плъзнат навсякъде, щом дяволът не му даде време да ни остави тайната си.
— Вярно е това, което говориш, Гафър Граймсби — обади се конярят на свой ред — Аз самият съм водил кон при Уейланд Смит, защото гой беше по-голям майстор от всички тукашни ковачи.
— Нима си го виждал? — попита мисис Алисън Крейн76, господарката на странноприемницата с изрисуван на табелата жерав, която благоволяваше да нарича свой „съпруг“ стопанина на споменатото заведение — нищожна личност с външност на дребосък, чиято спъната походка, дълга шия, както и навикът да се бърка там, гдето не му е работа, и да се намира винаги под чехъла на жена си, изглежда, са станали повод за създаването на прочутата английска старинна песничка:
Сега той повторно изцвърча въпроса на жена си:
— Чуваш ли, конярю, ти виждал ли си дявола?
— И да съм го виждал, какво от това, мистър Крейн? — отвърна конярят. Като всички останали в странноприемницата той уважаваше господаря си толкова, колкото го уважаваше и неговата съпруга.
— А, нищо, конярю — отговори кроткият мистър Крейн.
— Само исках да кажа, че ако си виждал дявола, на мен, струва ми се, ще ми бъде интересно да науча как изглежда той.
— Някой ден ще научиш и това, мистър Крейн — сряза го Неговата съпруга. — А засега стига си си усъвършенствал обноските, ами се захвани за работа, без да си губиш времето с празни приказки. Наистина, конярю, аз също бих искала да науча как изглеждаше този нехранимайко.
— Вижте, господарко — отвърна конярят с далеч по-почтителен тон, — как е изглеждал, не мога да кажа, пък и никой друг не би могъл. Аз изобщо не съм го виждал.
— Ами как си си свършил работата, като не си го виждал? — попита Гафър Граймсби.
— Помолих учителя да ми напише на хартийка болестта на коня — отговори конярят, — а дотам ме заведе най-грозноватият хлапак, какъвто би могъл да се изреже от липов корен за забавление на децата.
— Е, и какво беше лекарството? Излекува ли ти коня? — питаха един през друг заобиколилите го.
— От де да знам какво беше — отговори конярят. — По миризмата и по вкуса, защото аз се престраших да сложа в уста парче колкото грахово зърно, приличаше на амоняк и хвойна, примесени с оцет. Никога обаче амонякът и хвойната не са лекували така бързо. Страхувам се, че ако Уейланд Смит си е заминал, паразитният червей ще налегне здравата и конете, и рогатия добитък.
Гордостта от собственото умение, която оказва не по-малко влияние върху хората от всяка друга гордост, пламна така силно в гърдите на Уейланд Смит, че въпреки явната опасност да бъде разпознат от околните той не можа да се сдържи да не смигне на Тресилиан и да му се усмихне тайнствено пред безспорните доказателства за неговите ветеринарни способности. В това време общият разговор се разрастваше.
— По-добре така да стане — каза един сериозен господин, облечен в черно, приятел на Гафър Грамсби — по-добре да загинем от бедите, изпратени ни от бога, отколкото да се лекуваме при дявола.
— Това си е чиста истина — подкрепи го мисис Крейн — и аз се чудя на коняря, че е бил готов да погуби душата си, за да излекува едни конски черва.
— Може да сте права, господарко — съгласи се конярят, — защото конят беше на господаря. Да беше ваш, сигурно щяхте да ме презирате, така си мисля, ако бях се уплашил от дявола, когато болката разкъсваше червата на нещастното животно. А за останалото да се грижат поповете. Всеки със занаята си, както гласи пословицата: „Попът — с молитвеника, конярят — с чесалото.“
— Готова съм да се закълна — каза мисис Крейн, — че конярят говори като добър християнин и предан слуга, който няма да пожали ни тяло, ни душа в служба на господаря. И все пак дяволът е отнесъл оня навреме, защото тази сутрин тук идва окръжният пристав, за да вземе следователя на вещици, стария Пиниуинкс, та двамата да отидат в долината на Белия кон, за да разпитват Уейланд Смит и да го измъчват. Аз сама помогнах на Пиниуинкс да наточи клещите и шилото си и видях заповедта на съдията Блиндас за арестуване.
— Глупости, глупости — измърмори старата перачка мисис Кранк, отявлена папистка. — Дяволът само ще се надсмее над Блиндас и над неговата заповед, че и на пристава, и на ловеца на вещици. Тялото на Уейланд Смит се бои от шилото на Пиниуинкс толкова, колкото батистената яка — от иглата. Но я ми кажете, хора, имаше ли дяволът такава власт над вас, че да ви измъква изпод носа вашите ковачи и други майстори по времето на добрите абати от Абингдън? Кълна се в божията майка, не! Свещените свещи, светената вода, светите мощи и всичко останало прогонваха и най-злите духове. Я накарайте сега пастора-еретик да направи същото! Не, не, нашите бяха богоизбрани хора.
— Точно така, мисис Кранк — рече конярят. — Така каза и Симпкинс от Саймънбърн, когато помощникът на енорийския свещеник целуваше жена му. Те, казва, са богоизбрани хора.
— Я млъкни ти, змия сквернославна! — озъби се мисис Кранк. — Не приляга на такъв коняр-еретик като тебе да се занимава с такъв предмет като католическите духовници.
— Честно казано, не ми приляга, уважаема — съгласи се шегобиецът, — но тъй като и ти, уважаема, вече не си предмет, с който те биха се занимавали, каквото и да е ставало по ваше време, най-добре ще е да не се занимаваме с него.
След тази размяна на язвителни забележки мисис Кранк наду гърло и започна да засипва коняря с най- цветисти ругатни, а Тресилиан и спътникът му използваха това, за да се вмъкнат незабелязано в странноприемницата.
Щом влязоха в стаята за отбрани гости, където ги отведе самият съпруг на мисис Крейн, и след като изпратиха достойния и смирен стопанин да им донесе нещо за ядене и пиене, Уейланд Смит не можа да се сдържи повече и даде воля на суетата си.
— Виждате ли, сър — обърна се той към Тресилиан, — не съм преувеличавал, когато ви казвах, че владея най-големите тайни в занаята на един ковач или mareshal!, както по-почетно ни наричат французите. Тия кучета, конярите, които в края на краищата са най-добрите познавачи в случая, знаят какви заслуги да приписват на моите лекарства. Бъдете ми свидетел, уважаеми мистър Тресилиан, че единствено гласът на клеветата и ръката на злобното насилие ме принуждават да се откажа от положението, при което бях и полезен, и уважаван.
— Свидетел съм ти, приятелю — отвърна Тресилиан, — но искам да отложа изслушването на разказите ти за по-спокойно време, освен ако не смяташ полезно за твоята слава да се подложиш, като бившето си жилище, на някаква метаморфоза с помощта на огъня. Не виждаш ли, че сега дори най-добрите ти приятели те смятат само за обикновен магьосник?
— Бог да прости на тия — каза ковачът, — които бъркат майсторството и науката със забранените магии! Според мен, човек може да бъде най-добрият ветеринар, бъркал някога в конски търбух, че и много повече, а по отношение на всичко останало да стои само малко по-високо от обикновените хора, без да бъде никакъв магьосник.
— Пази боже, ако е другояче — потвърди Тресилиан. — А сега млъкни за малко, защото идват стопанинът и помощникът му, който ми прилича на джудже.
Всички в странноприемницата, начело със самата мисис Крейн, бяха така заинтригувани и възбудени от произшествието с Уейланд Смит, както и от непрекъснато донасяните от различни страни нови и още по- фантастични варианти на случката, че в стремежа си да задоволи гостите, стопанинът не можа да намери подкрепа другаде освен в лицето на един дванайсетгодишен хлапак, прислужника Сампсън.
— Бих искал — каза той, за да се извини, като остави на масата гарафа с херес и обеща веднага да донесе и яденето — дяволът да беше отнесъл жена ми и цялата ми фамилия вместо този Уейланд Смит,
