безмълвно се кръстеха. После се разнесе гласът на Локсли:
— Викайте, селяни! Бърлогата на тиранина я няма вече! Чека всеки от нас да донесе плячката си на определеното място за срещи под дървото в Харткил Уок. Там призори справедливо ще я разделим между нашия отряд и достойните ни съюзници в това велико дело на мъст!
ГЛАВА XXXII
Зората вече бе заляла горските поляни. Бисерни капчици роса блестяха по зелените клони. Кошутата извеждаше малките си от закритието сред високата папрат към по-откритите горски пътеки и никакъв ловец не дебнеше да пресрещне гордия елен, който крачеше начело на рогатото стадо.
Всички разбойници бяха събрани край сборищното дърво в Хартхил Уок, дето бяха прекарали нощта, възстановявайки силите си след уморителната битка кой с вино, кой със сън, мнозина пък с разговори за събитията през изминалия ден и в пресмятане на плячката, която победата бе дала на разположение на водача им.
И наистина плячката бе много голяма, защото, макар че много нещо бе унищожено от огъня, голямо количество скъпи съдове, доспехи и великолепни дрехи бяха спасени благодарение на усилията на неустрашимите разбойници, които не се спираха пред никакви опасности, когато ги очакваше такава богата награда. Но законите на техния отряд бяха толкова строги, че никой не се осмеляваше да си присвои каквато и да било част от плячката, която бяха струпали накуп, за да я разпредели вождът им.
Сборището им бе край един стар дъб, но не същият, при който Локсли по-рано бе довел Гърт и Уомба, а друг, разположен в средата на нещо като амфитеатър в гората на около половин миля от разрушения замък Торкилстън. Тук бе заел Локсли мястото си — един трон от чим под преплетените клони на огромния дъб. Неговите горяни бяха насядали наоколо му, а на Черния рицар той бе отредил място от дясната си страна, на Седрик пък — от лявата.
— Простете ми, че си позволявам тази свобода, благородни господа — рече той, — но в тези горски поляни аз съм монарх. Тук е моето царство и моите непокорни поданици биха си съставили лошо мнение за величието ми, ако тук, в собствените си владения, отстъпя мястото си на кой и да е друг смъртен. Сега, господа, виждал ли е някой нашия капелан? Къде е нашият монах-веселяк? На християни подобава да започнат утринната си работа с молитва.
Но никой не беше виждал отшелника от Копмънхърст.
— Недай боже! — рече главатарят на разбойниците. — Да не би нашият весел поп да се е позабавил по-дълго, отколкото трябва при бъчвите с вино? Видя ли го някой при превземането на замъка?
— Аз — рече воденичарят, — аз го видях до вратата на една изба и го чух да се кълне във всички светии от календара, че ще опита гасконското вино на Фрон де Бьоф.
— Дано всички светии да са го закриляли — рече вождът, — да не е пийнал повечко от бъчвите и да е загинал под развалините на замъка! Върви, воденичарю! Вземи достатъчно хора, потърси го там, където си го видял за последен път, заливай с вода нажежените развалини, камък по камък ще накарам да ги обърнат, ала няма да позволя да се загуби моят монах-веселяк.
Големият брой доброволци, които се заеха с изпълнението на тази задача, когато предстоеше тъй много интересуващото ги разпределение на плячката, показваше колко присърце имаха всички разбойници безопасността на своя духовен баща.
— Междувременно, нека се заловим за работа — каза Локсли, — защото, щом се разчуе нашия смел подвиг, бандите на де Брейси, на Малвоазен и на другите съюзници на Фрон де Бьоф ще настъпят срещу нас. Затова ще бъде по-безопасно да се оттеглим от тези места. Благородни Седрик — обърна се той към Саксонеца, — плячката е разделена на две части. Избери си, каквото ти харесва, за да възнаградиш хората си, които участваха заедно с нас в това начинание.
— Добри ми селянино — рече Седрик, — мъка подтиска сърцето ми. Благородният Ателстън от Кънингзбърг, последната издънка на рода на светия Изповедник154, го няма вече! С него рухнаха надежди, които нищо не може да възкреси. С неговата кръв бе угасена една искра, която човешкият дъх не може вече да разпали! Моите хора, освен малцината, които са сега при мене, ме чакат, за да пренесем тленните му останки до последното им жилище. Лейди Роуина желае да се върне в Ръдъруд и тя има нужда от добра охрана по пътя. Затова аз трябваше още по-рано да си тръгна оттук, но чаках, не за да взема частта си от плячката — защото кълна се в бога и в свети Уитоулд, че нито аз, нито някой от хората ми ще се докосне до нея, — чаках, за да изкажа благодарността си на тебе и храбрите ти стрелци за живота и честта, които спасихте.
— Но ние свършихме най-много половината от работата — възрази главатарят на разбойниците. — Вземи от плячката, за да възнаградиш своите хора и съседите си.
— Аз съм достатъчно богат, за да ги възнаградя сам — отвърна Седрик.
— А пък някои — намеси се Уомба — бяха достатъчно хитри сами да се възнаградят. Те не си отиват съвсем с празни ръце. Всички не носим шутовски дрехи я!
— Нищо — рече Локсли, — нашите закони не обвързват никого освен самите нас.
— Но тебе, бедни мой слуга — рече Седрик, като се обърна и прегърна шута си, — как ще възнаградя тебе, който не се побоя да изложиш тялото си на вериги и смърт заради мене! Всички ме изоставиха, а; бедният смешник ми остана верен!
Докато говореше, в очите на коравия тан имаше сълзи — те говореха за чувство, което дори смъртта на Ателстън не бе успяла да заглуши. В полуинстинктивната привързаност на шута имаше нещо, което го трогна по-дълбоко от самата смърт.
— Недей — рече шутът, като се измъкна от обятията на господаря си. — Ако ми се отплащаш за службата с водата на очите си, и шутът ще трябва да заплаче за компания и тогаз какво ще стане със занаята му? Но, чичо, ако наистина искаш да ми доставиш радост, моля ти се, прости на моя другар в игрите, Гърт, който си открадна една седмица от службата при теб, за да служи на сина ти.
— Да му простя ли? — извика Седрик. — Не само ще му простя, но и ще го възнаградя! Коленичи, Гърт!
Свинарят моментално коленичи пред краката на господаря си.
— Ти вече не си крепостник и роб — рече Седрик, като го докосна с една вейка. — Ти вече си свободен и неприкосновен и в града, и вън от града, и в гората, и в полето. От мое име и от името на моя род давам на тебе и на твоя род во веки веков парче земя от владенията си в Уолбрум. И нека божието проклятие падне на всеки, който се осмели да ти го оспори!
Не вече крепостник, а свободен човек и земевладелец, Гърт скочи на крака и рипна два пъти почти колкото боя си от земята.
— Дайте ми бързо ковач и пила — викна той — да махна този гердан от шията на един свободен мъж! Благородни господарю! Твоят дар удвоява силите ми и аз двойно посмело ще се боря за теб! В гърдите ми живее свободен дух — аз вече не съм същият човек, ни за себе си, ни за околните. Хей, Фангз — обърна се
