от това се определяше поведението им.
От своя страна и Лестър никога не бе отговарял с по-голяма готовност и с по-снизходителна любезност на всеобщите поздравления и никога не се бе старал така внимателно да изслушва (според думите на един, който е стоял недалеч от него по това време) „ценните мнения на хората“.
Любимец на кралицата, той се стараеше да удостои всички с поклон или поне с усмивка, а от време на време — и с по някоя добра дума. Повечето от тези жестове на внимание бяха отправени към придворни, чиито имена отдавна са потънали в забвение, но имаше и имена, които звучат странно за нашия слух, когато се свързват с най-банални събития от ежедневието, над което ги е извисило признанието на поколенията. Ето някои примери от разговорите на Лестър:
— Добро утро, Пойнингс! Как са вашата съпруга и красивата ви дъщеря? Защо не се появяват в двора?
— Вашето искане е отхвърлено, Адамс. Кралицата няма да дава повече разрешения за монополи, но аз бих могъл да ви помогна в нещо друго.
— Драги олдърмен105 Ейлфорд, прошението на града относно Куинхайд ще бъде уважено, ако скромното ми влияние може да изиграе някаква роля.
— Мистър Едмънд Спенсър, от любов към музите аз с удоволствие бих ви помогнал във връзка с вашия ирландски иск, но вие сте обидили кралския ковчежник.
— Милорд — отвърна поетът, — ако ми позволите да ви обясня…
— Елате при мен, Едмънд — каза графът, — не утре или в други ден, но все пак скоро. Охо, Уил Шекспир, пламенният Уил! Ти си доставил на моя племенник Филип Сидни любовен еликсир. Той вече не може да си легне, без да сложи под възглавницата твоята поема „Венера и Адонис“! Ще накараме да те обесят като най-големия магьосник в Европа. Но чуй, безумни шегобиецо, аз не съм забравил онази твоя работа за патента и мечките.
Актьорът се поклони, а графът кимна леко и отмина нататък — така биха разказали тази случка в ония времена. Днес би могло да се каже, че безсмъртният е почел смъртния. Следващият, към когото лорд Лестър се обърна, бе един от най-ревностните му привърженици.
— Е, сър Френсис Денинг — прошепна му графът в отговор на неговото възторжено приветствие, — тази усмивка е скъсила лицето ви с една трета в сравнение със сутринта. Ах, мистър Бойър, криете се отзад и мислите, че храня лошо чувство към вас! Та вие само изпълнявахте своя дълг тази сутрин и ако някога си спомня за случилото се между нас, то ще бъде единствено във ваша полза.
После към графа се приближи, като му се поклони ниско няколко пъти, човек, облечен в необикновен жакет от черно кадифе с разцепени ръкави, подплатени отдолу с пурпурен атлаз. Дългото перо от петел на кадифената му барета, която той държеше в ръка, огромната испанска яка, колосана до крайния предел на тогавашната нелепа мода, както и жизнерадостният и самонадеян израз на лицето му, издаваха едно суетно, лекомислено и не особено умно конте. Жезълът в ръката му и престорената важност идваха да покажат значението, което той придаваше на своята длъжност, а това намаляваше до известна степен вродената му бъбривост. Червенината, избила много повече по острия му нос, отколкото по мършавите му бузи, говореше по-скоро за „весел живот“, както се казва, вместо за стеснителност; и начинът, по който се обърна към графа, потвърждаваше това впечатление.
— Добър ден, мастър Робърт Лейнъм — каза Лестър, който очевидно искаше да отмине нататък без повече приказки.
— Имам една молба към ваша светлост — рече въпросната личност, следвайки нахално графа.
— И каква е тя, драги мастър Пазител на вратата на заседателната зала?
— Чиновник при вратата на заседателната зала — отговори натъртено мастър Робърт Лейнъм, поправяйки графа.
— Добре, добре, драги, наричай службата си както желаеш — каза графът. — Какво по-точно искаш от мен?
— Нещо съвсем дребно, ваша светлост — отговори Лейнъм, — да бъдете така милостив към мен, както сте били винаги, и да ми издействувате разрешение да участвам в лятната разходка до вашия прекрасен и несравним замък Кенилуърт.
— А защо ти е нужно това, драги мастър Лейнъм? — попита графът. — Нали знаеш, че се очаква да имам много гости?
