почерпките.
— Хайде, хайде, сър — отговорих аз, — с тези безочливи искания нищо няма да постигнеш. И ако продължаваш да ми ги повтаряш, ще разбереш, че скуайър Торнклиф не е единственият ми съименник, който знае да пердаши.
Докато говорех, цялата работа ми се видя толкова комична, че въпреки яда си с мъка се въздържах да не прихна да се смея на сериозността, с която Андрю настояваше на фантастичните си претенции. Този негодник, забелязвайки по мускулите на лицето ми какво впечатление ми прави, се насърчи да упорствува, но все пак сметна, че е по-безопасно да намали малко исканията си, за да не злоупотреби с търпението ми, като злоупотребява с претенциите си.
— Даже и да допуснем, че ваша милост би могъл да се раздели с такъв верен слуга, който е служил на вас и на семейството ви двадесет години, и да го остави на чуждо място и без предупреждение — каза той, — все пак съвестта ви, и изобщо съвестта на никой честен джентълмен, не би ви дала да захвърлите на произвола един беден човек като мене, който се е отклонил четиридесет-петдесет, а може би и сто мили от пътя си, само за да прави компания на ваша милост — беден човек като мене, който няма нищо освен скромната си заплата.
Доколкото си спомням, Уил, вие ми казахте веднаж, че макар и да съм упорит човек, понякога много лесно се оставям да ме мамят и подвеждат. Истината е, че аз оставам категоричен само когато срещна противоречие, а когато не виждам причина да се боря срещу някакво предложение, винаги съм готов да се съглася с него, вместо да си правя труд да се противопоставям. Знаех, че този човек е алчен, и досаден, и перушан, и че обича да си навира носа навсякъде; но все пак аз трябваше да имам някакъв водач и слуга и бях вече толкова свикнал с нрава на Андрю, че понякога ми беше доста забавен. При това състояние на колебание, до което ме доведоха разсъжденията ми, аз запитах Феъсървис дали познава пътищата, градовете и прочие в Северна Шотландия, където вероятно щеше да се наложи да отида във връзка с бащините ми сделки с шотландските собственици на гори. Мисля, че да го бях попитал и за пътя към земния рай, той на момента би се нагърбил да ме заведе там; така че по-късно с право считах, че съм имал късмет, когато се оказа, че истинските му познания не бяха много далеч от тези, които твърдеше, че притежава. Определих размера на надницата му и си запазих правото да го уволня, когато намеря за добре, като му платя в аванс за една седмица. Най-после му прочетох строга нотация относно държането му предишния ден и го освободих, за да отиде радостен, макар и на вид малко оклюмал, да разправя на своя приятел диригента, който си пийваше сутринната дажба в кухнята, „как успял да смота оня глупав млад англичанин“.
Както се бяхме уговорили, отидох след това у съветника Никъл Джарви. Беше приготвена хубава утринна закуска в приемната, където този почтен господин прекарваше почти целия ден и вършеше почти всичката си работа. Суетливият и добродушен съдия беше изпълнил обещанието си. Намерих своя приятел Оуън вече свободен. След освежителното и очистително въздействие на легена и четката той беше съвсем различен от Оуън затворника, мръсен, без надежда и отчаян. Все пак финансовите затруднения, които се изправяха от всички страни, бяха сломили духа му и бащинската прегръдка, с която добрият човечец ме посрещна, бе придружена с дълбока, горчива и угрижена въздишка. И когато седна на масата, подтиснатостта на израза и държането му, тъй различни от обичайното му спокойно доволство, свидетелствуваше, че той бе зает с мислено пресмятане на дните, часовете и минутите, които го деляха от момента на протестирането на полиците и рухването на голямото търговско предприятие „Озбълдистън и Трешъм“. Затова аз бях този, който трябваше да почете трапезата на гостоприемния домакин — неговия чай, донесен направо от Китай, подарък от един представител на параходно дружество в Уопинг, кафето му от негова собствена малка плантация в Ямайка, която, както той ме осведоми, смигвайки, се наричала Горичка Солни пазар, английския му препечен хляб и бира, шотландската сушена треска и херинги от Лохфайн и дори ленената му покривка, „изтъкана, както можете да предполагате, от ръката на покойния ми баща, достопочтения черковен настоятел Джарви.“
След като спечелих благоразположението на добродушния ни домакин с тези малки вежливости, които са от голямо значение за повечето хора, аз се опитах на свой ред да се добера до някои сведения, които можеха да ми служат за ръководство, както и да задоволят любопитството ми. До този момент не бяхме споменали нищо за станалото предишната нощ и затова въпросът ми прозвуча малко рязко, когато без всякакво предисловие се възползувах от една пауза при свършването на историята на покривката за маса и преди започването на историята на салфетките и запитах:
— Между другото, господин Джарви, кой е този господин Робърт Камбел, когото срещнахме снощи?
