юначага и ей сега ще го укротя.
Той скочи от коня, изтича до вратаря, дръпна го за мечата кожа, за да го накара да наведе грамадната си глава, и му прошепна нещо на ухото. Едва ли заклинанието на някой източен вълшебник би въздействувало на злия дух да смени така бързо свирепия си вид с израз на пълна покорност, както шепотът на Флибъртиджибит въздействува на страховития пазител на Кенилуърт, щом достигна до слуха му. Той захвърли тоягата си на земята, грабна Дики Слъдж и го вдигна тъй високо, че това би могло да завърши трагично за момчето, ако гигантът случайно решеше да го пусне от ръцете си.
— Да, точно така е! — избоботи радостно той. — Точно така, хлапако. Но как, по дяволите, успя да го научиш?
— Ти не се безпокой повече, приятелю — отвърна Флибъртиджибит, — а по-добре… — Той погледна към Уейланд и спътницата му и отново зашепна, макар че всъщност нямаше и нужда да говори високо, тъй като гигантът, за да му бъде по-удобно, го бе повдигнал до самото си ухо. Пазачът нежно погали Дики, остави го на земята така предпазливо, както добрата домакиня поставя на камината пукната китайска чашка, и викна на Уейланд:
— Минавай по-бързо, минавай! И гледай да не закъсняваш друг път, когато пак аз пазя при вратата!
— Да, да, — минавайте — обади се Флибъртиджибит, — а пък аз ще остана още малко тук е моя добричък филистимлянин, с моя Голиат. Скоро ще ви настигна обаче и ще разнищя всичките ви тайни дори ако те са така тъмни и дълбоки, като подземията на този замък.
— Не се съмнявам — отвърна Уейланд, — но се надявам те в близко време да престанат да бъдат мои тайни и тогава ще ми е все едно дали ти, или който и да било друг ги знае.
Преминаха под кулата, която носеше името Галерията поради следната причина: мостът, който я съединяваше с кулата на отсрещния бряг на езерото, наречено Мортимър, беше така разположен, че образуваше обширна арена за турнири, дълга сто и трийсет ярда и широка десет ярда, застлана с най-фин пясък и оградена от двете страни с високи и здрави палисади; откъм северната страна на външната кула бе построена широка и богато украсена галерия, откъдето дамите имаха възможност да наблюдават рицарските турнири, и тъкмо тя беше дала името на кулата. Нашите пътници минаха бавно по моста и приближиха кулата Мортимър, проходът под която водеше към външния или към задния двор на замъка. Върху фасадата на кулата Мортимър личеше гербът на граф Марч, дръзкия властолюбец, който свалил от трона Едуард II и искал да сподели властта с френската вълчица138, законната съпруга на нещастния крал.
Портата под тази зловеща емблема се пазеше от многобройни стражи, облечени в пищни ливреи, но те не направиха никакви спънки на графинята и на нейния водач; щом главният пазач им беше позволил да минат през Галерията, помощниците му нямаше защо да ги спират. Двамата мълчаливо влязоха в обширния външен двор и старинният замък се откри пред тях с цялото си великолепие и с всичките си внушителни кули. Вратите бяха широко разтворени в знак на сърдечно гостоприемство, а стаите бяха изпълнени със знатни гости и с всевъзможни приближени — членове на свити, прислуга и всички онези, чиято задача бе по един или друг начин да допринасят за развлеченията и веселието.
Смаян от това ярко празнично зрелище, Уейланд спря коня си и погледна към графинята, сякаш очакваше по-нататъшни нареждания, тъй като вече бяха стигнали благополучно до целта на пътуването си. Графинята обаче продължаваше да мълчи и след като почака малко, Уейланд се реши да я запита направо какво ще му нареди. Тя прекара ръка по челото си, сякаш се опитваше да събере мислите си, и отвърна с тих и сподавен глас като човек, който прошепва нещо в съня си:
— Да наредя? Аз наистина имам право да давам нареждания, но кой тук ще ми се подчини?
Изведнъж тя вдигна глава, сякаш взела някакво твърдо решение, и се обърна към един пищно облечен слуга, който прекосяваше двора с наперен и тържествен вид.
— Почакайте, сър — каза тя. — Аз искам да говоря с граф Лестър.
— С кого, моля? — попита той, изненадан от това искане. После, като видя скромното облекло на жената, която му заговори с такъв заповеднически тон, нахално добави: — Трябва да сте луда, щом искате да видите лорда в такъв ден като днешния!
