— Благодари на дявола, защото ти си негов помощник — отговори му графът.
— Благодарете на когото искате, милорд — рече Варни, — но побързайте, ако обичате, към брега. Кралицата е вече в баржата си и пита къде сте.
— Върви и й кажи, че неочаквано съм се разболял — отвърна Лестър, — защото, ей богу, вече не издържам на всичко това.
— Бих могъл да й го кажа — рече мрачно Варни, — след като вашето място в баржата на нейно величество, а също и моето — като ваш щалмайстор аз трябва да придружавам ваша светлост, — вече са заети. Тъкмо тръгвах да ви търся и новият любимец, Уолтър Роли и нашият стар познат, Тресилиан, бяха повикани да заемат местата ни.
— Ти си истински сатана, Варни — бързо каза Лестър. — В момента обаче ти държиш властта: ще те последвам.
Варни не отговори, излезе от стаята, прекоси останалата част от двореца и бързо тръгна към реката, а господарят му го следваше сякаш несъзнателно. Пътем, поглеждайки назад, Варни каза с тон, който прозвуча ако не заповеднически, то поне твърде фамилиарно:
— Какво е това, милорд? Плащът ви виси на една страна, панталоните ри са се измачкали! Позволете ми…
— Ти си глупак и негодник, Варни — каза Лестър, като го отблъсна и отказа помощта му. — Така сме добре, сър, а когато ни потрябва вашата помощ за обличане, ще ви повикаме. Сега не сте ни нужен.
Казвайки! това, графът си възвърна повелителния израз, а заедно с него и хладнокръвието си, раздърпа още повече дрехите си — сега те бяха вече в пълен безпорядък, — мина пред Варни с вид на властник и господар и на свой ред тръгна начело към реката.
Баржата на кралицата тъкмо се готвеше да отплува; определените за тях места — за Лестър на кърмата, а за щалмайстора му на носа — бяха вече заети. Приближаването на Лестър обаче накара гребците да изчакат малко, сякаш предвиждаха, че сред участниците в разходката могат да настъпят някакви размествания. Червени петна от гняв бяха избили по страните на кралицата, когато с хладния тон, зад който висшестоящите се стараят да прикрият вълнението си при разговор с ония, пред които им се струва унизително да го покажат, тя изрече ледените думи:
— Оставихте ни да чакаме, лорд Лестър!
— Ваше величество, милостива господарко — каза Лестър, — вие, която умеете да прощавате толкова много слабости, непознати на собственото ви сърце, можете най-искрено от всички да ми съчувствате за душевното вълнение, което за момент размъти главата ми и подкоси краката ми. Тази сутрин аз се явих пред вас в положението на измъчен от опасения обвиняем поданик, но вашата доброта разкъса облаците на клеветата и ми върна честта и онова, което ми е още по-скъпо — вашето благоразположение. Странно ли е, макар това да ми е крайно неприятно, че моят щалмайстор ме намери в такова състояние, което едва ми позволи да направя необходимото усилие, за да стигна дотук, където само един поглед на ваше величество (гневен поглед, уви!) е достатъчен, за да ми помогне така, както самият Ескулап не би могъл да го стори?
— Какво има? — бързо попита Елизабет, като погледна Варни. — Болен ли е милордът?
— Нещо като припадък, както ваше величество сама би могла да забележи по вида му в момента — отвърна съобразителният Варни. — Лордът така бързаше, че не ме остави да му помогна да оправи дори дрехите си.
— Това няма значение — каза Елизабет и внимателно се вгледа в благородните черти и осанка на Лестър, които сега й се струваха още по-привлекателни, заради силните и противоречиви чувства, които до преди малко бяха бушували в гърдите му. — Направете място на благородния лорд. Вашето място, мистър Варни, вече е заето и затова се прехвърлете в някоя друга баржа.
Варни се поклони и се оттегли.
— Вие също, млади рицарю на Плаща — допълни тя, като погледна Роли, — трябва да се прехвърлите в лодката на придворните дами. Колкото до Тресилиан, той и без това достатъчно е пострадал от женските капризи, за да има нужда да го огорчавам с отмяната на предишните си заповеди.
Лестър зае мястото си до кралицата, а Роли стана, за да се оттегли. Подтикван от една неуместна за случая любезност, Тресилиан се канеше да отстъпи мястото си на своя приятел, но по многозначителния поглед на Роли, който вече се чувствуваше в свои води, веднага разбра, че подобно неуважение към кралската милост би могло да се изтълкува зле. Той седна мълчаливо, а Роли с дълбок поклон и с израз на пълно чинопочитание понечи да напусне баржата.
