— Всички погледи ли, казваш? — високо рече Ламборн. — Заблуждаваш се, драги. Давам ти дума, че оттук нататък никой няма вече да посмее да те погледне. Господа, заклевам се в бога, че ще избода с камата си очите на всеки, който се осмели да погледне този стар джентълмен. Стой си спокойно, старче! Всички тук са мои приятели, стари приятели от детинство, и никого няма да издадат.

— Не е ли по-добре да се оттеглиш в отделна стая, племеннико? — рече Джайлс Гозлинг. — Говориш странни и опасни неща, Р сега навсякъде е пълно с шпиони.

— Пет пари не давам за тях — отвърна самоуверено Майкъл.

— Шпиони! Пфю! Аз служа при благородния граф Лестър. А, ето го и виното! Напълни по чаша на всеки, виночерпецо, да пием за здравето на цветето на Англия — благородния граф Лестър! Повтарям — за благородния граф Лестър! А оня, който откаже, е чисто и просто свиня от бандата на Съсекс и аз ще го накарам да вдигне тоста дори ако трябва да му отрежа краката и да ги опуша като свински бут!

Никой не се възпротиви срещу тоста, предложен при такава страшна заплаха, а Майкъл Ламборн, чието пиянско настроение естествено се повиши още повече от новоизпитото вино, взе да възобновява шумно познанствата си с посетителите, които знаеше от по-рано. Те го приемаха почтително и със страх, защото и най-последният от слугите на графа-фаворит, особено пък човек като Ламборн, внушаваше по очевидни причини и едното, и другото чувство.

След като се увери, че придружителят, му няма да отстъпи от своето, старецът престана да спори с него, седна в най-тъмния ъгъл на помещението, поръча си чаша херес и сякаш задряма над нея; стараейки се да привлича колкото се може по-малко внимание към себе си и да не прави нищо, което би могло да напомни за присъствието му на Ламборн, който вече бе подхванал разговор със стария си приятел Голдтред от Абингдън.

— Няма да ми повярваш, приятелю Майк — каза търговецът, — но аз така се радвам, че те виждам, както се радвам, като видя парите на клиента. Е, сега вече, Майк, можеш да сместиш тайничко приятеля си в някой маскарад или в друго някакво забавление.

Ако пък на благородния граф се случи да намине някой път из този край и му потрябва испанска яка или нещо от този род, ти с чиста съвест би могъл да му пошепнеш на ухото: „Моят стар приятел, младият Лорънс Голдтред от Абингдън, има чудесна стока: лен, копринен газ, батиста и други, пък и самият той е такова чудесно момче, че по-добро не може да се намери в целия Бъркшир, и е готов да се бие за ваша свет лост срещу всеки юначага с неговия ръст.“ Би могъл да добавиш също…

— Мога да надрънкам още стотина дяволски измислици, драги — каза Ламборн. — За приятел добрите думи не се пестят.

— От сърце пия за твоето здраве, Майк — вдигна наздравица търговецът. — Впрочем ти би могъл да ни разкажеш и как стои въпросът с новата мода. Току-що тук един амбулантен търговец-мошеник превъзнасяше до небесата старомодните испански чорапи и хулеше гасконските, макар че от пръв поглед се вижда колко красиво подчертават те крака и коляното, особено когато са украсени с разноцветни жартиери в съответствие с цвета на костюма.

— Прекрасно, прекрасно! — отвърна Ламборн. — Това се доказва и от твоите мършави бедра, които се виждат през цепките на канавацата и гюла и напомнят на хурка, от която вълната е изпредена наполовина.

— Нали и аз казвам, че… — рече търговецът, чиято слаба глава също се беше вече завъртяла. — Но къде е този разбойник — амбулатният търговец! Ей сегичка тук, струва ми се, имаше един амбулантен търговец. Стопанино, къде, по дяволите, изчезна този амбулантен търговец?

— Там, където трябва да бъде благоразумният човек, мистър Голдтред — отвърна Джайлс Гозлинг. — Затворил се е в стаята си, пресмята днешната печалба и подготвя стоката си за утре.

