— Извинявайте, сър — възрази Уейланд, — имам не по-лош кон от който и да е йомен73. Забравих да ви кажа, че всъщност това е най-хубавата част от наследството на лечителя, като изключим две-три от най-важните му лечебни тайни, които отгатнах сам, без негово знание и воля.
— В такъв случай се измий и се избръсни — предложи Тресилиан, — облечи се в други дрехи каквито имаш и захвърли тези чудати труфила. Ако умееш да пазиш тайна и да бъдеш предан, би могъл да ми служиш известно време, докато тук позабравят лудориите ти. Струваш ми се сръчен и смел, пък аз имам да върша такава работа, че и двете ти качества ще се окажат необходими.
Уейланд Смит на драго сърце прие предложението и тържествено заяви, че ще бъде предан на новия си господар. За няколко минути той си смени дрехите, подстрига и приглади брадата и косите си — с една дума, извърши такава голяма промяна във външността си, щото Тресилиан не се сдържа да не забележи, че сега вече не му е нужен покровител, защото едва ли някой би могъл да го познае.
— Длъжниците, разбира се, няма да ми платят — поклати глава Уейланд, — а кредиторите ми няма да се заблудят така лесно. Искрено казано, ще се чувствувам в безопасност само под закрилата на такъв знатен и милостив джентълмен, какъвто сте вие, сър.
С тия думи той поведе Тресилиан към изхода на пещерата. После подвикна високо на палавника, който след миг се появи е конска сбруя в ръка. Уейланд затвори и грижливо замаскира тайната врата, като подхвърли, че пещерата можела отново да му потрябва някой ден, пък и инструментите все стрували нещо. Той подсвирна и веднага дотича кон, който до този момент спокойно си пасеше на поляната и очевидно бе привикнал да го призовават по този начин. Докато Уейланд го стягаше за път, Тресилиан също попритегна коланите на своя кон и след малко и двамата бяха вече готови да се метнат на седлата.
В този момент се приближи Дики Слъдж, за да им пожелае добър път.
— Значи, ти ме напускаш, стари приятелю — каза момчето, — и слагаш край на нашите игри на криеница с тези страхливи глупци, които водех тук, за да се подковават крантите им от дявола и неговите дяволчета?
— Да, така е — отвърна Уейланд Смит. — Добрите приятели, Флибъртиджибит, трябва да се разделят. Но ти, момчето ми, си единственото същество в долината на Белия кон, с което ми е мъчно да се разделя.
— Аз няма да се сбогувам с теб завинаги — рече Дики Слъдж.
— Ти ще бъдеш на тържествата, аз също. Дори учителят Холидей да не ме вземе със себе си, кълна се в слънцето, което ние с теб изобщо не виждахме в тази дупка, че сам ще отида.
— И това ще стане, като му дойде времето — съгласи се Уейланд, — моля те само да не вършиш необмислени неща.
— Хайде, хайде, ти май ме вземаш за дете, за обикновено малко дете, и ме убеждаваш, че е опасно да се движа без презрамки за прохождане. Преди обаче да си се отдалечил на миля от тези камъни, чрез един сигурен знак ще се увериш, че съм по-опасно дяволче, отколкото ме мислиш. И ще направя всичко така, че ако си достатъчно умен, да се възползуваш от моите дяволии.
— Какво си намислил, момче? — полюбопитствува Треси-лиан.
Флибъртиджибит само се усмихна в отговор, подрипна весело, пожела и на двамата добър път, съветвайки ги да се махат по-бързо и по-далеч от това място, и сам им даде пример, като хукна към дома си със същата светкавична бързина, с която преди това осуетяваше всички опити на Тресилиан да го хване.
— Излишно е да го гоним — каза Уейланд Смит. — Ако вие, сър, не сте майстор в ловенето на чучулиги, никога няма да го хванем. Пък и не е нужно. По-добре е да се махаме оттук, както той ни посъветва.
Двамата се метнаха на конете и щом, Тресилиан обясни на своя водач посоката, в която искаше да вървят, потеглиха бързо напред.
Като изминаха около миля, Тресилиан каза на спътника си, че конят му тича по-пъргаво, отколкото сутринта.
— Убедихте ли се? — усмихна се Уейланд. — Това се дължи на една моя малка тайна. Прибавих към овеса една дреболия, която за около шест часа ще ви спести необходимостта да пришпорвате коня. Не, не съм изучавал медицина и фармакопея на вятъра.
