на господин Джарви — ще бъде 230 хиляди.
— Правилно, сър, съвсем правилно. А войската на тази област, ако се изкарат всички мъже между осемнадесет и петдесет и шест години, които са годни да носят оръжие, няма да бъде по-малко от петдесет и седем хиляди и петстотин мъже. И ето, господа, печалната и страшна истина е, че няма никаква, ама съвсем никаква работа за половината от тези хора. Искам да кажа, че земеделието, скотовъдството, риболовът и всеки друг честен труд в тази страна не могат да ангажират половината от населението, колкото и лениво да работят, а пък те наистина работят така, га че ли плугът и лопатата им горят пръстите. Е добре, господа, тази половина безработно население, възлизаща на…
— Сто и петнадесет хиляди души — каза Оуън, — тъй като това е половината от горното произведение…
— Точно така, господин Оуън, точно така. А между тях може би има двадесет и осем хиляди здрави мъже, които са годни да носят оръжие и носят оръжие, а не пипват работа, пък и да искат, не могат да намерят какъвто и да е честен начин да си изкарат прехраната — това за съжаление е истината.
— Нима е възможно — казах аз — наистина да е такова положението в една толкова голяма част от Британския остров, господин Джарви?
— Сър, аз ще ви го обясня така, че да ви стане ясно като бял ден. Да речем че всяка община има средно работа за петдесет плуга — това е дори много за бедната почва, която тези нещастници трябва да обработват, и че има пасища за впрегатните коне и говеда и за около четиридесет-петдесет крави; нека да кажем, че с оранта и говедата се занимават седемдесет и пет семейства от по шест души, и да прибавим още петдесет, за да закръглим числото, ето ви петстотин души — половината от населението, което има някаква работа и препитание или с други думи може да изкара някак си киселото мляко и овесената каша. Ами я ми кажете какво правят останалите петстотин?
— Боже мой! — казах аз. — Наистина какво правят, господин Джарви? Ужас ме обзема, като си помисля за положението им.
— Сър — отвърна съветникът, — може би още повече ще ви обземе ужас, ако живеете близо до тях. Защото, даже да допуснем, че половината от тях все още могат да си изкарат нещичко в Долна Шотландия по жетва, сенокос или като говедари и прочие, пак остават стотици хиляди дългокраки мъжаги планинци, които не могат да си намерят работа, а скитат и просят157 от познатите си или пък живеят, както му намерят леснината, честно или нечестно. А има и много други, стотици други, които слизат на границата на Долна Шотландия, където има какво да се пипне, и си изкарват прехраната, като завличат крави и друго, каквото им падне. Безобразно положение в една християнска страна — още повече, че те се гордеят с това и считат, че да подкараш стадо говеда (което на прост шотландски значи да ги откраднеш), е смел и мъжествен подвиг и по-прилича на храбреци (както сами се наричат тези разбойници), отколкото да си изкарват надницата с честен труд. А господарите им са същата пасмина, както и простият народ, защото ако сами не ги пращат да грабят и нападат, то съвсем не им забраняват да се крият или ги пускат да се крият в техните гори, планини и крепости, щом извършат някакво безобразие. И всеки един от тях поддържа толкова от своите роднини, за колкото може, дето се вика, да скърпи средства; или — което е все едно — толкова, колкото могат по честен или нечестен начин сами да се поддържат. И ето ги тези хора, въоръжени с пушки и пищови, с ками и дурлахи158, всеки момент готови да нарушат спокойствието на страната, стига господарят им да пожелае. Така стои работата с тая Горна Шотландия, която от хиляда години насам е свърталище на най- безбожните, незачитащи никакви закони разбойници, които някога са обезпокоявали мирни, тихи, богобоязливи хора, каквито сме ние тук на запад.
— А този ваш роднина и мой приятел, и той ли е от тези големи господари, които си поддържат собствени войски, за които говорихте? — запитах аз.
— Не, не — каза съветникът Джарви, — той не е от тези големци или главатари, както им викат, макар че е от добро потекло и е пряк потомък на стария Гленстри — аз познавам рода му. Той наистина ми е близък роднина и както казах, от добър благороден горношотландски род, макар че аз много не държа на тези празни работи — те са като лунна светлина във водата, дето казваме ние. Но аз мога да ви покажа писма от баща му, третия от рода Гленстри, до моя баща, черковния настоятел Джарви (мир на праха му!), които започват с „Драги черковни настоятелю“ и свършват с „Ваш любещ и покорен слуга и роднина“ — те са все за взети назаем пари и затова покойният ми баща ги пазеше като документи и доказателства. Той беше предвидлив човек.
— Но макар че не е един от техните главатари и патриархални водачи — подхванах аз пак, — за които съм чувал да говори моят баща, все пак този ваш роднина, струва ми се, има доста голямо влияние в Горна Шотландия, нали?
— Да, имате право — ничие име не е така добре известно от Ленъкс до Бръдолбън. Някога Робин беше заможен и честен търговец на добитък. Драго му ставаше на човек да го види с карираното му наметало, препасано през кръста, с тежки обувки и с щит на гърба, със сабя и кама на кръста как крачи подир стотици планински говеда заедно с една дузина слуги, парцаливи и рошави като добитъка, който караха. И той беше вежлив и честен в сделките си и ако сметнеше, че търговецът посредник е взел много висока цена за добитъка, връщаше по някой петак. Виждал съм го да връща по пет шилинга на лира.
— Двадесет и пет на сто — каза Оуън, — голяма отстъпка.
— Правеше я той, сър, казвам ви: особено ако видеше, че купувачът е беден човек и мъчно би понесъл загуба. Но времената станаха тежки, а Роб обичаше да рискува. Не съм крив аз, не съм, не може да ми се сърди. Винаги съм го предупреждавал… И кредиторите му, особено някои негови съседи големци, пипнали земята и дома му; разправят, че жена му била изгонена от къщи на голия баир и на всичко отгоре много лошо се отнесли с нея. Срам и позор! Аз съм кротък човек и съдия, ама ако някой си беше позволил да се отнесе така макар и със слугинята ми Мати, както са се отнесли с жената на Роб, мисля, че щях да развъртя меча, дето го е носил баща ми, черковният настоятел, в битката при Ботуел159. И така, Роб се върнал в къщи и намерил опустошение там, където бил оставил изобилие (бог да се смили над нас!), огледал се на изток и запад, на север и на юг и не видял ни подкрепа, ни надежда, ни защита, ни подслон. Тогава си нахлупил шапката на челото, препасал сабя на кръста, поел планината и станал разбойник.
Гласът на добрия човек се задавяше от противоречиви чувства. Очевидно, макар че заявяваше, че не държи на големия род на своя братовчед от Горна Шотландия, все пак тайно ценеше връзките си с него и затова говореше за приятеля си в неговото благополучие с голяма любов, която още повече засилваше съчувствието му към неговото нещастие и съжалението му за тежките последствия от него.
— Поставен, пред такова изпитание и тласкан от отчаяние — рекох аз, като видях, че господин Джарви престана да разказва.
— предполагам, че вашият роднина е станал един от тези грабители, за които вие говорихте.
— Е, не е чак толкова лош — каза глазгоучанинът, — не е чак дотам и направо толкова лош, но той започна да събира данък чрез изнудване, и то в по-голям мащаб, отколкото кой да е друг, в Ленъкс и Монтийт, та чак до вратите на замъка Стърлинг.
— Данък чрез изнудване? Не разбирам какво искате да кажете — забелязах аз.
— Видите ли, скоро Робин събрал доста голяма дружина от планински воини, тъй като името му е добре известно и тачено от много години. Родът му много пъти е излизал насреща и на крал, и на парламент, пък и на църква. Старо и почтено име е то — колкото и да е преследвано, измъчвано и подтиснато. Моята майка беше от рода Макгрегър — не ме е срам пред никого да го призная. И така, Роб скоро имал храбра дружина и тъй като, както казвал, му било жал да гледа грабежите и опустошенията на юг от границата на Горна Шотландия, той се ангажирал да пази всеки чифликчия и собственик, който би се съгласил да му плаща четири шотландски лири на всеки сто лири доход, което без съмнение е скромно възнаграждение. Трябвало само да го извикат, ако им се открадне макар и едно агне, и Роб се задължавал да им го намери или да им плати стойността му. И той винаги си държал на думата — не мога да отрека, че той винаги си държи на думата — всички признават, че Роб си държи на думата.
— Странен договор за осигуровка — каза господин Оуън.
— Това е съвсем против закона, трябва да се признае — каза Джарви, — съвсем против закона: и събирането, и плащането на такъв данък са наказуеми. Но я ми кажете, ако законът не може да ми пази хамбара и обора, защо да не си наема един джентълмен от Горна Шотландия, който може да ги пази, а?