— Да върви по дяволите, глупав дърдорко такъв! — заключи търговецът. — Ей богу, не би било лошо да го освободим от стоката му — я ги гледай ти, банда скитащи измамници, ще кръстосват страната и само ще вредят на почтените търговци. В Бъркшир обаче има достатъчно смелчаци, стопанино, и някой от тях може да срещне из пътя този амбулантен търговец.

— Е, да — отговори със смях кръчмарят, — но не трябва да се забравя, че оня, който го срещне, ще си намери майстора, защото амбулантният търговец е як човек.

— Як ли? — попита Голдтред.

— Як! — отвърна стопанинът. — Кълна се, че е як като оня пътуващ търговец, дето здравата натупал Робин Худ, както се казва в песента:

И Робин Худ изтегли меч прочут, търговецът извади своя и тъй удари с него Робин Худ, че той едва понесе боя.

— Дяволите да го вземат тоя долен мошеник, вдън земя да пропадне! — изруга търговецът. — Щом е такъв, няма какво да му бере грижа човек. А сега ми кажи ти, Майк, мой доблестни Майк, добро ли излезе лененото платно, което спечели от мене?

— Добро, мистър Голдтред, добро, както сам виждаш. Затова искам да ти се отблагодаря за подаръка, като пийнем още по чаша. Хей, момче, я ни напълни шишето!

— Повече няма да ти се случи да спечелиш ленено платно за такъв облог, приятелю Майк — каза търговецът. — Оня начумерен саможивец, Тони Фостър, те ругае, без да си подбира думите, и се кълне, че друг път нямало да ти позволи да му измърсиш прага, защото от твоите богохулства можел да рухне покривът на всеки християнски дом.

— Наистина ли така говори тоя надут лицемерен скъперник? — кресна Ламборн. — А, добре тогава, аз пък ще го накарам още тази вечер да ми дойде на крака, тук, в дома на моя вуйчо, за да чуе нарежданията ми. Такова конско ще му друсна, та цял месец да мисли, че сам дяволът го е пипнал за яката и го разтърсва.

— Е, тука вече прехвърли мярката — каза търговецът. — Тони Фостър да дотича, щом му подсвирнеш? Уви, драги Майк, но ти като че ли е по-добре да идеш да си легнеш.

— Слушай, мършави глупако! — раздразнено извика Ламборн. — Залагам петдесет златни монети срещу първите пет лавици на магазинчето ти — тия от прозореца надолу, — с всичко, което е по тях, че ще накарам Тони Фостър да дойде ей тук, в тази кръчма, преди три пъти да сме изпразнили чашите си.

— Не, не, на такъв голям облог не се хващам — каза търговецът, който поизтрезня от това предложение, защото то ясно показваше, че Ламборн прекалено добре познава тайните на магазинчето му. — Такъв бас не слагам, но ако искаш, готов съм да заложа пет златни монети срещу твоите пет, че Тони Фостър няма да излезе от дома си и няма да се запъти към кръчмата след вечерната молитва нито заради теб, нито заради когото и да било другиго.

— Съгласен — отговори Ламборн. — Хайде, вуйчо, вземи залога и прати някое от твоите момчета до замъка, да предаде това писмо на мастър Фостър и да му каже, че аз, неговият приятел Майкъл Ламборн, го викам да поговоря с него тук, в замъка на моя вуйчо, по извънредно важна работа. Хайде, тичай колкото ти държат краката, момче, защото слънцето вече залязва, а оня негодник си ляга с кокошките, за да пести лоените си свещи.

Слугата хукна да изпълни поръчението, а приятелите продължиха да пият и да се веселят, докато момчето се върна с отговора, че мистър Фостър ей сега ще дойде.

— Спечелих, спечелих! — развика се Ламборн и се спусна да прибере залога.

— Не, не, почакай — възпротиви се търговецът и му прегради пътя. — Първо да дойде, че тогава.

— По дяволите, та той вече трябва да е на прага — упорствуваше Ламборн. — Какво ти каза, момче?

— С ваше позволение — отвърна пратеникът, — показа се на прозореца с пушка в ръка и когато аз, разтреперан от страх, му предадох поръчението ви, отвърна троснато ваша милост да върви на оня

Вы читаете Кенилуърт
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату