Върнън, за да може тя да се измъкне от вашите позорни домогвания.
Струва ми се, че истински огън проблесна в тъмните му очи при тази стрела, попаднала точно в целта. Но въпреки това гласът му запази спокойния и изразителен тон, с-който досега водеше разговора.
— Имах други намерения по отношение на вас, млади господине — отговори той, — по-малко опасни за вас и по-подходящи за сегашното ми положение и за някогашното ми възпитание. Но виждам, че вие държите да получите наказанието, което хлапашкото ви нахалство напълно заслужава. Последвайте ме на някое по-отдалечено място, където е по-малко вероятно да ни обезпокоят.
Тръгнах след него, като следях зорко движенията му, тъй като вярвах, че е способен на най-лошото. Стигнахме до едно открито място сред една запустяла част на парка, подредена по холандски вкус с подрязани храсти и една-две статуи. Аз бях нащрек и имах късмет, че бе така, защото Рашли измъкна сабята си и я допря до гърдите ми, преди да успея да хвърля мантията си и да извадя своята сабя от ножницата, така че успях да се спася само благодарение на това, че отскочих една-две крачки назад. Разликата в оръжията ни му даваше известно предимство; защото, доколкото си спомням, неговата сабя беше по-дълга от моята и имаше нещо като щик или тристранно острие, което сега имат повечето саби; моята, напротив, имаше тъй нареченото саксонско острие — тясно, плоско и с два ръба, и беше по-тежка за бой, отколкото тази на противника ми. Иначе бяхме почти достойни съперници, защото предимството, което ми даваше по- голямата ми сръчност и пъргавина, се компенсираше напълно с голямата сила и хладнокръвие на Рашли. Той наистина се биеше по-скоро като демон, отколкото като човек — с концентрирана злоба и жажда за кръв, смекчена само от хладната обмисленост, която правеше и най-лошите му дела да изглеждат още по-лоши поради спокойната преднамереност, с която действуваше. Очевидните му зли намерения нито за момент не го накараха да изгуби предпазливостта си й той използуваше всички финтове и стратегии на фехтовачното изкуство; междувременно беше твърдо решен нашата среща да има съдбоносен край.
Самият аз водех борбата по-въздържано. Чувствата ми, макар и лесно възбудими, не бяха лоши; и няколкото минути, през които вървяхме, ми бяха дали възможност да си спомня, че Рашли е племенник на баща ми и син на чичо ми, който по своему се беше показал добър към мен, и че ако той падне убит от моята ръка, ще причиня голяма скръб на семейството. Затова първоначалното ми намерение бе да се опитам да обезоръжа противника си — една маневра, която считах лесна, осланяйки се на по-голямото си умение и практика. Обаче скоро се уверих, че имам достоен противник; един-два удара, които получих и от чиито последствия едвам се отървах, ме принудиха да бъда по-внимателен в борбата. Постепенно се раздразних от настървението, с което Рашли се мъчеше да ме убие, и отговарях на ударите му с ожесточение, което донякъде приличаше на неговото. Така че борбата застрашаваше да вземе трагичен край. И този край едва ли не настъпи, и то за моя сметка. Кракът ми се подхлъзна, когато се втурнах с все сила срещу противника си, и аз не успях да се изправя съвсем, за да парирам удара, с който той отговори на моя. Все пак сабята му ме засегна само малко, като проби жилетката, одраска ребрата и премина отзад през палтото ми. Ударът на Рашли бе нанесен с такава сила, че дръжката на сабята му ме удари в гърдите и ми причини такава болка, че за момент помислих, че съм смъртно ранен. Жаден за мъст, аз се вкопчих във врага си, сграбчих с лявата си ръка дръжката на сабята му и насочих моята, за да го пронижа през тялото. Смъртният ни двубой бе прекъснат от един човек, който се втурна с все сила помежду ни и като ни раздели един от друг, извика с висок и заповеднически глас:
— Гледай ти! Синове на двама бащи, откърмени със същото мляко, проливат кръвта си, като че ли са чужди един на друг! Кълна се в ръката на баща си, ще пронижа първия, който се опита да нанесе още един удар.
Вдигнах глава смаян. Този, който говореше, не беше никой друг освен самия Камбел. Той държеше широк гол меч в ръка, който размаха със свистене над главата си, за да подсили думите си. Рашли и аз гледахме мълчаливо този неочакван натрапник, който започна един подир друг да ни ругае.
— Вие, господин Франсис, да не мислите да възстановите положението на баща си, като прережете гърлото на своя роднина или като прережат вашето в парка на колежа в Глазгоу? Ами вие, господин Рашли, смятате ли, че хората ще поверят живота и съдбата си в ръцете на човек, който е облечен с доверие във връзка с голяма политическа задача, а ходи да прави скандали като някой пиян гили152? Хайде, хайде, не ме гледайте тъй мрачно и сърдито — ако ви е яд, излейте яда на себе си.
