непосредствена близост с кралицата. Дворцовите стражи — най-снажните и най-красиви момчета, каквито Англия може да роди — пазеха с алебарди в ръка алеята от вратата на двореца до реката; макар че беше още рано, всичко изглеждаше готово за излизането на кралицата.
— Ей богу, това не предвещава нищо добро за нас — рече Блънт. — Само някаква неприятност би могла да накара кралицата да тръгне на път в такова неподходящо време. Мисля, че е най-добре веднага да се върнем и да съобщим на графа какво сме видели.
— Да съобщим на графа какво сме видели! — повтори думите му Уолтър. — А какво друго сме видели освен лодки и хора с яркочервени къси палта и с алебарди в ръка? Нека изпълним поръчението му и после да му разкажем какво ни е отговорила кралицата.
При тези думи той насочи лодката към един съседен пристан, защото на главния в този момент не би било почтително да се спре, и скочи на брега, последван неохотно от своите нерешителни и плахи другари. Когато наближиха вратата на двореца; един от офицерите на стражата им каза, че не могат да влязат, защото нейно величество щяла да се появи всеки момент. Те споменаха името на граф Съсекс, но и то не се оказа достатъчно силно, за да склони офицера, който заяви, че щял да загуби поста си, ако не изпълнявал точно дадените му заповеди.
— Нали ви казвах — замърмори отново Блънт. — Хайде, скъпи ми Уолтър, моля те, да сядаме в лодката и да се връщаме.
— Преди това искам да видя как ще излезе кралицата — отвърна спокойно младежът.
— Ти си луд — луд за връзване, ей богу! — извика Блънт.
— А пък ти — отвърна Уолтър — изведнъж стана страхливец. Виждал съм те да се справяш сам-самичък с по десетина рошави ирландци наведнъж, а сега си се разтреперал и си готов да побегнеш пред смръщения поглед на една красива дама.
В този миг вратите се разтвориха и през тях започнаха да излизат пищно облечените церемониалмайстори, а пред тях и встрани маршируваше почетната стража, състояща се от четиридесет млади благородници. След тази тържествена група, заобиколена от множество придворни, но така, че да вижда добре наоколо, а и нея да я виждат от всички страни, вървеше и самата Елизабет. Кралицата беше в разцвета на женската си зрелост и в пълния блясък на онова, което за една владетелка се определя с думата красота, а сред по-низшите обществени слоеве би било сметнато само за величествена осанка, съчетана с необикновено и властно лице. Елизабет се опираше на ръката на лорд Хънсдън, който поради роднинството си с нея по майчина линия често бе удостояван с такива знаци на приятелство.
Младият кавалер, за когото така често споменавахме, навярно никога не се бе намирал тъй близо до владетелката. Той започна да се промъква напред към редиците на стражите, за да се възползува по-добре от неочаквания случай. Като го проклинаше за дързостта му, другарят му го дърпаше назад, но Уолтър нетърпеливо се изтръгна от ръцете му. При това непринудено движение богато украсеният му плащ увисна небрежно на едното рамо и откри цялата красота на стройната му фигура. Сваляйки в същото време баретата си, той впи в кралицата поглед, изпълнен с почтително любопитство и със сдържано, но пламенно обожание, което тъй много подхождаше на красивото му лице. Изумени от богатото му облекло и от благородната му външност, стражите го допуснаха толкова близо до мястото, откъдето трябваше да мине кралицата, колкото никога не се допускат обикновените зяпачи. Благодарение на това дръзкият младеж неочаквано се оказа пред самия поглед на Елизабет — поглед, който никога не оставаше безразличен както към възхищението, което тя основателно събуждаше сред поданиците си, така и към красивата и изискана външност на нейните придворни. Като приближи мястото, където стоеше младежът, тя също впи в него изпитателния си поглед, в който се четеше само учудване от смелостта му, неоставящо място за никакво недоволство. Един съвсем незначителен повод неочаквано привлече още повече вниманието й към него. През нощта бе валяло и точно там, където бе застанал младият момък, една кална локвичка затрудняваше преминаването на кралицата. Докато тя се колебаеше дали да мине през нея, младежът сне плаща от рамото си и го разстла върху калта, за да може владетелката да премине по сухо. Елизабет погледна младия човек, който, изчервявайки се силно, придружи този акт на предана почит с дълбок поклон. Кралицата се смути, изчерви се на свой ред, кимна с глава, отмина бързо напред и влезе в баржата си, без да каже нито дума.
