„КЕНТЪРБЪРИЙСКИ РАЗКАЗИ“

Ковачът започна разказа си с думите:

— Още от дете ме подготвиха за ковач и аз познавах занаята си не по-зле от всеки друг момък с очернени пръсти, опушено лице и кожена престилка, служещ на това благородно изкуство. На мен обаче ми омръзна да редя мелодии с чука върху железни наковални. Тръгнах да се скитам по света. И тъй се запознах с един прочут фокусник, чиито пръсти бяха загубили вече необходимата за фокусничеството гъвкавост и той си търсеше помощник, за да го въведе в благородното тайнство. Работих при него шест години, докато самият овладях занаята до съвършенство. Вие сам можете да кажете, ваша милост — а мнението ви никой не би могъл да оспори, — не упражнявах ли с най-големи тънкости този занаят?

— Най-блестящо наистина — потвърди Тресилиан, — но бъди то-кратък.

— Скоро след представянето ми у сър Хю Робсарт, на което присъстваше и ваша милост — продължи майсторът, — аз се отдадох на театъра и играх редом с много прославени актьори в „Черният бик“, „Глобус“, „Фортуна“72 и другаде. Не зная каква беше причината, но нея година имаше такова изобилие на ябълки, че хлапаците от двупенсовата галерия отхапваха само по веднъж от ябълката и я запращаха на сцената, все едно кой актьор се случваше на нея. Това ми омръзна и аз се отказах от своя дял в групата, подарих рапирата си на един приятел, върнах котурните в гардероба и оттогава никой повече не ме видя в театъра.

— Е, добре, приятелю — рече Тресилиан, — а с какво се зае след това?

— Станах полусъдружник, полуслуга на един човек с много умение, но с малко средства, който упражняваше професията на лечител.

— С други думи — заключи Тресилиан, — бил си шут на един шарлатанин.

— Мисля, че бях нещо повече от това, любезни мистър Тресилиан — отговори ковачът, — макар че, да си говорим истината, нашата практика често имаше и произволен характер и например лекарства, които отначало изучавах като ползотворни за коне, понякога се използваха и за лекуване на хора. Но в края на краищата зародишите на всички болести са едни и същи и за човека, и за животното и ако терпентинът, катранът, смолата и говеждото сало, смесени с куркума, сакъз и главичка чесън, могат да излекуват наранения от гвоздей кон, не виждам защо да не помогнат и на човек, промушен от шпага. И в практиката, и в умението си обаче моят господар далеч ме превъзхождаше и се заемаше с изключително опасни работи. Той беше не само смел и дързък лечител, но при нужда ставаше и алхимик, и астролог, който гадаеше по звездите и тълкуваше съдбите на хората според родословието им — генетлически, както сам се изразяваше — и по разни други начини. Беше учен човек и умееше да извлича екстракт от лечебни билки, както и отличен химик — правеше многобройни опити да превърне живака в твърдо тяло и беше убеден, че е налучкал пътя за откриване на философския камък. Запазил съм едни негови записки по този въпрос и ако вие, ваше благородие, успеете да вникнете в техния смисъл, с увереност ще мога да кажа, че сте надминали в науката не само тези, които са ги чели, но и оня, който ги е писал.

Той даде на Тресилиан един пергаментен свитък, изпълнен отгоре до долу, както и по полетата, със символичните знаци на седемте планети, странно примесени с кабалистични знаци и текстове на гръцки и староеврейски език. В средата имаше няколко стиха на латински от някакъв кабалистичен автор, написани толкова ясно, че дори полумракът в помещението не попречи на Тресилиан да ги прочете. Текстът бе следният:

Si fixum solvas, faciasque volare solutum, Et volucrem figas, facient te vivere tutum; Si pariat ventum, valet auri pondere centum; Ventus ubi vult spirat — capiat qui capere potest.

