ми казвали, накуцвал леко. Разказват също, че здравата се бил с пазачите на стария сър Томас Луси от Чарлкоут, когато се вмъкнал в неговия резерват за елени и започнал да се целува с дъщерята на управителя…
— Имайте милост, лорд Съсекс! — възкликна Елизабет, като го прекъсна. — Случаят вече бе разгледан в Съвета и ние не бихме искали да се преувеличава вината на този човек. Никакви целувки не е имало и ответникът удостовери истината с факти. По-добре кажете какво мислите, милорд, за сегашните му прояви в театъра? В това е същността на въпроса, а не в предишните му прегрешения, като да речем бракониерство в парковете или разни други лудории, за които говорите.
— Искам да ви уверя, ваше величество — отвърна Съсекс, — както вече казах, че не желая нищо лошо на този весел и безразсъден младеж. Някои от развратните му стихчета — моля ваша милост да ме извини за този израз — винаги ми звучат като призив: „На конете!“ Но това са само празни приказки и щуротии, в които няма нито смисъл, нито сериозност, както ваша милост вече благоволи да отбележи правдиво. Какво представляват десетина безделници с ръждясали шпаги и изпочупени щитове, които разиграват някаква пародия на истинска битка, в сравнение с това чудесно забавление — борбата на кучета с мечки, — което сте удостоявали с присъствието си често и вие, ваше величество, както и всички ваши предшественици крале на великото ни кралство, прочуто из целия християнски свят с несравнимите си мастифи106 и храбри пазачи на мечки? Аз обаче не вярвам, че породата и на едните, и другите ще се заличи, макар хората да се тълпят в театрите, за да слушат как безделниците актьори с цялата сила на дробовете си бълват безсмислени, високопарни тиради, вместо да дават пенсовете си за поддържането на най-красивите и най-близки до истинската война зрелища, които могат да се видят в мирно време — борбите в мечешките арени. Там ще видите как мечката с кръвясалите си очи очаква в засада нападението на кучето като вещ военачалник, който изгражда защитата си така, че да примами нападателя да се приближи до неговия обсег. И ето че сър Мастиф се хвърля устремно напред със самочувствието на герой, за да захапе гърлото на противника. Сър Мечок обаче му дава добър урок, като показва какво може да се случи с оня, който в прекалената си храброст забравя тактиката на войната. Той го грабва в прегръдките си и го притиска до гърдите си като някакъв як борец, докато ребрата му не запукат едно след друго като пистолетни изстрели. И тогава се намесва друг мастиф — не по-малко смел от първия, но по-ловък и по-умен, — захапва мечока за долната устна и увисва на нея в мъртва хватка, а оня отчаяно върти глава, пръска кръв и слюнки и напразно се опитва да отърси от себе си кучето. И тук…
— Ей богу, милорд — прекъсна го кралицата със смях, — вие разказахте всичко това така картинно, че дори никога да не бяхме виждали борба между кучета и мечки — а ние сме виждали неведнъж, и се надяваме, ако е рекъл бог, да видим още много пъти, — по вашите красноречиви думи бихме могли да си представим напълно една меча арена. Кой би искал да каже още нещо по тоЗи повод? Лорд Лестър, вие какво мислите?
— Мога ли да считам, ваше величество, че ми е позволено вече да говоря свободно? — попита Лестър.
— Разбира се, милорд, стига да се чувствате достатъчно добре, за да вземете участие в нашия разговор — отговори, Елизабет. — Като си припомняме обаче вашия герб с мечка и чепата тояга, струва ни се, че е по-добре да чуем някой не толкова пристрастен оратор.
