който, според това, което се разказва, смея да кажа, далеч по-малко от тях заслужава честта, направена му от сатаната.
— На твоето мнение съм и аз, приятелю — отвърна му Уейланд Смит, — и по този повод съм готов да пия за твое здраве.
— Не че оправдавам хората, дето имат взимане-даване с дявола — каза стопанинът, като отци солидна глътка херес за здравето на Уейланд, — но… Пили ли сте някога по-хубав херес, джентълмени? Та искам да кажа, по-добре е да имаш работа с десетина измамници и негодници като този Уейланд Смит, отколкото с едно въплъщение на дявола, което е завладяло всичко — и къщата, и огнището, и постелята, и масата.
По-нататъшните оплаквания на нещастника бяха прекъснати от острия крясък на неговата съпруга, долетял от кухнята, и той, след като се извини на гостите, мигом закуцука натам. Щом стопанинът излезе, Уейланд Смит с възможно най-обидни епитети изрази пълното си презрение към мухльото, който си криел главата под престилката на жена си. Подметна също, че ако конете не се нуждаели от почивка и храна, щял да посъветва достойния мистър Тресилиан да продължат веднага по-нататък, вместо да стоят тука и да плащат сметка на такъв презрян, безволев, затиснат под чехъла на жена си мухльо като Крейн.
Възмущението на ковача обаче малко поутихна при появата на огромно блюдо с великолепна говежда пача и пушена сланина и напълно стихна, когато поднесоха един добре угоен скопен петел, тъй хубаво препечен, че върху кожата му блестяха капчици мазнина като — както се изрази Уейланд — майска роса по лилия. И изведнъж Крейн и почтената му съпруга станаха в неговите очи най-внимателните, услужливи и любезни стопани.
Съгласно обичаите по онова време господарят и слугата седяха на една маса и Уейланд със съжаление забеляза, че Тресилиан почти не се докосва до храната. Той си спомни болката, която му беше нанесъл, заговаряйки за момичето, в чиято компания за първи път го бе срещнал, но тъй като се боеше да се докосва до мъчителната тема, реши да обясни сдържаността на Тресилиан в яденето с друга причина.
— Изглежда, тази храна е прекалено груба за вас, сър — започна Уейланд, а кълките и крилата на петела изчезваха от масата благодарение на неуморните му усилия. — Ако бяхте поживели като мен толкова дълго в подземния затвор, който Флибъртиджибит запрати в горните селения и в който аз не се осмелявах да си сготвя храна, за да не забележат дима отвън, сигурно този отличен петел щеше да ви се стори приказно лакомство.
— Радвам се, че ти харесва, приятелю — каза Тресилиан. — И все пак побързай е яденето, ако можеш, защото из тия места още не си в пълна безопасност, пък и моите работи налагат да продължим незабавно пътуването.
След като оставиха конете да си отпочинат малко, те-изминаха с усилен ход пътя до Брадфорд, където спряха да нощуват.
Рано на другата сутрин потеглиха отново. За да не изморяваме читателя с ненужни подробности, ще кажем само, че пътешествениците преминаха без особени приключения през графствата Уилтшир и Съмърсет и към пладне на третия ден след заминаването на Тресилиан от Къмнър пристигнаха в имението на сър Хю Робсарт — Лидкоут хол, което се намираше на границата на графството Девъншир.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
Уви! Цвета от замъка отбрулил,
отвя го вятърът към други кули.
Старинното имение Лидкоут хол се намираше близо до селцето Лидкоут и граничеше с обширната, гъста и пълна с дивеч Ексмурска гора, където в съгласие с някакви стари права на семейство Робсарт сър Хю можеше да се отдава на воля на любимото си забавление — лова. Самият замък — ниско здание с твърде старинен вид — заемаше обширно пространство, опасано с дълбок ров. Пътят към него и подвижният мост се охраняваха от зидана осмоъгълна кула, така гъсто обвита с бръшлян и други пълзящи растения, че беше трудно да се разбере от какъв материал е построена. Ъглите на голямата кула бяха украсени с малки, доста своеобразни кулички, различни една от друга по форма и големина и следователно крайно различни и от скучните, еднообразни каменни кулички, които се използуват за същите цели в съвременната готическа архитектура. На една от тези кулички с четириъгълна форма имаше часовник. Сега обаче той не работеше и това много учуди Тресилиан, защото той знаеше, че сред другите безобидни чудатости на добродушния стар рицар беше и придирчивата му грижа за точното отмерване на времето — нещо много характерно за хората, които имат на разположение голямо количество от това благо и изпитват усещането, че то лежи като огромно бреме на плещите им. Също както понякога търговците например се заемат старателно да пресмятат стоките си тъкмо когато те най-малко се търсят.
