на графинята — не охлади надеждата, изразена в словата на Уейланд. Момичето си влезе в парка и заключи отвътре вратата, а Уейланд хвана юздата на коня, поведе го след себе си и те поеха мълчаливо опасното си пътешествие по осветения от луната път.
Уейланд Смит крачеше толкова бързо, колкото му позволяваха силите, но този начин на пътуване беше така бавен, че утрото ги свари едва на десет мили от Къмнър.
— Чума дано натръшка всички хитри кръчмари! — извика Уейланд, който едва сдържаше вече гнева и безпокойството си. — Ако тоя нечестен глупак Джайлс Гозлинг ми беше казал открито преди два дни, че няма да мога да разчитам на него, аз сам щях да се справя. Но тия кръчмари са свикнали да обещават всичко, което им поискаш, а чак когато дойде време да ти Се подкове конят, се оказва, че нямат желязо. Да бях знаел по-рано, щях да измисля поне двайсет други възможности. За такова благородно дело хич нямаше и да се поколебая да открадна някой жребец от съседното пасбище и да го върна после в селото. Дано се изпо-тръшкат от шап всички коне в конюшните на „Черната мечка“!
Графинята се опита да успокои своя спътник, като забеляза, че светлината на утрото ще им помогне да вървят по-бързо.
— Това е вярно, госпожо — отвърна Уейланд, — но през деня по-лесно ще ни забележат, а това би могло да стане лошо начало на нашето пътуване. Никак нямаше да се тревожа, ако бяхме се отдалечили малко повече от тези места. Отдавна знам, че Бъркшир гъмжи от пакостни безделници, които от ранно утро до късна нощ не вършат нищо друго, освен да пъхат носа си в чужди работи. И аз съм страдал преди от тях, та ги зная. Но вие не се страхувайте, любезна госпожо! Нужен е само малко ум и благоприятна възможност, за да се намери цяр на всяка рана.
Безпокойствата на спътника й направиха на графинята по-силно впечатление, отколкото утешителните му думи, с които той се опита да ти посмекчи. Тя започна тревожно да се оглежда наоколо, а когато сенките на нощта се разсеяха и заревото на изток ги предупреди за близкия изгрев на слънцето, тя всеки миг вече очакваше да ги забележат отмъстителни преследвачи или пък да срещнат страшни и непреодолими препятствия, които да сложат край на по-нататъшното им пътуване. Уейланд Смит забеляза безпокойството й и като се упрекваше, че сам е дал повод за нейната тревога, закрачи с престорена бодрост напред. Той ту говореше на коня като познавач на езика на обора, ту си подсвиркваше тихичко разни откъслеци от мелодии, ту убеждаваше графинята, че не ги заплашва никаква опасност, но същевременно се оглеждаше зорко наоколо, за да се увери, че няма нищо, което да опровергае думите му. Те продължиха да се движат напред все така бавно, докато един неочакван случай им даде възможност да продължат пътуването си и по-бързо, и по-удобно.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Ричард: — Кон! Кралството за кон!
Кейтсби: — Милорд, аз кон ще ви намеря!
Нашите пътници тъкмо преминаваха през една малка горичка, граничеща с пътя, когато пред погледа им се изпречи първото живо същество след излизането им от Къмнър — някакво глуповато момче, на вид като ратай — гологлаво, с къса сива горна дреха, с панталони до петите и с грамадни обувки. То държеше за юздата тъкмо това, което им беше най-нужно в момента — кон с дамско седло и с всички необходими на една дама принадлежности за езда. Момчето извика на Уейланд Смит:
— Ей, сър! Навярно вие сте този, когото чакам?
— Разбира се, че съм аз, приятелю — отвърна Уейланд, без да се поколебае нито миг. Трябва да се признае, че дори и хора с далеч по-строга и честна съвест трудно биха устояли пред такава примамлива възможност. Докато отговаряше на момчето, Уейланд взе поводите от ръцете му, помогна бързо на графинята да слезе от неговия кон и да се качи на другия, предоставен им от щастливия случай. Всичко това стана толкова естествено, че графинята — както се изясни по-късно — остана с убеждението, че конят ги е чакал на това място по нареждането на Уейланд или на някой от неговите приятели.