— Не, ваше величество, повярвайте ми — отвърна графът, — че макар ние с моят брат Амброуз Уорик да носим старинния герб, за който благоволихте да напомните, аз съм безпристрастен в отношението си към двете страни, или по-точно казано, държа на девиза: бий кучето, но бий и мечката! В защита на актьорите искам да кажа, че те са умни хора и че техните декламации и смехории отклоняват простолюдието от желанието да си пъха носа в държавните работи и да дава ухо на разни предателски изказвания, празни слухове и подли клевети. Когато хората захласнато гледат как Марлоу, Шекспир и останалите майстори в писането на пиеси разгръщат пред очите им своите хитроумно заплетени и сложни сюжети — както те ги наричат, — мисълта им се отвлича от постъпките на техните управници.
— Ние не бихме искали, милорд, мислите на нашите поданици да се отклоняват от вникването в нашите дела — отвърна Елизабет, — защото, колкото по-задълбочено разсъждават върху тях, толкова по-ясни ще им стават истинските подбуди, от които ние се ръководим.
— Аз обаче съм чувал, ваше величество — намеси се в разговора настоятелят на катедралата „Св. Асафий“, известен пуритан, — че тези актьори не само си разрешават да дават място в своите пиеси на разни безбожни и неприлични изрази, които поощряват греха и разврата, но също и да изричат на висок глас такива мисли за системата на управление, за неговия произход и цели, с които искат да предизвикат у поданиците недоволство и да разклатят здравите основи на обществения строй. И ако ми позволите да кажа, ваше величество, струва ми се, че никак не е безопасно да се разрешава на тези долни хулители да осмиват духовенството заради неговата смиреност и строгост, да богохулстват и да злословят срещу земните владетели и да не зачитат божествените й човешките закони.
— Ако можехме да приемем това за вярно, милорд — каза Елизабет, — бихме наказали най-строго извършителите на подобни престъпни деяния. Погрешно е обаче да се отрича стойността на едно дело само заради това, че с него се злоупотребява. Що се отнася до този Шекспир, ние смятаме, че в неговите пиеси има нещо, което струва повече от двайсет мечи арени, и че новите му пиеси-хроники, както той ги нарича, са напълно благоприлични и могат да забавляват, да развличат и да поучават не само нашите поданици, но и следващите поколения.
— Царуването на ваше величество не се нуждае от такава слаба помощ, за да се съхрани славата му за идните поколения — каза Лестър. — И все пак този Шекспир се е докоснал до някои събития от щастливото управление на ваше величество по начин, който напълно опровергава твърдението на негово преподобие, настоятеля на катедралата „Свети Асафий“. Има едни такива стихове например… Жалко, че го няма тук моя племенник Филип Сидни, тъй като те изобщо не слизат от устата му. В тях се говори за безумните приумици на феите, за любовни заклинания и бог знае още за какво. Чудесни стихове, макар че те, разбира се, съвсем не са на висотата на предмета, към който тъй дръзко са насочени, а Филип ги повтаря, струва ми се, даже и в съня си.
— Вие ни измъчвате с лъжливи надежди, милорд — каза кралицата. — Мастър Филип Сидни, както знаем, е любимец на музите и ние сме доволни от това. Доблестта сияе още по-ярко, когато е съчетана с истински вкус и любов към книжнината. Но сигурно сред по-младите придворни ще се намерят някои, които биха могли да си спомнят това, което ваша светлост е забравил заради по-важни дела. Мастър Тресилиан, говорили са ми за вас, че сте поклонник на Минерва. Не си ли спомняте тези стихове?
На Тресилиан му беше толкова тежко на душата поради безвъзвратно рухналите надежди, че нямаше никакво желание да се възползува от благоприятния случай, предложен му от кралицата да й се понрави. Той реши да предостави тази възможност на по-амбициозния си млад приятел. Като се извини с лошата си памет, той добави, че чудесните стихове, за които споменава лорд Лестър, несъмнено са известни на мистър Уолтър Роли.
Изпълнявайки желанието на кралицата, младият кавалер издекламира прочутото видение на Оберон така прочувствено и изразително, че още по-силно изпъкнаха изяществото на стиха и красотата на изображението:
