увереност, че болестта му може да бъде излекувана. Графът го слушаше недоверчиво, докато не бе споменато името на Деметрий. Тогава той веднага повика секретаря си и нареди да му донесе касетката с важни документи.
— Извади записките от разпита на оня подлец, готвача, и прегледай внимателно дали не се споменава името Деметрий.
Секретарят веднага намери съответното място и прочете: „Разпитваният твърди, че помни как е приготвил соса за горепосочената есетра, след изяждането на която благородният граф се разболя. Той сложил обичайните съставки и подправки, а именно…“
— Прескочи тия глупости — прекъсна го графът — и виж дали с тия подправки не го е снабдявал някакъв си билкар Деметрий.
— Точно така е — отвърна секретарят. — „И той добави, че оттогава не е виждал споменатия Деметрий.“
— Това съвпада с разказа на твоя слуга, Тресилиан — каза графът. — Повикай го тука.
Когато се яви пред графа, Уейланд Смит твърдо и уверено повтори онова, което бе казал вече на Тресилиан.
— Не е изключено — рече графът — да си изпратен от ония, които са започнали това дело, за да го довършиш. Не забравяй обаче, че ако твоето лекарство ми причини вреда, ще отговаряш с живота си.
— Такова строго наказание ще бъде незаслужено — отговори Уейланд, — защото и действието на лекарството, и човешкият живот зависят преди всичко от волята на бога. Аз обаче съм готов да поема риска. Живял съм твърде дълго под земята, за да се страхувам от гроба.
— Добре — каза граф Съсекс, — щом си толкова уверен в себе си, аз също ще рискувам, тъй като учените специалисти вече не могат да ми помогнат. Кажи как се взема това лекарство.
— Веднага ще ви кажа — отвърна Уейланд, — но искам преди това да поставя едно условие: щом поемам цялата отговорност на това лечение, друг лекар да не се намесва в него.
— Добре, искането ти е справедливо — отсъди графът. — А сега приготви лекарството.
Уейланд се зае да изпълни искането на графа, а в това време, по нареждане на ковача, слугите съблякоха господаря си и го сложиха да си легне.
— Предупреждавам ви — заяви лечителят, — че първоначално лекарството ще предизвика дълбок сън и през това време в стаята трябва да има пълна тишина, за да не произлязат разни съдбоносни последици. Аз ще остана да бдя над графа заедно с някой от свитата му.
— Да излязат всички освен Стенли и този милостив човек — нареди графът.
— И освен мене — обади се Тресилиан. — Искам да видя въздействието на лекарството.
— Нека бъде така, приятелю — каза графът. — А сега да започваме нашия опит. Преди това обаче повикайте да дойдат тук секретарят ми и камердинерът.
Когато те влязоха в стаята, графът продължи:
— Бъдете свидетели, джентълмени, че нашият достоен приятел Тресилиан не носи никаква отговорност за въздействието, което това лекарство би могло да има върху мен. Аз го вземам по собствена воля и желание, защото вярвам, че то ми е изпратено най-неочаквано от бога, за да ме излекува от сегашната ми болест. Предайте поздрава ми на моята благородна и велика господарка и й кажете, че съм живял и умрял като неин верен слуга и че желая на всички онези, които окръжават трона, да й служат със същата вярност и готовност и с още по-голяма умелост, отколкото бе съдено на бедния Томас Радклиф.
Той скръсти ръце на гърдите си и минута-две се моли мълчаливо. После пое лекарството и впи в Уейланд поглед, който сякаш проникваше до самите дълбини на душата му. Ковачът обаче не се смути и върху лицето му не се изписа никакво вълнение.
— Няма от какво да се страхувам — каза Съсекс на Тресилиан и без повече да се колебае, погълна лекарството.
— Сега искам да помоля ваша светлост — рече Уейланд — да се разположите за почивка колкото се може по-удобно. А вие, джентълмени, бъдете така тихи и мълчаливи, сякаш бдите край смъртния одър на вашата майка.
Камердинерът и секретарят излязоха, като наредиха да се заключат всички врати и забраниха да се вдига шум из къщата. Няколко благородници пожелаха да им се позволи да стоят на пост в приемната, а в стаята останаха само личният слуга на графа, Стенли, ковачът и Тресилиан. Предвижданията на Уейланд Смит бързо се сбъднаха. Графът потъна в такъв дълбок и здрав сън, че бдящите над него започнаха да се тревожат да не би поради голямата си изнемощялост да умре, без да се събуди от летаргията.
Самият Уейланд Смит бе доста загрижен и от време на време опипваше леко слепоочията на графа и се вслушваше в бавното му и дълбоко дишане, което в същото време бе равномерно и спокойно.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
Простаци, некадърници, дръвници!
Ни почит, ни старание, ни дълг!
Къде се дяна тоз кютук,
когото изпратих тук да ви предупреди?
Едва ли има друг случай, при който човек да изглежда по-непривлекателен на околните, пък и самият той да се чувствува по-неприятно и по-неловко, както след нощно бдение, когато го озарят първите лъчи на утрото. Ето защо дори и най-пленителната хубавица, ако е достатъчно разумна, би трябвало да побърза след прекъснатия от утрото бал да се скрие от погледа на своите възторжени почитатели. Така беше и тази сутрин, когато бледата и немилостива зора освети лицата на дежурилите цяла нощ хора в приемната на замъка Сей и смеси студените си синкави лъчи с червеникавожълтата димна светлина на догарящите лампи и факли. Младият джентълмен, за когото споменахме в предната глава, беше излязъл за малко от помещението, за да разбере кой чука на външната врата. Когато се върна, той бе така изненадан от жалкия и помръкнал вид на своите другари по бдение, че не можа да се сдържи и извика:
— За бога, господа, заприличали сте на истински бухали! Струва ми се, че когато слънцето изгрее, ще ви видя да отлетите със заслепени от светлината му очи, за да се мушнете в близкия бръшлян или в някоя порутена камбанария.
— Я по-добре млъквай, празен дърдорко — ядоса се Блънт, — млъквай, ти казвам. Време ли е сега за подигравки — сега, когато тук, зад тази стена, може би умира въплъщението на силата и мъжеството на Англия?
— Ама че лъжеш! — каза младежът.
— Лъжа ли? — извика Блънт и скочи от мястото си. — Аз лъжа? Как си позволяваш да ми говориш така?
— Да, лъжеш, глуповати заядливецо — отговори младежът.
— Нима не излъга току-що ей тук, на тази пейка? И нима не си един избухлив самодоволен глупак, щом можеш да се разгневиш толкова за една малко по-остра дума? Макар че обичам и уважавам милорда не по-малко от теб или от когото и да било друг, смятам, че ако небето ни то вземе, с него няма да умрат цялата сила и цялото мъжество на Англия.
— Ето какво било! — каза подигравателно Блънт. — Голяма част ще се запази — в твое лице, разбира се.
— А друга част — в тебе, Блънт, и в самия Маркъм и в Трейси, и във всички нас. Аз обаче най-добре ще използувам дарбата, която ни е дало небето.
— И как ще стане това, моля? — продължаваше да го иронизира Блънт. — Открий ни своя таен начин за умножаване на дарбата.
— Ето как, джентълмени — отвърна младежът. — Вие приличате на плодородна земя, която не дава реколта, защото не е добре наторена, а у мен живее един устремен дух, който ще принуди скромните ми