— Не чак толкова много — отвърна просителят, — че ваша светлост да не може да отдели на своя стар слуга едно местенце и парче хляб. Помислете, милорд, каква работа върши жезълът ми, като сплашва шпионите, които иначе биха играли на криеница с достопочтения съвет и биха надничали през ключалките и пролуките на вратите на залата: толкова е необходим той тогава, колкото е необходима и шляпалката за мухи в месарницата.
— Струва ми се, че употребихте едно доста оплюто от мухи сравнение за почтения Съвет, мастър Лейнъм — рече графът. — Но не търси да се оправдаваш. Ела в Кенилуърт, щом желаеш; освен теб там ще има още сума шутове, така че няма да се чувстваш неудобно.
— Е, щом ще има шутове, милорд — весело отвърна Лейнъм, — сигурен съм, че ще си устроя добър лов с тях. Никоя хрътка не обича да гони зайци така, както аз обичам да откривам и да правя хайка на шутове. Имам обаче още една, и то малко необичайна молба към ваша милост.
— Казвай я и ме пусни да вървя — каза графът. — Струва ми се, че кралицата вече всеки момент ще излезе.
— Благородни лорде, много ми се иска да взема със себе си и моята другарка по легло.
— Какво каза, неблагочестиви негоднико? — изумен попита графът.
— Но, моля ви, милорд, това, което казах, е в пълно съгласие с догмите на църквата — отговори неизчервяващият се или, поточно, постоянно зачервеният молител. — Аз имам жена толкова любопитна, колкото прабаба й, която изяде ябълката. Да я взема със себе си, не мога, защото нейно величество е издала най-строга заповед дворцовите служители да не водят съпругите си на обиколката и да не обременяват по този начин свитата й с женоря. Затова искам да помоля ваша милост да я включите в някоя пантомима или в някоя хубава жива картина — предрешена както се следва, разбира се. Така никой няма да знае, че ми е жена, и няма да има никакво нарушение на заповедта.
— Да ви вземе дяволът и двамата! — викна Лестър, неспособен да овладее гнева си при възпоминанието, което думите на Лейнъм предизвикаха. — Защо ме занимаваш с такива глупости?
Чиновникът при вратата на заседателната зала, изплашен и объркан от буйния гняв, който предизвика, без да иска, изпусна жезъла от ръката си и се вторачи глуповато в разярения граф с израз на почуда и страх върху лицето си. Това веднага накара Лестър да се опомни.
— Исках само да проверя дали притежаваш необходимата смелост за длъжността си — каза бързо той. — Ела в Кенилуърт и ако искаш, вземи със себе си дори и дявола.
— Моята жена, сър, вече е играла дявол в една мистерия по времето на кралица Мери. Ще ни е нужно обаче да получим някоя и друга пара, за да можем да купим театралните принадлежности.
— Ето ти една крона, вземай я и се махай — каза графът. — Вече бие голямата камбана.
Мистър Робърт Лейнъм остана още миг да се чуди на раздразнението, което беше причинил, но като се навеждаше да вземе падналия жезъл, си каза:
„Благородният граф днес е в ядовито настроение. Щом ни дават крони, значи, очакват от нас, хората с ум, да си затваряме очите пред налудничавите им изблици, но, ей богу, ако не ни плащаха, за да ни умилостивят, бихме им дали да се разберат!“
Лестър бързо продължи напред, забравил вече за любезностите, които така щедро раздаваше до преди малко и проправяйки си припряно път през тълпата от придворни, стигна до една малка приемна и се вмъкна в нея, за да се съвземе за миг насаме, не-наблюдаван от никого.
„Какво става с мен — помисли си той, — щом така силно могат да ме обезпокоят думите на един жалък и окаян глупак! О, съвест, ти си също като копой, който започва да ръмжи, все едно дали е дочул слабото шумолене на плъх или на мишка, или пък стъпките на лъв. Не мога ли все още да се избавя с един смел замах от това мъчително и недостойно положение? Защо да не падна на колене пред Елизабет и като й призная всичко, да предоставя съдбата си във властта на нейното милосърдие?“
Докато тези мисли се нижеха в ума му, вратата внезапно се отвори и в стаята се втурна Варни.
— Благодаря на бога, милорд, че ви намерих — възкликна той.