Един от придворните, галантният лорд Уилоуби, прочете — както му се стори — върху лицето на кралицата нещо прилично на съжаление за действителната или въображаема обида, нанесена на Роли.
— Не подобава на нас, старите придворни — рече той, — да закриваме слънчевата светлина от младите. Ако ми позволи ваше величество, аз ще се лиша за един час от онова, което поданиците й ценят повече от всичко — насладата от нейното присъствие, — и ще се поразходя натъжен сред звездите, изоставяйки за кратко бляскавото сияние на Диана. Ще отида в лодката на придворните дами, за да предоставя на този млад кавалер един час от обещаното му блаженство.
Полу на шега, полусериозно, кралицата отвърна:
— Щом тъй много желаете да ни напуснете, милорд, на нас не ни остава нищо друго, освен да преглътнем оскърблението. Ще ни извините обаче — колкото стар и опитен да се считате, — че няма да ви поверим грижата за нашите млади придворни дами. Вашата почтена възраст, милорд — добави тя с усмивка, — ще подхожда повече на годините на кралския ковчежник, който ще ни следва в третата лодка. Струва ни се, че неговият жизнен опит би могъл да бъде полезен дори на лорд Уилоуби.
Лорд Уилоуби скри разочарованието си зад една смутена усмивка, после се поклони и напусна кралската баржа, за да заеме място в лодката на лорд Бърли. Лестър, който се стараеше да разсее мрачните си мисли, наблюдавайки това, което ставаше наоколо, не пропусна да отбележи и този епизод. Когато обаче баржата се отдели от брега, когато от съседната лодка се разнесоха звуците на музика, когато от брега долетяха виковете на тълпата и всичко това му напомни за положението, в което се намираше, той с огромно усилие на волята си забрани да мисли за каквото и да било друго, освен за необходимостта да запази благосклонността на своята господарка. Талантът му да очарова и пленява блесна с такава сила, че кралицата, възхитена от красноречието му, но и разтревожена за здравето му, най-сетне му заповяда шеговито да помълчи известно време, страхувайки се да не би това въодушевено настроение да го измори.
— Господа — каза тя, — след като постановихме на нашия скъп Лестър временно да пази мълчание, ние ви приканваме на съвет по един занимателен въпрос, който е по-уместно да разгледаме сега, в часовете на веселие и музика, отколкото по време на нашите сериозни дебати. Кой от вас, господа — допълни тя с усмивка, — знае нещо за прошението на Орсън Пинит, пазача, както сам се нарича, на нашите кралски мечки? Кой би искал да поеме защитата на неговата молба?
— С милостивото позволение на ваше величество, аз — обади се граф Съсекс. — Орсън Пинит беше храбър войник, преди да го осакатят кинжалите на ирландския клан Макдъноу, и аз се надявам, че ваше величество ще бъде, както винаги досега, добра господарка за своите добри и верни слуги.
— Разбира се — отвърна кралицата, — точно такова е стремлението ни, особено пък що се отнася до Нашите бедни войници и моряци, които рискуват живота си срещу едно нищожно възнаграждение. Ние сме готови по-скоро — добави тя с блеснал поглед — да им дадем този наш дворец за болница, отколкото да допуснем те да наричат своята кралица неблагодарница. В случая обаче не става въпрос за това — тук гласът й, в който за миг бяха прозвучали патриотични нотки, отново се върна към тона на веселия и непринуден разговор, — тъй като молбата на Орсън Пинит се касае до нещо съвсем друго. Той се оплаква, че поради голямото увлечение по театрите и по-специално — поради желанието да се гледат празните измислици на някой си Уил Шекспир — за когото, господа, струва ми се, всички сме чували по нещо, — благородното забавление — борба на кучета с мечки — постепенно западало. Хората се тълпели да гледат как тези измамници — актьорите се убиват на шега един друг, вместо да се наслаждават на истинските кървави схватки между нашите кралски кучета и мечки. Какво ще кажете за това, лорд Съсекс?
— Милостива господарко — отвърна Съсекс, — едва ли може да очаквате такъв стар войник като мен да гледа благосклонно на някакви устройвани за забавление боеве, когато се сравняват с истинските битки. Аз не искам да кажа нищо лошо за Уил Шекспир. Бил храбрец в боя с тояги и къси мечове, макар че, както са