Този въпрос, казано по народному, сякаш съвсем втрещи добрия съдия и вместо да отговори, той повтори въпроса ми:
— Кой е господин Робърт Камбел? Хм… да… Кой е господин Робърт Камбел, казвате?
— Да — потвърдих аз, — искам да кажа кой е и какъв човек е?
— Ами той… хм… той е… хм! Къде се срещнахте с господин Робърт Камбел, както го наричате?
— Срещнах го случайно преди няколко месеца — рекох аз — в Северна Англия.
— Е, тогава, господин Озбълдистън — каза съветникът упорито, — вие го познавате така добре, както и аз.
— Мисля, че не, господин Джарви — отвърнах аз, — вие, както изглежда, сте негов роднина и приятел.
— Вярно е, че има някакво родство помежду ни — каза съветникът неохотно, — но рядко се виждаме, откак Роб се отказа от търговията с говеда, бедният! Лошо се отнесоха към него тези хора, които трябваше да му помогнат — ама и те много файда не видяха от това. Много хора съжаляват днес, че изгониха бедния Робин от пазара в Глазгоу — много хора биха предпочели да го видят пак да върви подир триста глави добитък, отколкото начело на триста воини.
— От всичко това, господин Джарви, не ми стана твърде ясно какво е общественото положение, навиците и средствата за препитание на господин Камбел.
— Общественото положение ли? — повтори господин Джарви. — Той е джентълмен от Горна Шотландия и без съмнение никой не се нуждае от по-добро обществено положение. Що се отнася до навиците му, предполагам, че има навик да носи горношотландска носия, когато е в планините, но когато идва в Глазгоу, си слага обикновени панталони. А пък за средствата му за препитание — какво ни интересуват те, щом като нищо не иска от нас, нали? Но сега нямам време да приказвам за него, защото трябва незабавно да се занимаем с работите на баща ви.
С тези думи той си сложи очилата и седна да прегледа документите на Оуън, които последния счете за разумно да му покаже, без да крие нищо. Разбирах достатъчно от търговски работи, за да схвана, че мненията на господин Джарви относно въпросите, предложени на вниманието му, бяха много проницателни и разумни; и трябва да кажа за негова чест, че той проявяваше голяма справедливост и дори щедрост. Няколко пъти се почеса зад ухото, когато преглеждаше собствената си сметка с „Озбълдистън и Трешъм“, която очевидно беше в пасив за нас.
— Може да излезе и чиста загуба — забеляза той, — но тако ми бога! Каквото и да казват богаташите от улица Ломбард, това ще бъде тежък удар за един дребен търговец от Солни пазар в Глазгоу. Ще бъде голяма загуба, хубаво ще ме раздруса. Та какво от това? Мисля, че фирмата ми няма да фалира, каквото и да стане. Пък и да фалира, аз няма да бъда такъв подлец като онези гарвани на Галоугейт. Ако и да трябва да претърпя загуби, няма да отрека, че съм спечелил и хубави пари от вас. Така че, в краен случай, ще сложа главата на свинята при опашката на прасенцето.150
Не ми беше съвсем ясна поговорката, с която господин Джарви се утеши, но ми беше ясно, че той прояви приятелски интерес към уреждането на бащините ми работи, предложи някои мерки, одобри някои планове на Оуън и със своята подкрепа и съвет успя до голяма степен да разсее угрижеността от челото на този пратеник на бащината ми фирма.
Тъй като аз бях безучастен зрител и може би не веднаж проявих желание да се върна пак към забранената и очевидно загадъчна тема — личността на господин Камбел, — господин Джарви без много церемонии ме отпрати да си вървя, като ме посъветва да се разходя към колежа, „където ще намеря някои младежи, които говорят добре гръцки и латински — или поне добре харчат грешни пари за това, а пък дявол ги знае какво правят; и където бих могъл да почета малко от превода на светото писание от господин Закари Бойд — по-хубава поезия от него нямало, както бил чувал да казват хора, които разбират или би трябвало
