l:href='#note_1-97' type='note'>97. И все пак фигурата, чертите на лицето и приятните обноски, които, бяха страшно оръжие в един двор, управляван от жена, даваха на Лестър достатъчно предимство, за да уравновесява военните заслуги, благородния произход и непоколебимото мъжество на граф Съсекс. Според мнението на двора, пък и на цялата страна, той бе любимецът на Елизабет, макар че тя (следвайки неизменната си политика) никога не показваше това достатъчно ясно, за да остави у него впечатлението, че е спечелил окончателно превъзходство над своя съперник. Ето защо болестта на Съсекс бе твърде навременна за Лестър, макар да предизвика сред обществото различни предположения и догадки. Докато застъпниците на единия граф бяха проникнати от мрачни предчувствия, поддръжниците на другия таяха радостни надежди за възможния изход от болестта. Междувременно — понеже в ония стари времена хората никога не са изключвали възможността спорът да се реши с помощта на меча — привържениците и на двамата придворни се събираха около своите покровители, позволяваха си да се появяват въоръжени дори в двора и постоянно нарушаваха спокойствието на кралицата с честите си и бурни разпри, които избухваха понякога едва ли не в самия дворец. Тия предварителни бележки са нужни на читателя, за да разбере смисъла на следващите събития.
При пристигането си в замъка Сей Тресилиан свари там цялата свита на граф Съсекс, както и близки приятели, дошли да го посетят заради неговото боледуване. Всички бяха въоръжени, а лицата им изразяваха дълбоко униние и загриженост, сякаш всеки миг очакваха яростно нападение от страна на противниковата групировка. Един слуга въведе Тресилиан в приемната зала, а друг отиде да доложи на графа за неговото пристигане. В приемната дежуряха само двама благородници от свитата на Съсекс, които рязко се отличаваха един от друг по облекло, външен вид и маниери. По-възрастният, човек в разцвета на годините си, очевидно знатен, бе облечен много скромно и стегнато. Беше нисък на ръст, с набито тяло и непохватни маниери, а върху строгото му и сериозно лице не можеше да се види ни следа от духовитост или въображение. По-младият, който изглеждаше на около двайсет години и нещо, бе пременен пищно според най-изтънчената тогавашна мода — с пурпурен кадифен плащ, богато украсен с дантела и бродерия, и с шотландска барета от същата материя, обиколена три пъти от златна верига и закопчана със златна тока. Прическата му беше като на изисканите господа от наше време — късо подстригани коси, вчесани нагоре алаброс. На ушите му висяха чифт сребърни обици с по един едър бисер на всяка. Младежът имаше добре сложена фигура, а лицето му, освен че беше красиво, беше също и силно изразително и одухотворено и недвусмислено говореше за твърдост и решителност на характера, за пламенност и предприемчивост, за дълбока мисъл и бърза съобразителност.
Двамата джентълмени седяха на две сложени една до друга скамейки, почти в еднакви пози. Те гледаха мълчаливо отсрещната стена, потънали в мислите си. От погледа на по-възрастния можеше да се разбере, че той вижда пред себе си единствено стена на старинна зала с окачени по нея плащове, еленови рога, щитове, части от доспехи, алебарди и други характерни за времето предмети, с каквито са се украсявали подобни помещения. В очите на младия се съзираха криволиците на неговото въображение. Той се бе унесъл в мечти и празното пространство между него и стената сякаш бе театрален подиум, върху който фантазията му бе разположила своите dramatis personae98 и разиграваше сцени, твърде далечни от онези, които будното му съзнание би могло да му предложи.
При влизането на Тресилиан двамата се пробудиха от унеса си и го поздравиха възторжено и сърдечно, особено по-младият.
— Добре дошъл, Тресилиан! — рече младежът. — Твоята философия те откъсна от нас, когато този дом предлагаше възможности за удовлетворение на честолюбиви амбиции, но тя е благородна философия, щом те връща тогава, когато тук можеш да споделиш само опасности и беди.
