погледна и за негово учудване извика:
— Хей, гвардейци, направете път на тоя мъж със светлокафявия плащ! Хайде, минавай напред, сър Фокусник, и по-живо! Какво, по дяволите, те кара да се бавиш толкова? Минавай заедно с твоя вързоп женски дрехи!
Докато офицерът отправяше тази настойчива, но не особено учтива покана към Уейланд, който в първите един-два мига не можа да разбере, че тя се отнася до него, гвардейците бързо му разчистиха пътя и той — след като едва успя да предупреди спътницата си да закрие добре лицето си — мина през вратата, като водеше коня й за юздата. Видът му обаче беше толкова омърлушен и върху лицето му бяха изписани така явно страх и тревога, че тълпата, недоволна от предпочитанието, което му бяха оказали, го изпрати с освиркване и висок подигравателен смях.
Допуснати веднъж в парка, макар и без голяма почтителност и внимание, Уейланд и графинята, замислени и двамата какви ли още изпитания ги очакват, бързо се отправиха напред по широката алея, от двете страни на която бяха наредени въоръжени с мечове и алебарди стражи, облечени в пищни ливреи с герба на граф Лестър — мечка и тояга. Стражите стояха на три метра един от друг и образуваха една непрекъсната верига по протежение на целия път — от входа на парка до моста.
И когато графинята за първи път обхвана с поглед величествения замък — с внушителните кули, извишаващи се над безкрайната линия на стените, украсени със зъбери, с кулички и площадки, по които се вееха безброй знамена, — когато тя видя цялото това прекрасно и замайващо зрелище, сърцето й, непознало никога усещането от подобно великолепие, замря в гърдите й и тя за миг се запита какво бе дала на Лестър, за да заслужи правото да споделя с него властта над това богатство и разкош. Нейната гордост и благородството й обаче не се поддадоха на думите, които й подсказваше отчаянието.
„Дадох му всичко, което може да даде една жена — помисли си тя. — На господаря на цялото това великолепие аз дадох пред олтара и името, и честта си, и ръката, и сърцето си; дори и английската кралица не би могла да даде повече. Той е мой мъж, аз съм негова жена, а ония, които бог е съединил, човек не може да ги раздели. Аз ще се боря смело за своето право, още повече, че бях принудена да дойда тук неканена и беззащитна. Познавам добре моя благороден Дъдли. Той ще ми се поразсърди малко за своеволието, но Еми ще се разплаче и Дъдли ще й прости.“
Разсъжденията й бяха прекъснати от учудения вик на нейния водач Уейланд, който внезапно усети, че го сграбчват две дълги, черни и тънки ръце, принадлежащи на някой, който се бе смъкнал от един дъб върху задницата на коня му, предизвиквайки силен смях сред стражите.
— Това трябва да е или самият дявол, или пък Флибъртиджибит! — рече Уейланд, като напразно се мъчеше да се освободи и да смъкне от коня момчето, което се бе вкопчило в него. — Такива ли жълъди раждат кенилуъртските дъбове?
— Да, мистър Уейланд — отвърна неочакваният му спътник, — и много други, които старец като теб не би могъл да строши без моята помощ. Как щеше да те пусне офицерът при вратата, ако не му бях казал, че нашият главен фокусник ще пристигне след нас? А аз се прехвърлих на дървото от покрива на каруцата, за да те дочакам тук; нашите сигурно са се вбесили, като са забелязали, че ме няма.
— Ама ти наистина си дяволско изчадие — рече Уейланд.
— Предавам се, дяволче, и вече ще те слушам за всичко; само че, както си всесилен, бъди и милостив.
Докато Уейланд говореше, те стигнаха до една укрепена кула при южния край на дългия мост, за който вече споменахме. Предназначението на тази кула бе да защищава външната порта на Кенилуъртския замък.
При такива тъжни обстоятелства и в такава необикновена компания нещастната графиня Лестър за първи път се приближи до великолепния дом на своя едва ли не царствен съпруг.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
Талашко
А на лъва ролята много ли е?