— Хайде да си вървим, сър франт — рече Блънт. — Ясно е, че великолепният ти плащ днес ще се нуждае от здраво почистване. Ако си имал намерение да правиш от него килимче за краката, по-добре да си останал със старата дрипа, която е скарана с каквито и да било цветове.
— Докато е мой — каза младежът, като вдигна плаща си от земята и го сгъна, — този плащ никога няма да бъде почистен.
— Ако не се научиш да бъдеш малко по-пестелив, няма за дълго да го запазиш и ще тръгнеш in cuerpo102, както казват испанците.
На това място разговорът им бе прекъснат от един член на почетната стража.
— Изпратиха ме — каза той, след като ги огледа внимателно — да потърся един джентълмен без плащ или с изкалян плащ. Струва ми се, че това сте вие, сър — обърна се той към младия кавалер. — Благоволете да ме последвате.
— Но той е мой придружител — обади се Блънт, — аз съм щалмайстор на благородния граф Съсекс.
— Нищо не мога да ви кажа по това — отговори пратеникът.
— Получих заповед направо от самата кралица и тя се отнася само за този джентълмен.
Без да каже нито дума повече, той тръгна и Уолтър го последва, оставяйки другарите си. Очите на Блънт едва не изскочиха из орбитите от учудване. Най-сетне чувствата му се изляха в едно възклицание:
— Дявол да го вземе, кой би могъл да си помисли такова нещо!
Дълбоко озадачен, той поклати глава, върна се при лодката си, качи се в нея и потегли към Детфорд.
През това време пратеникът на кралицата отведе младия благородник до пристана, засвидетелствайки му най-голямо уважение — обстоятелство, което за човек с такова скромно положение би могло да предвещава твърде много. Той настани Уолтър в една от ладиите, определени да придружават баржата на кралицата, която вече се носеше по реката, тласкана от прилива — същия този прилив, за който Блънт съжаляваше толкова, докато пътуваше с другарите си от Детфорд за Гринидж.
По даден от гвардееца знак двамата гребци започнаха така бързо да движат веслата, че ладията скоро приближи кърмата на височайшата баржа, където Елизабет седеше под балдахин, заобиколена от две-три придворни дами и неколцина благородници. Тя на няколко пъти погледна към ладията, в която бе седнал младият човек, казваше по някоя дума на хората около себе си и се засмиваше. Най-сетне един от придворните, очевидно по заповед на кралицата, даде знак ладията да прилепи борд и младежът бе поканен да се прехвърли в баржата. Той скочи изящно и пъргаво на носа на голямата лодка, откъдето бе заведен на кърмата, пред самата кралица, а ладията бавно продължи да плува отзад. Въпреки че самообладанието му бе леко разклатено от известно смущение, младежът издържа достойно погледа на нейно величество. Изкаляният плащ висеше преметнат на ръката му и естествено стана предмет на разговора, който кралицата започна.
— Заради нас вие днес си развалихте хубавия плащ, млади човече. Ние ви благодарим за услугата, макар да ни я оказахте по един необичаен и доста смел начин.
— Щом владетелят е в нужда — отвърна младежът, — дълг на всеки поданик е да бъде смел.
— Ей богу, това бе казано добре, нали, милорд! — обърна се кралицата към една сериозна личност, която седеше до нея и й отговаряше с важно поклащане на главата и неясно мърморене. — Е, младежо, твоята почтителност и твоята смелост няма да останат невъзнаградени. Иди при дворцовия гардеробиер — на когото ще бъде наредено да ти достави друга дреха, за да замениш развалената заради нас — и ще получиш плащ, направен по най-последна мода, давам ти кралската си дума.
— Ако на ваша милост е угодно — започна колебливо Уолтър, — макар че на един толкова скромен слуга на ваше величество не подобава, разбира се, да преценява вашите дарения, но ако все пак ми се позволи да избирам…
— Ти, сигурна съм, би предпочел злато — прекъсна го кралицата. — Това не е хубаво, младежо! Срамно ми е да го кажа, но в нашата столица възможностите за безразсъдно прахосничество са толкова многобройни и разнообразни, че да даваш злато на млади хора, е все едно да хвърляш гориво в огъня, да ги сдобиеш със средства за собственото им погубване. Ако съдбата ми е отредила да живея и да управлявам
