— Що се отнася до мен, ваше величество — каза Съсекс, — то аз не мога да противореча на вашата воля. Бих искал обаче лорд Лестър да обясни с какво съм го обидил, тъй като не помня езикът ми някога да е произнесъл дума, която да не съм бил готов да отстоя с меча си — пеши или на кон.
— А пък аз мога да кажа — обади се Лестър, — стига това да е по волята на моята господарка, че ръката ми винаги ще бъде така готова да потвърди думите ми, както и ръката на оня, който се подписва с името Радклиф.
— Господа — каза кралицата, — тия думи са неуместни в наше присъствие и ако не сте в състояние да си сдържате гнева, ние ще намерим начин да ви укротим. А сега искам да си подадете ръка, господа, и да забравите глупавата си вражда.
Двамата съперници се погледнаха неохотно, но нито един не пожела да направи първата крачка в изпълнение на волята на кралицата.
— Съсекс — рече кралицата, — умолявам ви, Лестър … заповядвам ви.
Тя обаче произнесе тези думи така, че молбата прозвуча като заповед, а заповедта — като молба. Двамата продължаваха да стоят мълчаливи и упорити, докато тя повиши глас и в тона й се доловиха нетърпение и безусловна заповед.
— Сър Хенри Лий — обърна се тя към един от присъстващите придворни, — моля, разпоредете се стражата да бъде в готовност и гребците да заемат местата си в баржата. Лорд Съсекс и лорд Лестър, още веднъж ви подканям да си подадете ръка. И, ей богу, бъдете сигурни, че оня, който откаже да го направи, ще има да посърба чорбата в нашия Тауър, докато види отново лицето ни. Ще сломя гордия ви дух, преди още да се разделим, давам ви кралската си дума за, това.
— Затворът — каза Лестър — може да се понесе, но да се лиши човек от възможността да съзерцава лицето на ваше величество, е все едно да загуби и светлината, и живота си. Ето моята ръка, Съсекс.
— Ето и моята — отговори Съсекс, — искрено и честно. Но…
— Не, за бога, нито дума повече — каза кралицата. — Така ще бъде по-добре — добави тя, като ги погледна вече по-благосклонно. — Когато вие, пастирите на народа, сте обединени, има полза и стадото, което управляваме. Защото, господа, нека ви кажа откровено, че вашите безсмислени кавги водят до пълно безредие и сред вашите слуги. Лорд Лестър, във вашата свита има ли джентълмен на име Варни?
— Да, милостива господарко — отговори Лестър. — Аз ви го представих и той има честта да целуне височайшата ви ръка, когато бяхте последния път в Нонсъч.
— Външността му наистина е привлекателна — каза кралицата, — но според мен не чак толкова, че да накара едно момиче от благородно семейство и с надеждно бъдеще да замени доброто си име срещу красотата му и да му стане любовница. Точно така обаче е станало. Вашият хубостник съблазнил дъщерята на оня славен старец, рицаря от Девъншир, сър Хю Робсарт от Лидкоут хол, и тя избягала с него от бащиния си дом като последна грешница. Зле ли ви стана, лорд Лестър? Побледняхте като мъртвец!
— Не, ваше величество — отговори Лестър, но тия думи му струваха изключително усилие на волята.
— Вие безсъмнено сте болен, милорд — каза кралицата и бързо се приближи до него, очевидно силно обезпокоена. — Повикайте Мастърс, повикайте придворния хирург! Къде ли може да са тия лениви глупци? Заради тяхното нехайство ще загубим гордостта на нашия двор. Нима е възможно, Лестър — продължи тя, — като го погледна с голяма нежност, — страхът от моя гняв да ви развълнува така силно? Не се съмнявайте нито за миг, благородни Дъдли, че бих могла да ви упреквам за безразсъдството на вашия приближен. Нима не зная, че вашите помисли са отдадени на съвсем други неща? Оня, който иска да се изкачи до орловото гнездо, милорд, не се интересува кой лови пеперуди в подножието на пропастта.
— Видя ли? — прошепна Съсекс на Роли. — Самият дявол му помага. Онова, което би запратило всеки друг на дъното, на него само му помага да плува по-лесно. Ако някой от моите приближени бе постъпил така…
— Спокойно, милорд — отвърна Роли, — спокойно, за бога! Имайте търпение да изчакате отлива. Струва ми се, че той всеки момент ще започне.