— Надявам се — каза разтревожен Тресилиан, — че твоите лекарства няма да навредят на коня ми?
— Не повече, отколкото кобилешкото мляко, което е сукал като жребче — отвърна ковачът. Той тъкмо се впусна в подробни описания на изключителните качества на своето лекарство, когато изведнъж го прекъсна такъв оглушителен взрив, сякаш мина бе вдигнала във въздуха крепостната стена на обсаден град. Конете потръпнаха, а конниците застинаха в учудване. После се обърнаха в посоката, откъдето се чу гръмовният трясък, и видяха точно над мястото, което току-що бяха напуснали, стълб черен дим да се издига към ясното синьо небе.
— Моето свърталище отиде по дяволите! — извика Уейланд, който веднага се досети за причината на взрива. — Какъв глупак излязох да се разбъбря за любезните намерения на доктора към скривалището пред този палавник на палавниците Флибърти-джибит. Трябваше да се досетя, че няма да се забави дълго, за да си достави това рядко забавление. Сега обаче трябва да побързаме, защото този гърмеж след малко ще събере тук цялата околност.
Той пришпори коня си, Тресилиан също ускори ход и те препуснаха напред.
— Ето какъв е бил знакът, който малкото дяволче обеща да ни даде — каза Тресилиан. — Ако се бяхме позабавили малко, щяхме още по-осезателно да почувствуваме този негов знак на любов.
— Той щеше да ни предупреди — възрази ковачът. — Видях го как на няколко пъти погледна назад, сякаш искаше да се убеди, че сме се отдалечили достатъчно. Той е истинско дяволче в изобретяването на всевъзможни пакости, но не е лошо дяволче. Много дълго би трябвало да ви разказвам, сър, как за първи път се запознах с него и колко шеги ми е изиграл. Но и много добро ми е направил, особено с привличането на клиенти. За него беше най-голямо удоволствие да ги гледа как седят зад храстите и потреперват при ударите на моя чук. Мисля, че като е сложила двойна мяра мозък в грозната му глава, майката природа го е надарила освен това и с умението да се забавлява със злочестините на хората, както на тях е оставила удоволствието да се присмиват на неговата уродливост.
— Навярно е така — съгласи се Тресилиан. — Тези, които се чувстват отхвърлени от хората поради някакъв недъг или особен белег на външността си, дори и да не мразят цялото човечество, все пак са склонни понякога да се радват на чуждите беди и нещастия.
— У Флибъртиджибит обаче има нещо, което изкупва всичките му пакостни забавления. Привърже ли се веднъж към някого, той му остава верен докрай. Затова пък винаги е склонен да се шегува злобно с чуждите хора; както вече ви казах — имам основание да твърдя това.
Тресилиан нямаше желание да поддържа повече разговора и те продължиха мълчаливо към Девъншир. Най-сетне слязоха от конете в двора на странноприемницата в град Марлбъро, дал по-късно името си на най-великия пълководец74 (с изключение на още един75), роден някога, в Англия. Тук пътниците имаха възможност да видят на практика колко верни са двете стари пословици: „Лошите вести летят като вятър“ и „Рядко ще подслушаш похвала за себе си“.
В двора на странноприемницата цареше такова вълнение, че едва успяха да измолят някой коняр или момче да се погрижи за конете им. Всички бяха възбудени от някакъв слух, който се предаваше от уста на уста, чийто смисъл обаче нашите пътници не можаха отначало да схванат, но накрая успяха да разберат, че се отнася до въпрос, който ги засягаше най-непосредствено.
— Искате да научите какво се е случило ли, господарю? — отговори след многократните запитвания на Тресилиан главният коняр. — Самият аз знам твърде малко. Току-що оттук мина конник, който разказа, че в днешното благословено утро дяволът отнесъл със себе си някакъв човек, наречен Уейланд Смит, който живеел на около три мили от долината на Белия кон в Бъркшир. Отнесъл го сред пламъци и дим и така изровил мястото, където оня живеел — край някаква поляна с високи камъни, — сякаш го разорал за сеитба.
— Много жалко — обади се един възрастен селянин, — много жалко, защото този Уейланд Смит — не го знам дали е бил близък на дявола, или не — разбираше от конски болести. Сега паразитните червеи ще