— Дължа да заявя — каза Тресилиан, — че от цялата тази бъркотия схващам само смисъла на последните думи, които, струва ми се, означават: „Хвани оня, когото можеш да хванеш!“

— Точно това е основният принцип, съобразно който действуваше моят достоен приятел и господар доктор Дубуби — рече ковачът. — Постепенно обаче той се опи от собствените си фантазии и повярвал на всемогъществото си в алхимията, започна да лъже самия себе си и да пилее парите, придобити от измамването на други хора; накрая откри или си построи, и аз сам не зная, тази лаборатория и започна да се крие в нея от пациентите и учениците си, които съвсем естествено започнаха да предполагат, че продължителните му и тайнствени отсъствия от постоянното му местожителство — градчето Фарингдън — са свързани с упорити занимания с мистически науки и общение с невидимия свят. Опита се да измами и мен, защото, макар и да не влизах в спор с него, той виждаше, че бях проникнал в много от тайните му, и се боеше, че в бъдеще няма да му бъда безопасен съдружник. Междувременно неговата слава — всъщност лоша слава — все повече растеше и мнозина от онези, които прибягваха до услугите му, бяха напълно убедени, че е магьосник. Познанията му в областта на окултните науки — а хората предполагаха, че има такива знания — му печелеха като клиенти доста могъщи личности, за да бъдат назовани имената им, които му искаха помощ за твърде опасни цели, за да бъде споменавано за тях. Хората го проклинаха и го заплашваха, а мене, невинния му помощник в занаята, започнаха да наричат помощник на дявола и осмелях ли се да си покажа носа на селската уличка, веднага ме обсипваха с градушка от камъни. Свърши се с това, че господарят ми внезапно изчезна. Излъга ме, че отивал в ей тази тука лаборатория, и ми забрани да го безпокоя, докато не минат два дни. След като изтече определеният срок, аз се разтревожих и дойдох в подземието. Заварих огнището угаснало, приборите разхвърляни в безпорядък, а за мене беше оставена бележка от учения Дубуби, както сам обичаше да се титулува, в която ми съобщаваше, че никога вече нямало да се видим и че той ми оставял в наследство алхимическите си апарати и пергамента, който току- що ви дадох, и настойчиво ме съветвал да се опитам да разгадая тайната на този пергамент, защото това непременно щяло да ми помогне да открия философския камък.

— А ти последва ли този мъдър съвет? — попита Тресилиан.

— Не, уважаеми господине — отговори ковачът. — Понеже по природа съм предпазлив и недоверчив, пък и знаех с кого имам работа, затова най-внимателно взех да претърсвам навсякъде, преди да се осмеля да запаля огъня, и накрая действително открих едно малко буре с барут, грижливо скрито под огнището, несъмнено с цел щом започна великото дело за превръщане на металите, експлозията да превърне подземието и цялото имущество в него в куп развалини, които да ми послужат едновременно и за лобно място, и за гроб. Това обстоятелство ме излекува от увлечението към алхимията и аз на драго сърце щях да се върна към честния труд с чука и наковалнята; кой обаче би довел коня си за подковаване при помощника на дявола? За щастие, през това време спечелих симпатиите на този чудесен Флибъртиджибит, който се случи точно тогава тук във Фарингдън със своя учител — мъдрия Еразъм Холидей, — като го посветих в някои тайни, които много се харесват на децата от неговата възраст. След като дълго мъдрувахме и умувахме, двамата стигнахме до убеждението, че щом не мога да упражнявам занаята си по нормалния начин, може би си струва да опитам да си създам работа сред простите селяни, като използувам техните глупави страхове и суеверия. И благодарение на Флибъртиджибит, който разпространи славата ми, аз си спечелих клиентела, но всичко това е много рисковано и се страхувам, че накрая ще ме набедят за магьосник. Ето защо търся възможност да се махна от това подземие. Нужно ми е само покровителството на някоя уважавана личност, която да ме защити от гнева на простолюдието, ако случайно ме разпознаят някъде.

— А ти добре ли знаеш пътищата в тази местност? — попита Тресилиан.

— Бих могъл да ги пребродя всичките посред нощ, без да се заблудя — отговори Уейланд Смит, когото отсега нататък ще наричаме е това име.

— Но ти нямаш кон — каза Трасилиан.

Вы читаете Кенилуърт
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату