друг път сте го доказвали!
— Трябва да благодарите на този господин, братовчеде — каза Рашли, — ако оставям неплатен дълга си към вас, като ви напускам сега; надявам се, че скоро ще се срещнем пак там, където няма възможност да ни прекъснат.
Той вдигна сабята си, избърса я, сложи я в ножницата и изчезна в храстите.
Кое насила, кое с убеждение, шотландецът ми попречи да го последвам. Наистина аз скоро разбрах, че би било безсмислено да правя това.
— Кълна се — каза Камбел, когато след известна буйна съпротива от моя страна, при която той прояви голямо търпение, най-после се убеди, че ще стоя мирен, — кълна се, че никога не съм виждал такъв глупав младеж. Бнх проснал по гръб и най-силния мъж в страната, ако ми беше създал такива неприятности, каквито ми създадохте вие. Какво искате да правите? Да последвате вълка в леговището му ли? Казвам ви човече, че той ви е сложил пак стария капан. Накарал е оня бирник Морис пак да раздуха старата история, а тук не можете да очаквате такава помощ от мен, каквато получихте при съдията Ингълууд. За мен не е здравословно да влизам при разни там съдии от породата на вигаморите153. Сега си вървете у дома като разумно момче — трайте си и чакайте да мине бурята. Отбягвайте Рашли и Морис и онова животно Маквити. Не забравяйте село Абърфойл и както казах по-рано, честна джентълменска дума — няма да позволя да ви се случи нещо лошо. Но запазете спокойствие, докато се срещнем пак. Трябва да вървя и да измъкна Рашли от града, преди да стане беля, защото такива като него само пакости кроят… Помнете село Абърфойл!
Той се завъртя на петите си и ме остави да размишлявам върху странните събития, които ме бяха сполетели. Първата ми грижа беше да си оправя дрехите и да си сложа пак мантията, за да не се вижда кръвта, която течеше по дясната ми страна. Едва бях успял да направя това и градината започна да се пълни с групи студенти, тъй като лекциите в колежа бяха свършили. Затова аз излязох от нея колкото може по-бърже и на път за господин Джар-ви, чийто час за обед бързо наближаваше, се отбих в едно скромно дюкянче, чиято табела съобщаваше, че собственикът му е Кристофор Нилсън, лекар и аптекар. Помолих едно малко момче, което чукаше нещо в хаванче, да ми осигури среща с този учен фармаколог. То отвори вратата на задната част на дюкяна, където намерих един пъргав възрастен мъж, който недоверчиво поклати глава, като чу да му разправям неубедителната история, че уж съм се наранил случайно, когато паднал предпазителят на противника ми при едно упражнение по фехтовка. Когато сложи марля и нещо друго, което сметна за нужно за дребната ми рана, той забеляза:
— Никакъв предпазител не е имало на сабята, дето ви е наранила! Ах, луди млади, луди млади! Но ние, лекарите, умеем да пазим тайна. Ако не бяха лудите глави и злобата човешка, кой щеше да поддържа нашите две науки?
С тези поучителни разсъждения той се раздели с мен. Драскотината, която бях получил, не ми причини вече почти никаква болка и неприятност.
Глава XXVI
— Защо закъсняхте толкова? — попита господин Джарви, когато влязох в приемната на този почтен господин. — Има вече пет минути, откак удари един. Мати вече два пъти се показа на вратата с обеда и имате късмет, че ще ядем овнешка глава — тя не се разваля от стоене. „Преварената овча глава е цяла отрова“ — казваше добрият ми баща — той много обичаше овчи уши, милият.
Извиних се както подобава за неточността си и скоро седнахме на масата начело с господин Джарви. Много весел и гостоприемен, той настояваше Оуън и аз да си хапваме от шотландските лакомства, с които беше отрупана трапезата му, повече, отколкото беше приятно за несвикналите ни английски стомаси. Аз сравнително добре се отървах, тъй като бях придобил известни навици за държание в обществото, които помагат на човека да се избави от такова добронамерено преследване. Много комично беше обаче да гледа човек как Оуън, чиито схващания за вежливост бяха по-строги и който беше готов с всички законни средства да за-свидетелствува уважението си към приятеля на фирмата ни, с тъжна физиономия нагъва пърлена овнешка вълна и заявява, че е много вкусна, с един тон, в който любезността едва прикриваше отвращението.
Когато раздигнаха масата, господин Джарви собственоръчно приготви купа, с ракиен пунш, който за пръв път имах щастието да вкуся.
Лимончетата, увери ни той, били от собствената му фермичка, там далеч (той повдигна многозначително рамото си, за да покаже, че става дума за Антилските острови), а изкуството да прави това питие бил научил от стария капитан Кофинки, който пък, прибави той шепнешком, го бил научил, както разправяли хората, от пиратите.
— Но питието си го бива — каза съдията и наля на всички ни. — Добра стока често идва от лош пазар. А колкото за капитан Кофинки, той беше порядъчен човек, когато се запознах с него, само че страшно много псуваше. Но той е мъртъв и ще дава сметка за делата си на онзи свят — и се надявам, че са приели сметката му, надявам се; че са я приели.
Питието беше извънредно вкусно и даде повод за дълъг разговор между Оуън и нашия домакин за условията, които се бяха създали след Обединението за търговия между Глазгоу и британските колонии в Америка и на Антилските острови и за възможностите на Глазгоу да изпраща подходящи стоки на този пазар. Оуън спомена, че е трудно за Шотландия да задоволи търсенето на стоки в Америка, без да се закупят те от Англия, а господин Джарви му възрази надълго и нашироко и твърде енергично:
— Как не, сър! Ние сме си самостоятелни, можем и сами да се оправим. Имаме вълнени платове от Стърлинг, платове от Мъсълборо, трикотаж от Абърдийн, тънки вълнени платове от Единбург и много други вълнени стоки, а ленените ни платове са по-хубави и по-евтини, отколкото вашите в Лондон. И можем да купуваме ваши стоки от Северна Англия, от Манчестър и Шефийлд, и керамичните ви изделия от Нюкасъл по-евтино, отколкото вие ги купувате в Ливърпул. Произвеждаме и доста памучни платове и муселини. Да, да, нека оставим всяка селда да виси за собствената си глава и всяка овца за собствения си крак и ще видите, че ние от Глазгоу няма да останем толкова назад. Всичко това не е твърде интересно за вас, господин Озбълдистън — прибави той, като забеляза, че от известно време мълча, — всеки си приказва за занаята.
Аз се извиних за разсеяността си с мъчителното положение, в което се намирах, и с необикновените си приключения тази сутрин. Това ми даде възможността, която търсех, да разкажа цялата история подробно и без препятствия. Не споменах сама за раната, която ми бе нанесена, защото сметнах, че не заслужава внимание. Господин Джарви ме слушаше с голямо внимание и очевиден интерес, мигаше със сивите си очички, смъркаше емфие и ме прекъсваше само с по някое кратко възклицание. Когато започнах да разправям за дуела, Оуън скръсти ръце на гърди и вдигна очи към небето като олицетворение на скръб и изненада, а господин Джарви прекъсна разказа ми:
— Неправилно, съвсем неправилно — да вадиш сабя срещу собствения си роднина, е забранено от
