голяма ловкост и ту й пробиваше път сред тълпата, ту се спираше, изчаквайки удобен момент да тръгне отново напред, а от време на време се отбиваше встрани по някаква заобиколна пътечка, която отново ги извеждаше на главния път, след като им бе дала възможност да изминат леко и бързо голямо разстояние.
Те заобиколиха замъка Уорик (този чудесен паметник на древността и на рицарското величие, незасегнат и до днес от времето), където Елизабет бе прекарала изминалата нощ и където смяташе да остане до пладне — час, в който са обядвали тогава в Англия — и да се отправи след това към Кенилуърт.
Междувременно всяка минаваща оттам група изказваше по някоя възхвала за кралицата, макар и не без известна доза ирония, която всъщност повече или по-малко е присъща на отношението ни към ближните, особено когато се случи те да са по-високопоставени от нас.
— Чухте ли — рече един — колко благосклонно е разговаряла със съдебния пристав и с градския съдия, както и с нашия проповедник, достопочтения мистър Грифин, когато те паднали на колене пред прозорчето на нейната карета?
— Да, да. И как казала на дребничкия Еглайънби: „Господин съдия, хората ме уверяваха, че се страхувате от мен, но вие така великолепно ми изброихте добродетелите, които трябва да притежава един владетел, че всъщност аз имам вече причина да се страхувам от вас.“ И след това много благосклонно приела красиво изработената кесия с двайсет златни лири, който отначало уж не искала да вземе, но накрая все пак взела.
— Да — обади се друг, — и на мене ми се стори, че накрая пръстите й доста охотно стиснаха кесията. Тя дори я попретегли в ръка, сякаш искаше да каже: „Надявам се, че са истински!“
— Напразно се е тревожила за това — намеси се трети. — Виж, когато общината плаща на някой беден занаятчия като мен, може да му подхвърли и по-лекички монети. Но както и да е — бог вижда всичко! А пък дребният съдия сега кой знай колко ще порасне.
— Хайде, хайде, драги съседе — каза първият, — не завиждай!
Кралицата ни е добра и щедра. Тя пък е дала кесията на граф Лестър.
— Аз ли да завиждам? Дано пукнеш за тия думи! — отвърна занаятчията. — Тя обаче май всичко ще даде на граф Лестър.
— Зле ли ви е, милейди? — попита Уейланд Смит и предложи на графинята да се отбият от големия път и да почакат, докато тя се съвземе. Графинята обаче овладя чувствата, които се бяха породили у нея от този разговор и от подобните на него слухове, които бе дочула из пътя, и настоя водачът й да продължи пътуването към Кенилуърт с цялата бързина, която допускаха многобройните препятствия. Безпокойството на Уейланд, предизвикано от тези повтарящи се пристъпи на слабост и явно душевно разстройство, нарастваше с всеки изминат час. Той самият също желаеше колкото е възможно по-скоро да заведе графинята в замъка, където без съмнение я очакваше сърдечен прием, макар че тя явно не желаеше да открие на кого именно възлага своите надежди.
„Веднъж да се отърва само от това премеждие — мислеше той, — и ако някой ме види пак в ролята на телохранител на странстваща красавица, нека ми смаже главата със собствения ми ковашки чук!“
Най-сетне се показа великолепният замък, за чиято украса, а също и за уредбата на околните владения граф Лестър бил похарчил, както разправяха, шестдесет хиляди фунта стерлинги, сума, равняваща се на половин милион сегашни английски пари.
