незабелязани, освен ако Варни не е разбрал вече кои сме и не преследва именно нас. В такъв случай работата ще бъде лоша.
Докато говореше, той ту пришпорваше коня си, ту го задържаше, стараейки се да се движи колкото се може по-бързо, но в същото време да оставя впечатление, че пътуват най-спокойно по пътя, като избягваше прекалено бързия ход, който би могъл да извика подозрение, че бягат.
Изкачиха полегатия хълм, за който споменахме вече, и като погледнаха от върха, откриха с голяма радост, че тръгналата преди тях от Донингтън трупа комедианти се е спряла в малката долина под хълма — до едно място, където пътят бе пресечен от поток, зад който се виждаха няколко къщички. Те очевидно се бяха установили за почивка и това даде надежда на Уейланд, че ще успеят да се присъединят към тях, преди Варни да ги настигне. Тревогата на Уейланд стана още по-голяма, когато видя, че неговата спътница, макар и да не се оплакваше и да не показваше, че се страхува, побледня като смъртник; той дори се уплаши, че би могла да падне от коня. Въпреки тези признаци на обезсърчение графинята така енергично пришпори коня си, че успяха да стигнат до комедиантската трупа в долината, преди Варни да се бе показал, на върха на хълма.
Бегълците забелязаха, че хората от трупата, сред които смятаха да се укрият, бяха силно развълнувани. Жените, с раздърпани коси и загрижен вид, ту влизаха в една от къщичките, ту излизаха, а мъжете стояха наоколо и държаха поводите на конете с оня глупав израз, който обикновено се изписва върху лицата им, когато тяхната помощ е ненужна.
Уейланд и поверената на неговите грижи дама се спряха, давайки вид, че са обзети от любопитство, сетне лека-полека, без да задават никакви въпроси и без някой да зададе въпрос на тях, се смесиха с трупата, сякаш са си част от нея.
Не бяха изминали и пет минути, през време на които те се стараеха да стоят по в края на пътя, за да може между тях и Варни да има други хора, когато щалмайсторът на лорд Лестър, следван от Ламборн, се спусна стремително надолу по хълма. Кървавите следи по слабините на конете им и по колелцата на шпорите бяха явно доказателство за бързината, с която бяха препускали. Видът на хората, струпани край къщичката, плащовете от грубо платно, наметнати върху театралните костюми, за да ги пазят, каручката за превозване декорите, реквизитът, който носеха в ръце, за да не се повреди от тръскането, дадоха възможност на конниците веднага да разберат с кого имат работа.
— Вие сте комедианти и отивате в Кенилуърт, нали? — попита Варни.
— Recte quigem, Domine specialissime129 — отвърна един от тях.
— А защо, по дяволите, сте се спрели тука, след като ви е заповядано да се явите колкото може по- бързо в Кенилуърт? Утре кралицата ще обядва в Уорик, а вие, негодници такива, се разтакавате и помайвате!
— Това е самата истина, сър — отговори един дребен хлапак с маска с две яркочервени рогчета, с плътно прилепнала дреха от черен плат, с червени чорапи и с обувки във формата на разцепени копита, — това си е чистата истина и вие имате пълно право. Моят баща, дяволът, тъкмо сега получи пристъпи на родилни болки и позабави малко пътуването ни, за да увеличи трупата ни с още едно дяволче.
— Така ли? Хайде де! — рече Варни с неизменната си саркастична усмивка.
— Точно така е, както каза малкият — намеси се актьорът, който пръв бе заговорил с Варни. — Нашият главен дявол, тъй като този тук е само малкото дяволче, сега е в положението на Lucina fer opem130 ей в тази tugurium131.
— Кълна се в свети Георги или, по-точно, в дявола, който може и да е родственик на родилката, че това е наистина крайно забавен случай! — рече Варни. — Какво ще кажеш, Ламборн? Не би ли искал да станеш кръстник на новороденото? Мисля, че ако дяволът пожелае да си избере кум, няма да намери друг по- подходящ от теб.
— Разбира се, освен ако тук не се окаже някой, който да ме превъзхожда — отвърна Ламборн с почтителната дързост на слуга, който знае, че не могат да минат без неговите услуги и затова шегата му ще остане ненаказана.