В двора на стария замък се влизаше през арка, над която се издигаше споменатата по-горе кула. Подвижният мост беше спуснат, а едно от крилата на обкованата с железни гвоздеи врата стоеше небрежно открехнато. Тресилиан бързо премина през моста, влезе в двора и високо започна да вика слугите по име. Отначало му отговаряха само ехото и лаят на ловджийските кучета, чиито колиби бяха разположени близо до зданието, откъм вътрешната страна на рова. Най-после се появи старият Уил Баджър, любимият слуга на рицаря, който изпълняваше същевременно и длъжността на негов оръженосец и уредник на ловните му занимания. Като позна Тресилиан, якият и закален от слънце и вятър ловец силно се зарадва.
— Бог да ви поживи, мистър Едмънд! — извика той. — Нима сте вие? Дано успеете да помогнете с нещо на сър Хю, защото на нас, тоест на мене, свещеника, и мистър Мъмблейзън, вече не ни стига умът какво да правим с него.
— Нима състоянието на сър Хю се е влошило след моето заминаване, Уил? — попита Тресилиан.
— Не, здравето му не се е влошило, дори се подобри малко — отговори слугата, — но както и преди не е на себе си. Яде и пие — по навик, но не спи, или по-точно, не се събужда, сякаш е онесвестен от някаква упойка — нито е заспал, нито е буден. Мисис Суайнфорд смята, че е нещо като паралич, но не, казвам й аз — не, драга, това е сърцето, сърцето.
— Не можахте ли да го оживите с някакви забавления? — попита Тресилиан.
— Хич и на ум не му идва за ловуване — въздъхна Уил Баджър. — Не се е докоснал ни до табла, ни до шъвълборд, нито пък е надникнал е мистър Мъмблейзън в голямата книга за хералдиката. Нарочно оставих часовника да спре, надявах се, че като не чува биенето му, ще се съживи. Вие най-добре знаете, мистър Едмънд, колко старателно броеше часовете. Той обаче не каза нито дума, така че ще курдисам старата камбана отново да почне да си бие. Веднъж се осмелих дори да настъпя Бънги по опашката. Знаете какво хокане би ме сполетяло за такова нещо по-рано, но този път той обърна на воя на бедното куче толкова внимание, колкото и на крясъка на совата в комина. Ясно е, че аз вече нищо не мога да направя.
— Вътре ще ми доразкажеш останалото, Уил. Преди това заведи този човек в трапезарията и нареди да му окажат нужното внимание. Той е лечител.
— С церове ли, с магии ли умее да лекува, кой го знай — промърмори Уил Баджър, — но бих искал да ни даде лек, който ще ни помогне. Ей, Том, погрижи се за лечителя! И гледай да не ти отмъкне лъжиците, момче — прибави шепнешком той на слугата, който се показа от един прозорец на първия етаж. — Познавам и други юначаги с честни мутри, а умението си влагаха тъкмо в тия работи.
Той въведе Тресилиан в една просторна приемна зала и отиде по негова молба да разбере в какво състояние се намира господарят му, та да не би внезапното завръщане на обичния му възпитаник и предполагаем зет да му се отрази зле. Баджър се върна веднага и каза, че сър Хю дремел в креслото си, но щом се пробудел, мистър Мъмблейзън щял да съобщи на мистър Тресилиан.
— Голямо щастие ще бъде, ако ви познае — каза ловецът.
— Забравил е дори имената на кучетата от сюрията. Преди една седмица например си помислих, че е тръгнал към оправяне. „Утре ми оседлай стария дорест кон — неочаквано ми каза той, след като пресуши голямата си сребърна чаша, както прави обикновено, преди да си легне — и отведи кучетата при Хейзълхърсткия хълм.“ Всички се зарадвахме и на сутринта потеглихме с него. Той препусна към гората като