Външната стена на тази огромна и прекрасна постройка ограждаше площ от седем акра, част от които се заемаше от обширни конюшни и великолепна градина с украсени от пълзящи растения беседки и цветни лехи. Останалата част съставляваше просторен външен двор. Самият замък, който се издигаше в средата на ограденото от стената пространство, се състоеше от няколко величествени и увенчани със зъбчати кули сгради, които образуваха един вътрешен двор. Те очевидно бяха строени през различни епохи. Върху всяко от тези внушителни здания бяха изписани имената и изобразени гербовете на техните някога могъщи, но отдавна изтлели в земята владетели, чиято истерия, стига честолюбието да й дадеше ухо, би могла да стане полезен урок за надменния фаворит, който сега беше господар на този прекрасен замък и продължаваше да уголемява красивото си владение. Огромната и солидна централна кула — защитната крепост на Кенилуърт — е била построена в незапомнени времена. Тя носеше името Цезар, навярно заради приликата й с една от кулите на лондонския Тауър, която също се нарича така. Някои историци считат, че е построена по времето на саксонския крал Кенелф, чието име носи и замъкът, а други — още в първите години след норманското нашествие. На външната стена стоеще гербът на рода Клинтън, чиято собственост е бил замъкът по времето на Хенри I, както и гербът на страховития Симон дьо Монфор, който удържал в Кенилуърт дългата обсада на Хенри III през време на войните на бароните. Тук Мортимър, граф Марч, еднакво прочут както с издигането си, така и със своето падение, някога весело е пирувал, докато в подземията линеел сваленият от него крал Едуард II. Старият Джон Гонт, „достопочтеният Ланкастър“, разширил замъка с изящната сграда, която и досега носи неговото име. Граф Лестър обаче надминал всички свои прославени и могъщи предшественици, издигайки нова прекрасна постройка, която днес е в развалини и служи само като паметник за честолюбието на нейния владетел. Външната стена на този величествен замък от юг и от запад бе защитена от едно разширено по изкуствен начин езеро, над което Лестър бе построил великолепен мост, за да може Елизабет да влезе в замъка по път, по който никой досега не бе минавал, вместо през северната врата, над която той бе изградил съществуващата и досега стражева кула, равна по размерите си и надминаваща по архитектурата си много рицарски замъци в Англия.
Отвъд езерото се простираще огромен ловен парк, пълен с лопатари, елени и кошути, както и всевъзможен друг дивеч. През големите дървета на парка се мяркаха красивите фасади и солидните кули на замъка. Длъжни сме да кажем обаче, че този великолепен замък, в който са пирували крале и са се сражавали герои, който е видял през дългото си съществуване кървави битки с обсади и рицарски турнири, в който красотата е награждавала доблестта — сега е изоставен и пуст. Езерото е обраснало с камъш и се е превърнало в блато, а развалините на замъка са само безмълвни свидетели на минала красота и навеждат посетителите на мисълта за преходността на човешкото богатство и за щастието на ония, които се задоволяват със скромната участ да водят честен и добродетелен живот.
Съвсем други чувства изпълниха гърдите на нещастната графиня Лестър, когато за първи път съзря тези сиви грамадни кули, които се издигаха над гъстата и сенчеста гора. Тя, законната съпруга на великия граф, любимеца на Елизабет, първия фаворит в Англия, отиваше да се яви пред своя съпруг и пред неговата господарка по-скоро покровителствана, отколкото водена от един беден фокусник. Тя, безспорната господарка на този величествен замък, чиято врата само при една нейна дума трябваше да се завърти на тежките си панти и да се разтвори широко пред нея, не можеше да скрие дори пред себе си мисълта за трудностите и опасностите, с които трябваше да се сблъска, за да влезе в собствения си дом.
Тези трудности и опасности наистина нарастваха с всяка изминала минута, докато накрая заплашиха да сложат край на по нататъшното й придвижване при голямата порта, от която започваше широка и красива алея, пресичаща парка в продължение на две мили и откриваща чудесна гледка към замъка и езерото. Алеята свършваше пред новопостроения мост и бе съответно подготвена за тържественото влизане на кралицата в замъка.
Портата, от която се излизаше направо на Уорикския път, се охраняваше от отряд кралски конни гвардейци в красиви позлатени ризници и шлемове, които караулеха с опрени на бедрото мушкети. Тези гвардейци — високи и яки момчета, — които придружаваха кралицата при всяко нейно пътуване, сега се командуваха от офицер, на чиято ръка имаше лента с изображение на мечка и тояга — доказателство, че е от свитата на граф Лестър. Те не пускаха никого с изключение на поканените за тържеството гости и хората, които трябваше да вземат участие в подготвените за случая представления.
Пред портата се бе струпала огромна тълпа и всеки измисляше най-различни предлози, за да го допуснат да влезе. Гвардейците обаче оставаха непреклонни пред молбите и разните примамливи предложения, като изтъкваха строгостта на получените нареждания — на всички бе известно колко се отвращаваше кралицата от грубо блъскащата се тълпа. Ония, които не се задоволяваха с подобни отговори, биваха изтласквани безцеремонно от едрите арабски коне, докато гвардейците размахваха над главите им тежките приклади на мушкетите си. Това предизвикваше непрекъснато движение сред тълпата и Уейланд се уплаши, че би могъл да бъде разделен от спътницата си. Той не знаеше какво да измисли, за да мине през вратата, и тъкмо напрягаше ума си да намери някакъв подходящ предлог, когато началникът на стражата го