— Не се дръж безочливо, приятелю — рече графинята, — работата ми с графа е неотложна.
— Потърсете си някой друг, който да изпълни такова поръчение, ако ще работата ви да е три пъти по- неотложна — каза слугата. — Да накарам лорда да остави кралицата и да дойде да се разправя с вас, така ли? Че после да ми благодарят с камшика! Чудя се как пазачът не ви е наложил с тоягата си, вместо да ви пуска! Впрочем сега главата му се е объркала съвсем от това, дето трябва да научи речта си наизуст.
Двама-трима души, привлечени от предизвикателния тон на слугата, ги наобиколиха и Уейланд, изплашен както за своята спътница, така и за себе си, се обърна към един от тях, който му се видя най- любезен, и като му пъхна в ръката една златна монета, го попита къде би могъл да намери временно убежище за дамата. Човекът, към когото се обърна Уейланд, очевидно притежаваше известна власт. Той сгълча останалите за неучтивостта им, заповяда на един от тях да се погрижи за конете на новодошлите и ги покани да го последват.
Графинята бе запазила достатъчно самообладание, за да разбере, че е наложително да се подчини и да приеме тази покана, и оставяйки грубите лакеи и коняри да пускат двусмислени просташки шеги зад гърба й, заедно с Уейланд мълчаливо последва слугата, който се зае да ги води.
Влязоха във вътрешния двор на замъка през един дълъг проход, простиращ се между главната кула Цезар и внушителната сграда, наречена замък на крал Хенри, и попаднаха в центъра на пръстен от грамадни здания, чиито фасади представляваха великолепни образци на всички видове архитектура от времето на завоевателите до царуването на Елизабет.
През този вътрешен двор, следвайки своя водач, те стигнаха до малка и добре укрепена кула в североизточния ъгъл на зданието. Кулата бе разположена между дългата редица кухни и края на парадната зала. Долният етаж на кулата бе зает от слугите на Лестър, защото бе в непосредствена близост с местата, където изпълняваха задълженията си. Горният етаж, до който водеше тясна, вита стълба, представляваше не много обширна осмоъгълна стая, която поради голямата нужда от помещения сега беше приспособена за гости, макар че — както разправят — някога служила за затвор на някакъв нещастник, умъртвен по-късно в нея. Според преданието затворникът се наричал Мървин и неговото име се бе пренесло и върху кулата. Предположението, че кулата е служила за затвор, не бе лишено от основание, тъй като таванът на всеки етаж беше сводест, а стените — с огромна дебелина, докато самата стая нямаше повече от петнайсет фута в диаметър. Прозорецът имаше приятна форма и макар че беше тесен, от него се откриваше прекрасна гледка към „Градината“, която бе украсена с арки, статуи, фонтани и разни други архитектурни паметници и служеше за естествена връзка и преход между замъка и парка.
В стаята имаше легло и други необходими за госта вещи, но графинята не обърна внимание на нищо освен на хартията и писмените принадлежности, поставени на масата (нещо доста необичайно за една спалня от ония времена), които веднага я наведоха на мисълта да пише на Лестър и да остане скрита, докато не получи отговора му.
Пазачът, който ги въведе в това удобно помещение, любезно попита Уейланд, в чиято щедрост вече бе успял да се убеди, дали не би могъл да му услужи с още нещо. Като чу деликатния намек, че биха желали да похапнат малко, той веднага заведе ковача при кухненското прозорче, където се раздаваха в изобилие всевъзможни ястия на всеки, който пожелаеше. Уейланд се снабди с най-различни леки закуски, които според него трябваше да събудят апетита на нещастната жена, а самият той не пропусна възможността бързо, но обилно да се подкрепи с по-питателни блюда. После се върна в кулата при графинята, която бе успяла вече да напише писмо до Лестър и вместо с печат и копринено шнурче го бе завързала с кичур, от прекрасните си коси, като бе направила така наречения възел на вярната любов.
— Добри ми приятелю — каза тя на Уейланд, — сам бог те изпраща да ми помогнеш в бедата! Моля те настоятелно, изпълни последното желание на една нещастна жена и предай това писмо на благородния граф Лестър! Както и да бъде прието то — добави тя, раздвоена между надеждата и страха, — ти, добри човече, не ще имаш повече никакви затруднения с мене. Аз обаче се надявам на най-доброто и ако отново се върнат щастливите ми дни, бъди сигурен, че ще те възнаградя така богато, както заслужаваш. Моля те, предай писмото лично в ръцете на лорд Лестър и обърни внимание с какъв израз на лицето ще го прочете.