Проницателният ум на Роли не го излъга и този път. Объркването на Лестър беше толкова голямо и така непреодолимо за момента, че Елизабет, след като го погледна учудено и като не получи подходящ отговор на неволно изплъзналите се и необичайни за нея проявления на благосклонност и привързаност, огледа бързо придворните и прочитайки по лицата им същата подозрителност, която изведнъж се бе събудила и у нея, тя каза неочаквано:
— Или може би зад всичко това се крие много повече, отколкото ние виждаме или отколкото вие, милорд, бихте искали да видим? Къде е този Варни? Някой виждал ли го е?
— Ако ви е угодно, ваша милост — обади се Бойър, — той е същият, на когото преди малко затворих вратата на залата за аудиенции.
— Ако ми е угодно! — повтори рязко Елизабет, която сега бе изпаднала в такова настроение, че едва ли нещо можеше да й угоди. — Не ми е угодно всеки да се вмъква нахално тук в мое присъствие, но също и да възпирам онзи, който е дошъл да се защищава срещу отправеното към него обвинение.
— С разрешението на ваше величество — отговори обърканият вратар — ще кажа, че ако знаех какво трябва да правя в такива случаи, аз бих се предпазил…
— Трябваше да ни съобщиш какво желае човекът и да получиш нашите нареждания. Ти сигурно се мислиш за много важна и силна личност, след като заради теб току-що смъмрихме един придворен, докато всъщност не си нищо повече от ключа на нашата врата. Веднага повикай тук този Варни. В жалбата е споменато и името на някой си Тресилиан. Нека влязат и двамата.
Заповедта й бе изпълнена и в залата влязоха Тресилиан и Варни. Варни погледна първо Лестър и после кралицата. В нейното изражение той веднага долови признаците на наближаващата буря, но от съкрушения вид на своя господар не можа да разбере в каква посока да отправи кораба си за предстоящата схватка. После видя Тресилиан и изведнъж схвана цялата опасност на положението си. Варни обаче бе дързък и съобразителен толкова, колкото бе хитър и безсъвестен — ловък кормчия и в най-бурни води — и веднага си даде пълна сметка за облагите, които щеше да получи, ако измъкнеше Лестър от надвисналата опасност, и за падението, което го очакваше самия него, ако не успееше да постигне това.
— Вярно ли е, уважаеми — започна кралицата, като го стрелна с проницателния си поглед, на който малцина имаха смелостта да устоят, — че вие сте съблазнили и опозорили едно младо момиче от благороден произход, дъщерята на сър Хю Робсарт от Лидкоут хол?
Варни коленичи и като си придаде вид на дълбоко каещ се човек, призна, че „между него и мис Еми Робсарт наистина е имало известна любовна връзка“.
Като чу признанието на своя слуга, Лестър настръхна от възмущение. В първия момент той бе обзет от желанието да излезе напред и като се прости завинаги с двора и благосклонността на кралицата, да изповяда цялата истина за своя таен брак, но в следващия миг той погледна Съсекс и мисълта за тържествуващата усмивка, която щеше да плъзне по лицето на съперника му при това негово признание, го накара да замълчи.
„Само не сега — помисли той — и не в присъствието на кралицата ще му доставя това голямо тържество.“
Стиснал здраво устни и възвърнал вече хладнокръвието си и твърдостта на духа, той слушаше внимателно всяка дума на Варни, решен да пази докрай тайната, от която зависеше високото му положение в двора. Междувременно кралицата продължаваше да разпитва Варни.
— Любовни връзки? — повтори тя последните му думи. — Какви са тия връзки, измамнико? Ако любовта ти към нея е била искрена, защо не си поискал ръката й от нейния баща?
— С позволението на ваше величество — отговори Варни, като все още стоеше на колене — ще кажа, че не се осмелих да направя това, защото бащата бе обещал ръката й на един джентълмен от знатен произход и с добро име. Аз му отдавам дължимото, макар и да зная, че той ме мрази. Това е мистър Едмънд Тресилиан, когото виждам тук.
— Ето какво било! — възкликна кралицата. — А кой ти даде право да накараш това наивно момиче да наруши договора, сключен от нейния достоен баща, чрез тези ваши любовни връзки, както безочливо и самонадеяно ги наричаш?
— Мадам — отговори Варни, — излишно е да оправдавам една човешка слабост пред съдия, комуто тя е непозната, или пък любовта — пред оная, която никога не се поддава на онова чувство… — той млъкна за