— Вие си позволявате да се възползувате от сегашното ми положение — каза Рашли, — иначе едва ли бихте посмели да се намесите там, където е засегната честта ми.
— Я стига, стига! Позволявал съм си! Какво значи това? Вие може да сте по-богат от мен, господин Озбълдистън, вярно; може да сте и по-учен от мен, което не оспорвам; но мисля, че нито сте по-хубав, нито сте по-добър джентълмен от мене. Много бих се изненадал, ако чуя, че струвате колкото мен. И се осмелявам, а? Голяма смелост! Хубаво ме гледайте, аз съм се бил много повече, отколкото кой да е от вас двамата, и не съм мислил, че съм правил бог знае какво. Ако си бях в родните планини вместо на улицата или което е все едно, тук на таз алея, щяхте да разберете с Кого имате работа.
Рашли вече се беше овладял напълно.
— Моят роднина — каза той — ще признае, че ме принуди на тази разпра. Аз не съм я търсил. Радвам се, че бяхме прекъснати, преди да му се отплатя както трябва за нахалството.
— Наранен ли сте, младежо? — запита Камбел с известна загриженост.
— Едно малко одраскване — отговорих аз, — с което любезният ми братовчед нямаше дълго да се хвали, ако не се бяхте намесили вие.
— Което си е право, господин Рашли — каза Камбел, — защото студената стомана и вашата благородна кръв щяха да се запознаят, ако не бях хванал дясната ръка на господин Франк. Но стига сте ме гледали като настръхнал пуяк. Вървете с мен. Имам да ви казвам новини, които ще ви накарат да отрезнеете и охладнеете като кашата на Макгибън, когато я сложи на прозореца.
— Извинете, сър — казах аз, — неведнъж вашите намерения спрямо мен са ми се стрували приятелски. Но аз не мога и няма да изпусна този човек от очите си, докато не ми предаде тези книжа, чрез които мога да посрещна задълженията на баща си и които той е обсебил чрез измама.
— Не ставайте смешен — отвърна Камбел, — каква полза да тръгнете подире ни сега? Едва се отървахте от един, а искате да ви се стоварват двама на главата, вместо да си мирувате!
— И двадесет дори — отговорих аз, — ако стане нужда.
Хванах Рашли за яката, но той не се възпротиви, а каза с подигравателна усмивка:
— Чувате ли го, Макгрегър? Сам си търси белята — нима аз ще съм виновен, ако я намери? Вече са написани заповедите за арест и всичко е готово.
Шотландецът очевидно се смути. Той се огледа наоколо и каза:
— Никога няма да се съглася той да пострада за туй, че иска да помогне на родния си баща. Божието проклятие и моето да стигне всички съдии, съветници, шерифи и техните чиновници, полицаи и други такива черни души, които тормозят бедната ми стара Шотландия от сто години насам. Добре се е живяло, когато човек сам си е бил господар на съдбата и когато страната ни не е била пълна с разни там заповеди за арести, за конфискации и други такива подлости. И казвам ви още веднаж, съвестта ми няма да позволи този беден неразумен младеж да пострада, и то от такава пасмина. Бих предпочел двамата да се сборичкате пак и да решите с борба като честни хора.
— Вашата съвест, Макгрегър?! — каза Рашли. — Вие забравяте колко отдавна се познаваме ние двамата.
— Да, съвестта ми! — повтори Камбел или Макгрегър, или бог знае как му беше името. — Аз имам такова нещо, господин Озбълдистън, и може би там е едно от предимствата ми пред вас. А колкото за това, че се познаваме — щом знаете какъв съм, вие знаете и защо съм станал такъв. И каквото и да мислите вие, не бих искал да бъда на мястото дори и на най-гордия от тези подтисници, които са ме принудили да търся защита в гората. А какъв сте вие, господин Рашли, и какво оправдание имате, за да бъдете такъв, това е вече въпрос на собствената ви съвест. А сега, господин Франсис, пуснете яката му. Защото той право казва, че вие повече трябва да се страхувате от съдията, отколкото той. И да сте прав като стрела, той ще успее да ви изкара крив. Затова пуснете го, както ви казах.
Той придружи думите си с такова внезапно и неочаквано движение, че освободи Рашли от ръцете ми и като ме държеше въпреки съпротивата ми с херкулесова хватка, извика:
— Махайте се, господин Рашли. Покажете, че един чифт крака струват повече от два чифта ръце. Вие и