Освободилото се така бързо от възложената му задача момче опули очи и започна да се чеше по врата, сякаш обзето от угризения, че е предало коня след толкова кратко обяснение.
— Щях да бъда съвсем сигурен, че си същият — измърмори на себе си то, — само че ти, както знаеш, трябваше да ми кажеш „боб“.
— Да, точно така — отвърна Уейланд и добави напосоки:
— А пък ти трябваше да ми отговориш „пушена сланина“.
— Не, не беше тъй — възрази момчето. — Чакай да помисля малко… Аз трябваше да кажа „грах“.
Да, да — потвърди Уейланд. — Разбира се, че беше „грах“, макар че „пушената сланина“ е много по- подходяща за парола.
В това време той вече бе възседнал собствения си кон, взе поводите от смутеното и объркано момче, подхвърли му една дребна монета и без да се впуска в повече приказки, потегли навред, за да навакса изгубеното време. Момчето все още се виждаше от хълма, по който се изкачваха сега, и Уейланд, обръщайки се назад, го видя да стои неподвижно като пътепоказател, заровило пръсти в косите си и обърнало глава в посоката, в която те се бяха отправили. Чак когато преваляха хълма, измаменото момче се наведе да вземе монетата, подхвърлена от щедрия пътник.
— Това вече наистина може да се нарече божи дар! — каза, доволен от неочакваната сполука, Уейланд. — Кончето си го бива, тича добре и ще върши работа, докато ви намеря друго, не по-лошо от него, и тогава ще пратим това обратно, за да избегнем преследването.
Той обаче остана излъган в очакването си. Съдбата, оказала се така благосклонна в началото, скоро взе такъв обрат, че над тях надвисна опасност. Щастливият случай, на който Уейланд така много се бе зарадвал, можеше да се превърне в причина за тяхната гибел.
Не бяха изминали дори и миля от мястото, където оставиха момчето, когато вятърът донесе до слуха им силни викове: „Грабеж! Грабеж! Дръжте крадеца!“ и разни други възклицания от този род, които не оставиха съмнение у Уейланд, че са последица от току-що извършената от него измама.
— По-добре да бях вървял пеш цял живот! — измърмори той.
— Преследват ни и аз съм загубен. Ах, Уейланд, Уейланд! Баща ти неведнъж ти е казвал, че конете ще те погубят! Само да се намеря веднъж сред търговците на коне в Смитфийлд или на Търнбол стрийт, ще ги оставя да ме обесят толкова високо, колкото е висока катедралата „Свети Павел“, ако още веднъж се забъркам в работите на придворни, рицари или благородни дами!
Докато тези мрачни мисли се нижеха през ума му, той не преставаше да обръща глава назад, за да види кой ги преследва, и доста се успокои, когато забеляза само един конник, който обаче яздеше великолепен жребец и летеше след тях с такава сила, че беше безсмислено да се надяват на спасение с бягство дори и ако силите на графинята биха й позволили да пусне коня в галоп.
„Боят във всеки случай ще е равностоен — мислеше си Уейланд, — защото и от двете страни сме по един, а това момче седи на седлото повече като маймуна, отколкото като ездач. Пфу! Ако се случи най- лошото, поне лесно ще го смъкна от седлото. Дявол да го вземе, май че конят сам ще свърши тая работа, както е захапал юздата между зъбите си! Ехе, от кого съм взел да се страхувам! — възкликна той, когато конникът се приближи и той го позна. — Та това е само онуй жалко говедо — търговецът от Абингдън!“
Въпреки разстоянието опитното око на Уейланд оцени точно положението. Почувствувал липсата на твърда ръка и забелязал пред себе си два бързо препускащи коня, буйният жребец на сърцатия търговец се бе впуснал в такова стремително преследване, че нещастният ездач не само достигна бегълците, но и профуча в пълен галоп край тях, като едва се крепеше на седлото. Вкопчил се отчаяно в поводите, той крещеше: „Стой! Стой!“, но този вик, изглежда, се отнасяше по-скоро до собствения му кон, отколкото до оня, когото моряците биха нарекли „преследван кораб“. Със същата мълниеносна бързина той — нека пак използуваме един морски израз — „взе преднина“ от около двеста ярда, преди да успее да спре коня и да го обърне обратно, за да г насочи към нашите пътници. Той пооправи, доколкото можа, раздърпаните си дрехи,
