свят.
— Предполагам, че е имал пред вид ада — каза Ламборн, — защото той праща там всеки който не е член на конгрегацията.
— Точно така, рече момчето. — Аз употребих другия израз като малко по-поетичен.
— Остроумен хлапак! — отбеляза Майкъл. — Хайде, пийни една глътка да понамокриш поетическата си свирка! И какво още каза Фостър след това?
— Нареди ми да ви предам, че ако имате да му казвате нещо, сам да отидете при него — рече слугата.
— И после?
— После прочете писмото, поразтревожи се, изглежда, и ме попита дали ваша милост не е пийнал, а аз отвърнах, че сте поговорили малко по испански, като човек, който е бил на Канарските острови.
— Марш оттук, глупако глупав, дето се мислиш, че толкова ти сече умът! — изкрещя Ламборн. — Вън! Не, чакай! Какво още каза той?
— Измърмори, че ако не дойдел, ваша милост щял да издрънка всичко, което би трябвало да се пази в тайна. Взе си старата шапка, протрития син плащ и след малко ще бъде тук, както вече ви казах.
— В думите му има истина — рече сякаш на себе си Ламборн.
— Моята глава пак ми изигра старата си долна шега. Но както и да е — corragio, нека дойде! Не съм скитал толкова дълго по света, за да се боя сега от Тони Фостър, все едно дали съм пиян, или не. Хей, дай тука една гарафа студена вода, да кръстя хереса!
Докато Ламборн, поизтрезнял от мисълта за идването на Фостър, се подготвяше за срещата, Джайлс Гозлинг се промъкна крадешком до стаята на амбулантния търговец, когото свари да крачи възбудено напред-назад.
— Вие така ненадейно напуснахте компанията — каза стопанинът на госта.
— Как няма да я напусна, след като се появи самият дявол — отговори амбулантният търговец.
— Не е много любезно от ваша страна да наричате така моя племенник и аз не би трябвало дори да ви отговарям, но, честно казано, Майкъл наистина може да бъде считан за изчадие на ада.
— Та аз не говоря за този самонадеян скандалджия, а за другия, който, доколкото знам… Впрочем кога ще си отидат? И защо са дошли?
— Честна дума, на тези въпроси и аз не мога да отговоря — рече стопанинът. — Чуйте обаче какво ще ви кажа, сър: вие ми донесохте подарък от достойния мистър Тресилиан — камъкът наистина е чудесен…
Той извади пръстена, огледа го и като го скри отново в кесията си, добави, че това било прекалено щедра награда за услугите, които би могъл да направи на своя дарител, и че на него, като прочут сред хората ханджия, не му подобавало да се бърка много в чуждите работи. Беше вече разказал, че не е успял да научи нищо повече от това, че дамата продължавала да живее в Къмнър хол в най-строго усамотение и че на онези, които случайно успявали да я видят, тя изглеждала тъжна и подтисната от самотата си.
— За вас обаче — допълни гой, — ако желаете да удовлетворите господаря си, се открива небивала възможност да сторите това. Тони Фостър идва тук, а на Майкъл Ламборн му трябва само още едно шише вино, за да не бъде в състояние дори и заповедта на кралицата да го помръдне от мястото му. Така че те ще останат гука най-малко един-два часа. И ако вие си нарамите сега стоката, която може да ви послужи като чудесно прикритие, имате изгледи да успеете да убедите стария слуга, спокоен от отсъствието па стопанина, да ви допусне в замъка, за да продадете уж нещо от стоката си на дамата; тогава ще научите за нея много повече, отколкото бих могъл да ви кажа аз или някой друг.
— Честна дума, вие сте прав — отговори Уейланд, тъй като това беше той. — Планът ви е отличен, но според мен — и малко опасен. Ами ако Фостър се върне неочаквано?
— Възможно е — каза стопанинът.
— Или пък, да речем — продължаваше да изказва съмненията си Уейланд, — ако дамата ми благодари хладно за усилията и откаже да говори с мен?
— Което също е възможно — съгласи се Джайлс Гозлинг. — Чудя се, че мистър Тресилиан проявява такава грижа за жена, която не иска и да знае за него.
— И в единия, и в другия случай ще претърпя неуспех — рече Уейланд, — затова вашият план, общо взето, не ми е особено по вкуса.
— И все пак съгласете се, драги господине, че това си е работа на вашия господар, а не моя, и затова вие сам най-добре знаете каква опасност можете да срещнете и доколко сте готов да се изложите на нея. Но не очаквайте други да направят онова, което вие сам не се осмелявате да направите.
— Чакай, чакай — прекъсна го Уейланд. — кажи ми само едно: онзи старец също ли отива в Къмнър?
— Да, струва ми се — отвърна стопанинът. — Техният слуга разправяше, че трябвало да занесе там багажа им, но и на него бирата му подействува така, както хересът на Майкъл.
— Достатъчно — каза Уейланд и по лицето му се изписа решителност. — Аз ще осуетя замислите на този стар злодей. Страхът ми от ехидната му муцуна вече изчезна и сега у мен остана само омразата. Помогни ми да метна багажа на гърба си, драги стопанино! А ти се пази, стари Албумазар119! Твоят хороскоп показва, че те грози опасност и тя идва от съзвездието Голямата мечка.
Той метна на плещите си товара, излезе, воден от стопанина, през задната врата на „Черната мечка“ и пое по една скришна пътечка към Къмнър хол.
ГЛАВА ДВАЙСЕТА
Селянин: У тези амбулантни
търговци се намират такива неща,
сестро, каквито ти не можеш
и да си представиш.
В стремежа си да изпълнява изричната заповед на графа да пази всичко в най-строга тайна, както и поради собствената си саможивост и стиснатост, Антъни Фостър гледаше да живее така, че да привлича колкото се може по-малко вниманието на хората към себе си и да не се чуди после как да отклони натрапчивото им любопитство. Вместо да има например многобройна прислуга за личните си нужди и за охраната на замъка, той бе намалил до крайност броя на слугите. И затова, когато ги нямаше придружителите на графа или Варни, единствените слуги в замъка бяха един старец и две възрастни жени, които поддържаха в ред стаите на графинята.
Една от тези старици отвори вратата, когато Уейланд почука, и посрещна молбата му да му се позволи да покаже стоката си на дамите с поток от хули и ругатни на някакъв груб диалект. Той обаче успя да я укроти, като й пъхна в ръката сребърна четирипенсова монета и й обеща плат за шапчица, ако господарката й купи нещо от стоката му.
— Сам бог трябва да те е изпратил, защото шапката ми съвсем се е протрила. Промъкни се с товара си в градината, човече, тя е там и се разхожда.
Старицата поведе търговеца нататък и като му посочи стария, полуразрушен павилион, каза:
— Ето я, виждаш ли — ето я там. Ще накупи много неща, защото обича да се гизди.
„Остави ме да се оправям сам както мога — помисли си Уейланд, като чу старицата да хлопва вратичката след него. — Е, в края на краищата няма да ме бият, няма да посмеят и да ме убият заради такова дребно провинение, пък и все още е доста светло. Каквото ще да става — отивам. Смелият пълководец никога не мисли за отстъпление, преди да са го победили. В павилиона виждам две жени, но как да се обърна към тях? Впрочем да! Уил Шекспир, бъди ми приятел! Ще ги подготвя с песента на Аутолик.“
