Пътниците бързаха толкова много, че спираха само колкото да нахранят конете и да им дадат възможност да отдъхнат. Понеже много от местата, през които минаваха, бяха под господството на граф Лестър или на подвластни нему хора, те решиха за по-благоразумно да крият както имената си, така и целта на своето пътуване. От голяма полза беше в това отношение помощта на Уейланд Смит (ние ще продължим да го наричаме така, въпреки че истинското му име е Ланселот Уейланд). Той изпитваше истинско удоволствие да отбива майсторски всякакви въпроси, отнасящи се до тях, и се забавляваше да насочва любопитните коняри и собственици на странноприемници по лъжливи следи. По време на краткото им пътуване успя да разпространи три различни и напълно несъстоятелни слуха. Първо: че Тресилиан бил генерал-губернаторът на Ирландия, който пътувал инкогнито за Лондон, за да получи нарежданията на кралицата относно съдбата на големия бунтовник Рори Оуджи Маккарти Макмахоун. Второ: че Тресилиан бил пълномощник на Monsieur92, пристигнал в Англия, за да поиска от негово име ръката на Елизабет. Трето: че Тресилиан бил херцог Медина, дошъл тайно, за да изглади спора между Филип II и Елизабет.
Тресилиан се ядосваше и се опитваше да убеди ковача, че с това може да им навлече различни неприятности и че разпространението на подобни измислици ще привлича ненужно вниманието на хората върху тях. Уейланд обаче го успокояваше, твърдейки (а кой би могъл да устои срещу такъв довод!), че всъщност неговата (на Тресилиан) представителна външност в никакъв случай не можела да остане незабелязана и тъкмо заради това било необходимо да се измисли някаква съвсем необикновена причина за трескавото му и тайнствено пътешествие.
Най-после те наближиха столицата; и тук вече, поради по-голямото струпване на непознати хора, появяването им не правеше впечатление, нито предизвикваше въпроси. Накрая влязоха в самия Лондон.
Тресилиан възнамеряваше да отиде направо в Детфорд, където в момента живееше лорд Съсекс, за да бъде по-близко до двора, който се намираше по това време в Гринидж, предпочитаната резиденция на Елизабет и тачена като нейно родно място. Все пак наложи се да направят в Лондон кратък престой, който се удължи неочаквано поради упоритото настояване на Уейланд Смит да му разрешат да се поразходи из града.
— В такъв случай вземай си меча и щита и ме следвай — каза Тресилиан. — Аз също искам да се поразходя, ще вървим заедно.
Той бе принуден да постъпи така, защото все още не беше напълно убеден във верността на новия си подчинен и се страхуваше да го изпусне из поглед в този важен момент, когато страстите на двете съперничещи си фракции в двора на Елизабет се бяха така разгорещили. Уейланд без съпротива прие тази предпазна мярка, за чиято причина навярно се досещаше, но постави като условие на господаря си да се отбият в онези магазинчета на аптекари, които той ще посочи, докато вървят по Флийт стрийт, за да направи необходимите покупки. Тресилиан се съгласи и по даден от спътника си знак влезе с него в четири- пет продавници, като с изненада забеляза, че във всяка от тях Уейланд купуваше едно и също лекарство, но в различни количества. Някои от церовете, които той търсеше, му биваха доставяни още в самото начало, но за други се оказа, че не е така лесно да бъдат намерени, и Тресилиан забеляза също, че за почуда на търговците Уейланд на няколко пъти върна предложените му масла и треви и настояваше да му ги подменят с точно исканите видове, заплашвайки, че ще отиде да ги търси на друго място. Една от търсените съставки обаче не можеше никъде да се намери. Някои аптекари открито си признаваха, че никога не са я виждали, други отричаха изобщо съществуването й, твърдейки, че тя виреела само във въображението на смахнати алхимици. Повечето от тях се опитваха да задоволят клиента, като му предлагаха някакъв заместител, който Уейланд отказваше категорично да приеме въпреки уверенията им, че той притежавал съвсем същите качества. Всички без изключение проявяваха обаче любопитство да разберат за каква цел му е нужна тази билка. Един стар мършав аптекар, на когото Уейланд зададе неизменния си въпрос с думи, които Тресилиан нито разбра, нито запомни, отговори откровено, че това лекарство в Лондон го нямало и че ако все пак случайно се намерело, то би могло да бъде само при евреина Йоуглан.
— Така си и мислех — каза Уейланд.
Като излязоха от магазинчето, той се обърна към Тресилиан:
— Моля да ме извините, сър, но, както знаете, никой майстор не може да работи без необходимите му инструменти. Аз трябва на всяка цена да отида при този Йоуглан. Уверявам ви, че дори това да ни забави повече, отколкото позволява времето ви, ще останете безкрайно доволен от резултата, който ще постигна чрез този рядък цяр. Позволете само — добави той — да мина пред вас, защото сега ще трябва да се отклоним от широката улица, а ако аз ви водя, ще вървим два пъти по-бързо.
Тресилиан се съгласи и този път и като последва ковача по една уличка, която завиваше наляво към реката, установи, че водачът му се движи наистина много бързо и очевидно познава добре града. Те преминаха през цял лабиринт от улици и улички, докато Уейланд най-сетне спря сред една много тясна пресечка, в края на която се съзираше Темза, мътна и нечиста, и на фона й се виждаха кръстосаните saltierways93, както би казал мистър Мъмблейзън, мачти на два лихтера, които чакаха прилива. Магазинчето, което търсеха, нямаше стъклена витрина, както в днешно време, а представляваше някаква оградена с жалък платнен навес барака, каквито заемат сега обущарите, отворена отпред като рибарските сергии в наши дни. Отвътре се показа дребен човек, с женствено лице, който по външен вид никак не отговаряше на общоприетата представа за евреин, тъй като беше голобрад и косите му бяха прави и меки. Той много учтиво попита Уейланд какво желае. Когато ковачът назова лекарството, евреинът трепна и върху лицето му се изписа крайно учудване.
— А за какво му е на ваша милост това лекарство, чието име, майн гот, не е споменавано вече четиридесет години, откакто съм аптекар тук?
— Не съм упълномощен да отговарям на такива въпроси — каза Уейланд. — Искам само да знам имаш ли това, което ми трябва, и ако го имаш, ще ми го продадеш ли?
— Ах, майн гот, имам го, как да го нямам, и ще го продам, разбира се, нали затова съм аптекар, за да продавам всякакви лекарства.
Като изрече всичко това, той показа някакъв прах и продължи:
— Но ще струва много пари. Това, което имам, се продава на теглото на златото, на чистото злато, и то шест пъти по-скъпо. То произхожда от планината Синай, където са провъзгласени свещените Мойсееви закони. Растението цъфти само веднъж на сто години.
— Не знам колко често го берат в планината Синай — каза Уейланд, след като разгледа с подчертано пренебрежение предложеното му лекарство, — но аз залагам меча и щита си срещу дългополата ти дреха, че боклукът, който ми предлагаш вместо онова, което търся, може да се бере всеки ден от седмицата в рова на замъка Алипоу.
— Вие сте груб човек — каза евреинът. — А аз нямам по-добро лекарство от това, пък и да имам, няма да го продам без лекарско предписание или без да ми кажете за какво ви трябва.
Ковачът бързо му отвърна нещо на някакъв език, от който Тресилиан не разбра нито една дума. Евреинът обаче остана поразен. Той се вгледа в Уейланд така, сякаш в лицето на някакъв незначителен и невзрачен непознат изведнъж бе разпознал всемогъщ герой или страшен владетел.
— Свети Илия! — извика той, след като се съвзе от първоначалното си стъписване. От предишната подозрителност и не-дружелюбност не остана нито следа, той с изключително раболепие се поклони на Уейланд и го покани да прекрачи жалкия му праг и да ощастливи мизерното му жилище.
— Няма ли да изпиете една чашка с бедния евреин Закарайъс Йоуглан? Токайско ли ще предпочетете или „Лакрима Кристи“? Не бихте ли…
— Твоите предложения ме оскърбяват — прекъсна го Уейланд. — Свърши това, което искам от теб, прекрати по-нататъшните разговори!
Смъмреният израилтянин взе връзката си с ключове, предпазливо отключи една касетка, много по- солидна и здраво затворена от останалите кутии с лекарства, и измъкна едно тайно чекмедже със стъклен похлупак, в което имаше малко количество черен прах. Той подаде праха на Уейланд е най-голяма готовност, докато на лицето му съвсем явно се бе изписала борбата между скъперническото му чувство (очевидно бе, че му се свидеше всяка една прашинка от скъпоценната трева, която клиентът му се тъкмеше да вземе) и раболепната почтителност, която се стараеше да засвидетелства.
— Имаш ли везни? — попита Уейланд.