— А как се нарича вашият дявол или майката на дявола, която е избрала такова неудобно време за тази работа? — попита Варни. — Ние не можем да се лишим от нито един артист.
— Gaudet nomine Sibillae132 — отговори същият актьор. — Нарича се Сибил Лейнъм и е съпруга на мистър Ричард Лейнъм.
— Ричард Лейнъм? Пазачът при вратата на заседателната зала? — учуди се Варни. — Такова нещо не може Да й се прости — тя е опитна жена и би могла да си подреди работите по-добре. А кои са тези двамата, мъжът и жената, които така бързо се спуснаха по хълма малко преди нас? И те ли са от вашата трупа?
Уейланд тъкмо се канеше да отговори на този опасен въпрос, но малкият дявол го изпревари и отново се намеси в разговора.
— Щом искате да знаете — каза той, като дойде съвсем близо до Варни и понижи гласа си, за да не го чуят другарите му, — ще ви кажа, че този човек е най-главният от нашите дяволи и знае толкова много и толкова разнообразни хитрости, че спокойно би могъл да запълни липсата на стотина дяволки от рода на мисис Лейнъм. А пък жената, с ваше разрешение, е онази сведуща личност, която сега е особено необходима на нашата страдаща спътница.
— Виж ти, значи, си имате и акушерка — рече Варни. — Сега разбирам защо бързаше така — искала е да пристигне навреме. А имате ли излишно изчадие на ада, за да замените мисис Лейнъм?
— Сър, на този свят те не са толкова малко, колкото може да допусне благородната добродетелност на ваша милост. Стига да пожелаете, нашият главен дявол начаса би могъл да избълва от устата си няколко пламъка и да изригне няколко кълба дим, така че ще си помислите, че в корема му се намира самият вулкан Етна.
— Сега нямам време да се наслаждавам на неговото изпълнение, надеждно дяволче на ада — каза Варни. — Вземи това да се почерпите по случай щастливото събитие и както се казва в една пиеса, „нека бог благослови родилните ви мъки“.
С тия думи той пришпори коня си и препусна по пътя.
Ламборн се позабави, докато намери в кесията си една сребърна монета, която подаде на разговорчивото дяволче с думите, че правел това, за да улесни пътуването му към ада, тъй като вече се виждало как адските пламъци припламват около него. Като изслуша благодарностите на момчето за тази щедрост, той също пришпори коня си и препусна след господаря си с такава бързина, че изпод копитата заизскачаха искри.
— А сега — каза хитрото дяволче, като се приближи до коня на Уейланд и се преметна във въздуха, сякаш за да докаже роднинските си връзки с господаря на стихиите, — след като им казах кои сте вие, трябва на свой ред да ми кажете кой съм аз.
— Ако не си Флибъртиджибит — отвърна Уейланд Смит, — ти наистина трябва да си дяволско изчадие.
— Позна — каза Дики Слъдж. — Аз съм твоят Флибъртиджибит. Преодолях всички пречки и тръгнах след своя мъдър учител. Нали ти казвах, че ще го направя, без да се интересувам желае ли той това, или не? А коя е тази дама с тебе? Забелязах те, че се обърка от първия въпрос, и ти се притекох на помощ. Аз обаче трябва да знам всичко за нея, драги Уейланд.
— Ще узнаеш десетки далеч по-интересни неща, мило мое дяволче — отвърна Уейланд, — но засега временно преустанови въпросите си. Щом вие отивате в Кенилуърт, аз също ще тръгна натам ако не за друго, поне от любов към твоята мила муцунка и към веселата компания.
— Би трябвало да кажеш: мила компания и весела муцунка — поправи го Дики. — Но как ще пътуваш с нас? Искам да кажа, като какъв?
— Ами, да речем — като такъв, за какъвто ме представи, като фокусник. Знаеш, че разбирам от тази работа.
— Добре, ами дамата? — рече Флибъртиджибит. — Можеш да бъдеш сигурен, веднага разбрах, че е истинска лейди и че ти здравата си загрижен за нея. Поведението ти те издава.
— О, тя ли, приятелче? Това е моята бедна сестра. Толкова хубаво пее и свири на лютня, че от
