
— Ей, приятелю — каза монахът и сви грамадния си юмрук, — ама аз наистина ще ти стоваря един!
— Не приемам такива дарове — рече рицарят, — съгласен съм само да приема удара ти назаем, но ще ти го върна с такава лихва, каквато твоят пленник тука никога не е вземал в търговията си.156
— Ей, сега ще видим — каза монахът.
— Хей — извика Локсли, — каква е тази работа, луди отче? Какви са тези кавги под сборищното ни дърво?
— Никакви кавги — отговори рицарят, — това е само приятелска размяна на любезности. Хайде, отче, удряй, ако смееш, аз ще изтърпя удара ти, ако ти си съгласен да изтърпиш моя.
— Ти имаш преимущество с тази желязна тенджера на главата — каза духовникът. — Но хайде! Ей сега ще паднеш, па макар да си Голиат от Гат157 с месингов шлем.
Калугерът оголи мускулестата си ръка до лакътя и с все сила нанесе на рицаря удар, който можеше да повали вол. Но противникът му остана твърд като скала. Силен вик се изтръгна от всички селяни наоколо, защото ударът на отеца беше пословичен сред тях и малцина бяха тези, които на шега или наистина не бяха имали случай да изпитат силата му.
— Сега, отче — каза рицарят, като свали желязната си ръкавица, — аз имах преимущество на главата си, но не ща да имам и на ръката. Дръж се мъжки!
— Cenam mean dedi vapulatori — подавам бузата си, за да я ударят — каза духовникът, — ако можеш да ме поместиш от мястото ми, друже, драговолно ти отстъпвам откупа на евреина.
Тъй рече здравенякът калугер и зае предизвикателна и самонадеяна поза. Но кой може да избегне съдбата си? Ударът на рицаря бе нанесен с такава сила и охота, че монахът се преметна презглава на поляната за голяма изненада на всички зрители. Но като стана, той не бе нито ядосан, нито клюмнал.
— Братко — обърна се той към рицаря, — трябваше по-предпазливо да използваш силата си. Ако ми беше строшил ченето, едва щях да мога да мотолевя литургията, защото лошо свири свирачът, ако няма долна челюст. Въпреки това ето ръката ми в приятелско уверение на това, че няма вече да си разменям удари с тебе, след като веднъж съм загубил от такава размяна. Сега край на всички нелюбезности. Нека искаме откуп от евреина, защото вълкът козината си не мени и той ще си остане евреин.
— Свещеникът — обади се Клемънт — май не вярва вече толкоз много В покръстването на евреина, откак получи този удар по главата.
— Я млъкни, негоднико! Какво ми дрънкаш за покръстване? Каква е тази работа! Та няма ли тук уважение? Всички станали господари! Слушай да ти кажа, приятелю — аз бях още малко замаян, когато смелият рицар ме удари, иначе щях да удържа! Ама ако още се надсмиваш, ще узнаеш, че мога не само да получавам удари, ами и да ги нанасям!
— Стига вече! — намеси се Локсли. — А ти, евреино, помисли за откупа си. Няма защо да ти казваме, че твоето племе е прокълнато от всички християни. Вярвай ми, че дълго няма да те търпим между нас. Помисли си тогаз какво ще ни предложиш, а пък аз в това време ще се занимая с един по-друг пленник.
— Колцина от хората на Фрон де Бьоф бяха взети в плен? — запита Черния рицар.
— Никой, за когото заслужаваше да се иска откуп — отговори смелият стрелец. — Бяха неколцина жалки слуги, които пуснахме да си търсят друг господар. Достатъчна ни беше мъстта и печалбата — те всичките не струваха пет пари. Пленникът, за когото става дума, е по-хубава плячка. Той е един монах- веселяк, който отивал да посети любовницата си, доколкото мога да съдя по облеклото му и по такъмите на коня му. Ето го и достойният прелат — наперен като пуяк!
И двама селяни доведоха пред трона на разбойническия главатар нашия стар познайник абата Еймър от Жорво.
ГЛАВА XXXIII
По чертите и обноските на пленения игумен личеше многостранна смесица от накърнено честолюбие, смутена превзетост и физически страх.
— Е, какво значи това, господа? — попита той с глас, в който се долавяха всички тези вълнения. — Що за ред сте възприели? Турци ли сте или християни, че се отнасяте така с духовно лице? Знаете ли какво значи manus imponere in servos Domini?158 Задигнахте писмата ми, разкъсахте дългата ми пелерина с интересна изрязана дантела, която би могла и на кардинал да послужи.