Ако я имаш, дай ми я, моля ти се!
Аз малко бавно заучавам.
Калина
Ти ще импровизираш. Има само реване.
Когато графиня Лестър достигна вътрешната врата на Кенилуъртския замък, тя видя, че кулата, която се издигаше над широката портална арка, се пази от необикновена стража. Край зъбчатите стени стояха гиганти с тояги, секири и други старинни оръжия и изобразяваха воини на крал Артур — онези древни британци, които според романтичната легенда са били първите владетели на замъка, макар историята да твърди, че той е изграден едва в епохата на седемте царства. Някои от тези гиганти бяха истински хора — с маски на лицата и с котурни на краката, — а други бяха обикновени чучела, направени от картон и платно, но гледани отдолу, както бяха разположени между живите, те също създаваха илюзия, че са живи. Гигантът, който стоеше пред вратата обаче и действително изпълняваше службата на страж, нямаше нужда от изкуствени средства, за да внушава страх. Грамадният му ръст, атлетическото телосложение, мощните мускули и физическата сила му даваха възможност да играе Колбранд, Ескапарт135 или който и да е приказен великан. Той не се нуждаеше и от токове, за да бъде по- близо и от тях до небето136. Краката на този син на Анак137 бяха голи до над коленете, а ръцете му — до раменете. Носеше сандали с кръстосани ремъци от червена кожа, украсени с бронзови кабари. Костюмът му се състоеше от плътно прилепнало до тялото късо палто от червено кадифе, обшито със злато, и от къси панталони от същия плат. Вместо плащ върху плещите му бе преметната черна меча кожа. Главата на това страшилище беше гола, ако не се смятат, разбира се, гъстите черни коси, които се спускаха около едно лице с едри, тъпи и груби черти, каквито често се срещат у хора с прекалено висок ръст и които са създали всеобщата представа, че гигантите, макар да има и изключения, разбира се, са глупави и мрачни хора. Този огромен страж беше въоръжен съответно с тежка тояга, завършваща със стоманен шип. С една дума, той беше чудесен образец на великаните, които се срещат във всеки популярен роман, приказка или легенда за странстващи рицари.
Когато Уейланд Смит спря вниманието си на този съвременен титан, забеляза, че той е обезпокоен и ядосан от нещо. Ту сядаше на грамадната каменна пейка, поставена до портата очевидно специално за него, ту скачаше отново, започваше да чеше огромната си глава и да се разхожда нагоре-надолу, сякаш го измъчваха вълнение и безпокойство. В такъв един момент, докато стражът крачеше развълнувано пред вратата, Уейланд, малко боязливо, но сякаш имащ безспорното право да влезе, понечи да мине през портала. Великанът обаче го спря с гръмогласен вик: „Назад!“, вдигна заплашително обкования си със стомана боздуган и го удари в земята пред коня на Уейланд с такава сила, че от каменната настилка изхвръкнаха искри, а сводестият проход гръмовито прокънтя.
Уейланд, използвайки измислицата на Дики, започна да обяснява, че е от трупата на артистите и присъствието му е крайно необходимо, че неочаквано бил забавен по пътя и т.н., и т.н., но стражът оставаше непреклонен и продължаваше да мърмори под носа си нещо, което Уейланд почти не разбираше, като от време на време съвсем ясно и категорично повтаряше отказа си да ги пусне. А ето и един откъс от обърканата му реч, който дава приблизителна представа за нея:
— Е, какво ще кажете, господа? — ръмжеше на себе си той. — Какъв шум, каква суета! — (Обръщайки се към Уейланд.) — Ти си един скитащ безделник и затова няма да те пусна! — (Отново на себе си.) — Какъв шум, каква суета… Не, не, никога няма да мога да го запомня… Какъв, хм… — (Към Уейланд.) — Махай се от вратата или ще ти смажа чутурата! — (На себе си.) — Какъв… Не, не мога и не мога да го запомня…
— Чакай малко — прошепна Флибъртиджибит на ухото на Уейланд, — знам къде го стиска чепикът тоя