— Нима милордът е толкова зле? — попита Тресилиан.
— Страхуваме се от най-лошото — отговори по-възрастният джентълмен — и подозираме, че са употребени най-подли средства.
— Какво говорите! — възкликна Тресилиан. — Лорд Лестър е честен човек.
— За какво са му тогава такива слуги, с каквито се е заобиколил? — възрази младежът. — Дори и да е честен, оня, който призовава дявола, носи отговорност за неговите пакости.
— А нима само вие двамата сте тук край милорда, приятели, след като положението му е толкова тежко? — попита Тресилиан.
— Не, не — отговори по-възрастният, — тук са и Трейси, и Маркъм, и неколцина други, но стоим на пост по двама. Някои са много уморени и спят горе на галерията.
— Други пък — продължи младежът — отидоха на пристанището в Детфорд, за да потърсят някой стар кораб и да го купят е малкото пари, които все още са им останали. Щом всичко тука свърши, ще положим нашия благороден лорд във влажния гроб, ще отмъстим, ако ни се удаде възможност, на ония, които ускориха смъртта му, и ще отплуваме за Индия с натежали сърца и олекнали кесии.
— Възможно е и аз да направя същото, щом уредя една работа в двора — рече Тресилиан.
— Ти имаш работа в двора! — възкликнаха и двамата едновременно. — И ще заминеш за Индия!
— Но как така, Тресилиан — изрази учудването си младежът, — нали си сгоден и защитен от ония удари на съдбата, които гонят хората в открито море, докато лодката им всъщност се стреми да се приюти в пристанището? Какво стана с прекрасната Индамира99, която по красота и вярност може да се сравни само с моята Аморета100?
— Не говори за нея! — прошепна тихо Тресилиан и обърна глава настрани.
— Ето каква била работата! — каза младежът и с приятелско съчувствие хвана ръката му. — Не се страхувай, няма да човъркам прясната рана. И все пак това е изненадваща и тъжна новина. Нима никой от нашите добри и весели приятели няма да избегне корабокрушението в тази неочаквана буря, загубвайки и богатство, и щастие? Аз мислех, че поне ти, драги ми Едмънд, си се прислонил в пристанището. Наистина прав е моят приятел и твой едноименник, когато казва:
По-възрастният джентълмен стана от пейката и докато младежът рецитираше с патос тези стихове, закрачи нетърпеливо из стаята. Когато младият свърши, той наметна плаща си, седна отново на мястото си и промърмори:
— Чудя ти се, Тресилиан, как търпиш глупостите на тоя хлапак. Главата си залагам, ако наказанието, което сполетя добродетелния и почтен дом на милорда не е предизвикано от пискливите и ревливи детски стихчета, донесени тук от мистър Уолтър Остроумни и неговите приятели. И как не, като изопачават по най- неимоверен и непонятен начин нашия чист, обикновен английски език, който бог ни е дал, за да изразяваме мислите си!
— Блънт си мисли — разсмя се приятелят му, — че дяволът е подлъгал Ева със стихове и че мистичният смисъл на дървото на познанието се изчерпва само с умението да се отброяват рими и да се отмерват хекзаметри.
В този момент влезе камердинерът на графа и съобщи на Тресилиан, че милордът желае да говори с него.
Лорд Съсекс лежеше на леглото си облечен, но изглеждаше крайно изнемощял и Тресилиан с уплаха забеляза колко много го е променила болестта. Графът го посрещна с най-голяма сърдечност и веднага го попита какво става с годежа му. Тресилиан избягна да отговори на въпроса му, като заговори за здравето на графа. За най-голяма своя изненада той разбра, че признаците на болестта съвсем точно съвпадат с предвижданията на Уейланд, затова побърза да разкаже на Съсекс историята на своя слуга и за неговата
