когато аз наредя за това. Кой знае, на нея може би пък ще й бъдат забавни философските му измишльотини? Ще чакаш в Къмнър по-нататъшните ми нареждания и помни, че за да си запазиш кожата, трябва да избягваш угощенията с бира и шишета с ракия. Ще внимаваш в Къмнър да не проникне даже полъхът на вятъра.
— Ясно, милорд… искам да кажа, уважаеми господарю; надявам се обаче, че скоро ще мога да ви наричам така, след като получите рицарското звание. Вие ми дадохте и нареждане, и свобода на действие. Аз ще изпълня първото и няма да злоупотребя с второто. На разсъмване ще бъда вече на седлото.
— Изпълни всичко н ще получиш добра награда. Чакай малко, налей ми чаша вино, преди да си отидеш. Не от тази бутилка, момче — извика Варни, защото Ламборн бе почнал да му налива or недопитата от Аласко бутилка. — Донеси ми нова.
Ламборн изпълни нареждането му и Варни, след като първо си изплакна устата с глътка вино, изпи една пълна чаша, после, вземайки лампата, за да се оттегли в спалнята си, каза:
— Странно, аз уж не съм човек, който робува на въображението си, а ми стига да поговоря няколко минути с този Аласко, за да изпитам чувството, че устата и дробовете ми са окадени с парите на изгорял арсеник. Пфу!
След тия думи той излезе, а Ламборн остана още малко, за да изпие една чашка от току-що отворената бутилка.
— Това е Йоханесбергер — каза той, като задържа глътката вино в устата си, за да се наслади на аромата му, — има истински дъх на виолетка. Сега обаче трябва да се въздържам, за да мога един дек да пия колкото си искам.
И като изгълта цяла чаша вода, за да покрие парите на рейнското вино, тръгна бавно към вратата, спря се и не намирайки сили да устои на изкушението, се върна бързо и отпи голяма глътка направо от бутилката, без да спазва етикета да си налее в чаша.
— Ако нямах тоя проклет навик — каза той. — и аз бих могъл да се издигна така високо, както Варни. Как обаче да се издига нагоре човек, когато цялата стая се върти около него като вихър? Ех, да можеше разстоянието между ръката и устата ми да стане по-дълго или пътят — по-труден! Утре обаче няма да пия друго освен вода, нищо друго освен чиста вода!
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
Пистол. Аз ида с вест, щастие ви нося,
пристигам тук със златни новини.
Фалстаф. Кажи ми ги човешки, просто.
Пистол. По дяволите всичко долно, земно!
Говоря аз за Африка вълшебна!
Общото помещение на „Черната мечка“ в Къмнър, където се пренася сега действието на нашия разказ, се радваше тази вечер на необикновено стълпотворение от гости. Наблизо имаше панаир и свадливият търговец на платове от Абингдън заедно с неколцина други мъже, познати от преди на читателя като приятели и клиенти на Джайлс Гозлинг, вече се бяха събрали в обичайния кръг около огнището и обсъждаха новините на деня.
Един весел, шумен и закачлив човек, чийто багаж и дъбов аршин, украсен с месингови деления, подсказваха, че упражнява занаята на Аутолик117, беше център на вниманието през цялата вечер и поддържаше веселото настроение на компанията. Трябва да се напомни, че в ония времена амбулантните търговци са били много по-изтъкнати хора от западналите и изродили се улични продавачи в наши дни. Търговията с галантерийни стоки, нужни предимно за женския тоалет, се е водела почти изцяло от тези пътуващи търговци. Ако пък амбулантният търговец достигнел до такова високо положение, че да разнася стоката си с коне, той бил считан вече за важна личност и бил приеман с уважение от най-богатите йомени или свободни поземлени собственици, които срещал по време на пътуванията си.
Поради тази причина и търговецът, за когото говорим, вземаше най-живо участие във всеобщото веселие, от което ехтеше цялата „Черна мечка“. Той си разменяше усмивки с хубавата мис Сесили, смееше се гръмогласно заедно със стопанина, правеше си шеги с натруфения мистър Голдтред, който, без сам да го иска, стана всеобщ прицел тая вечер. Амбулантният търговец и той тъкмо бяха подхванали спор за предимствата на испанските пред черните гасконски чорапи, а стопанинът смигаше на гостите около него, сякаш искаше да каже: „Сега ще падне смях, господа!“, когато откъм Двора се чу тропот на конски копита и някой гръмко повика коняря, прибавяйки за по-голяма убедителност няколко от модните за онова време ругатни.
Конярят Уил, бюфетчията Джон и всички останали слуги, които бяха напуснали местата си, за да вкусят и те някоя и друга троха от вихрената веселба на гостите, се втурнаха презглава към двора. Самият стопанин също се запъти навън, за да посрещне и поздрави както подобава новите гости, и след малко се върна, въвеждайки в помещението своя достоен и порядъчно пийнал вече племенник Майкъл Ламборн, комуто бе поверено опазването на астролога. Дребничкият Аласко бе сменил предишната си дреха с костюм за езда, бе подстригал брадата и веждите си и с това бе смъкнал поне двайсетина години от старческия си вид, така че сега можеше да мине за енергичен човек около шестдесетте, а може би и малко отгоре. Изглеждаше много неспокоен и настойчиво убеждаваше Ламборн да не остават в кръчмата, а да продължат направо за мястото, към което са тръгнали. Ламборн обаче не желаеше да го командуват.
— Кълна се в Рака и в Козирога — крещеше той, — и във всички светила, без да броя ония звезди, чието сияние съм виждал със собствените си очи из южните небеса и в сравнение с които нашите северни мъждиви небесни светлини не са нищо повече от четвъртпенсови свещички — кълна се, повтарям, че няма да допусна заради нечие настроение да се държа нелюбезно. Аз ще остана тук и ще отдам нужното внимание на моя достоен вуйчо. Господи боже! Нима могат да се пренебрегнат родствените връзки. Дай тук галон от най-хубавото си вино, вуйчо, и нека всички пият за здравето на благородния граф Лестър! Как? Няма ли да побъбрем и да си припомним старата ни близост? Няма ли да си поговорим, питам аз?
— На драго сърце, племеннико — отговори стопанинът, който очевидно искаше да се отърве от него, — но имаш ли достатъчно пари, за да платиш хубавото ми вино?
Подобен въпрос често е усмирявал мнозина развеселени пияници, но ни най-малко не повлия на намерението на Майкъл Ламборн.
— Значи, ти се съмняваш във възможностите ми, вуйчо? — попита гой, като измъкна шепа златни и сребърни монети. — С повече основание можеш да се съмняваш в съществуването на Мексико или на Перу! Би могъл да се съмняваш дори в кралската хазна! Боже, пази кралицата! Тя е добрата господарка на моя добър господар.
— Добре, добре, родственико — отвърна кръчмарят. — Моята работа е да продавам вино на оня, който може да го купи. Хайде, помощнико Джек, заеми се с длъжността си! И все пак, Майк, бих искал да знам как да се снабдявам и аз тъй лесно с пари като тебе.
— Е, добре, вуйчо, ще ти открия една тайна. Виждаш ли го това дребно старче? Старо и сбръчкано е като сушените картофи, с които дяволът си прави кашата, но в главата му, вуйчо — само между нас да си остане, — все едно, че е събран целият Потоси118. Ей богу, той може да фабрикува монети по-бързо, отколкото аз изричам ругатни!
— Никога няма да сложа в кесията си пара от неговите, Майкъл — рече стопанинът. — Много добре знам какво се полага за фалшифициране на кралски монети.
— Макар и да си стар, вуйчо, ти си истински глупак. Не ме дърпай за дрехата, докторе, ти също си глупак! И понеже и двамата сте глупаци, трябва да ви обясня, че аз се изразих метафорично.
— Ти полудя ли? — ядоса се старецът. — Дяволът ли е влязъл в тебе? Да се махаме по-бързо оттук, преди да сме привлекли всички погледи.
