изглеждаше, че ще се реши съдбата й. До този момент бе пренебрегвала всякакви други съображения и се бе стремила единствено да стигне до Кенилуърт и да се види със съпруга си. Сега, когато тази цел беше близка и постижима, тя изведнъж бе обзета от хиляди съмнения и страхове — някои действителни, някои въображаеми, — които поради безпомощността си и липсата на подкрепа и съвет бе склонна да подсилва и преувеличава до неимоверност.
Безсънната нощ така бе изтощила графинята, че когато Уейланд дойде рано сутринта да я събуди, тя нямаше сили да стане от постелята. Загрижен за състоянието й, пък и за собствената си безопасност, преданият водач вече бе решил да тръгне сам за Кенилуърт с надеждата да намери там Тресилиан и да му съобщи за пристигането на Еми, когато — към девет часа сутринта — тя го повика да отиде при нея. Той я завари облечена и готова да продължи пътуването. Но лицето й беше толкова бледо, че Уейланд сериозно се уплаши за здравето й. Графинята му нареди веднага да приготви конете, а на съвета му да хапне малко преди тръгването отвърна нетърпеливо:
— Изпих чаша вода: на човек, когото водят на смърт, това е достатъчно, значи, е достатъчно и за мен. Направи, което ти наредих.
Уейланд все още се колебаеше.
— Какво чакаш? — попита тя. — Не се ли изразих ясно?
— Всичко е ясно, госпожо — отвърна Уейланд, — но позволете ми да ви попитам, какво смятате да правите по-нататък? Питам ви не от любопитство, а за да мога да действам съобразно с желанията ви. Сега едва ли не цялата страна се е отправила към Кенилуърт и е много трудно да се проникне в замъка, дори ако имахме необходимите документи и пропуски. Тъй като не сме поканени и никой не ни познава, може и да не успеем да влезем. Моля ваша светлост да ми прости, че си позволявам да изказвам скромното си мнение, но аз мисля, че ще бъде по-добре да намерим комедиантите и отново да се присъединим към тях.
Графинята поклати отрицателно глава и водачът й продължи:
— В такъв случай виждам само още една възможност.
— Кажи каква е — рече графинята, която явно бе доволна да получи съвета, който се срамуваше да поиска. — Вярвам в твоята преданост, затова кажи, какъв е съветът ти?
— Да предупредя мистър Тресилиан, че сте тук. Сигурен съм, че ще дойде веднага с някои от приближените на лорд Съсекс, за да осигури вашата безопасност.
— Такъв ли бил твоят съвет? — извика графинята. — Да потърся закрилата на Съсекс, на този недостоен съперник на благородния Лестър?! — Но после, виждайки с каква изненада я погледна Уейланд и уплашена, че прекалено ясно е показала чувствата си към Лестър, тя добави: — А колкото до Тресилиан — заповядвам ти да не споменаваш нещастното ми име пред него — това само ще удвои страданията ми, а него ще въвлече в опасности, от които трудно би могъл да се избави.
Графинята млъкна, но като видя, че Уейланд продължава да я гледа загрижено и неуверено, явно съмнявайки се в категоричността на решението й, тя се постара да си придаде спокоен вид и каза:
— Ти само ме заведи до Кенилуъртския замък, добри човече, и твоята задача ще бъде изпълнена; а пък там вече ще реша какво да правя по-нататък. Досега ми беше предан и аз те моля да вземеш това като отплата за твоите услуги.
Тя му подаде пръстен със скъпоценен камък. Уейланд го погледна и след кратко колебание й го върна обратно.
— Не бих отказал подаръка ви, госпожо — рече той, — тъй като съм само един бедняк, който често е бил принуждаван — нека бог ми прости това — да преживява благодарение и на по-унизителни средства от щедростта на жена като вас. Моят стар учител в ковашкия занаят обаче казваше на клиентите си: „Първо работата, после парите.“ Още не сме стигнали в Кенилуърт, а вие ще имате достатъчно време да се отплатите на водача си, след като се настаните там. Бих искал да сте така сигурна, че ще срещнете подобаващ прием в замъка, както можете да бъдете сигурна в желанието ми да ви заведа дотам здрава и читава. Отивам да приготвя конете, но още веднъж ви моля — и като ваш водач, и като лекар, — хапнете нещо през това време.
— Ще хапна, ще хапна — отвърна припряно графинята, — а ти върви, върви по-бързо. „Излишно е да се показвам смела — каза си тя, след като Уейланд излезе, — защото дори и този беден слуга вижда, че се преструвам, и проумява причината за безпокойството ми.“
Тя се опита да изпълни съвета на своя водач и да похапне, но се видя принудена да се откаже, защото така й прилоша, че едва не се задави още при първата хапка. Миг след това конете се показаха зад решетъчния прозорец, графинята излезе и се качи на седлото, и както често се случва, чистият въздух и промяната на обстановката възстановиха малко силите й.
За щастие на графинята по време на предишните си странствания и неуседнал живот Уейланд Смит бе кръстосал едва ли не цяла Англия и познаваше не само главните пътища, но и всички тайни пътечки на красивото Уорикширско графство. Такива многолюдни тълпи се стичаха от всички посоки към Кенилуърт, за да видят влизането на Елизабет в разкошната резиденция на нейния любимец, че централните пътища бяха задръстени от хора и по тях почти не можеше да се минава, затова пътниците се виждаха принудени да се придвижват напред само по околни криволичещи пътеки.
Кралските реквизитори сновяха навсякъде и помитаха от фермите и селищата онези продукти, които обикновено биваха необходими за кралската обиколка и за които продавачите получаваха с голямо закъснение парите си от Съвета на зеленото сукно134.
Със същата цел обикаляха страната и слугите на граф Лестър; мнозина от неговите приятели и родственици — близки и далечни — използваха случая, за да спечелят благоразположението на фаворита, и му изпращаха в огромни количества провизии и деликатеси от най-различен вид, дивеч и огромни бъчви с хубаво вино — местно и чуждестранно. Пътищата бяха задръстени от стада волове, овце, телета и свини, както и от натоварени каруци, чиито оси скърцаха под тежестта на бъчви с вино и бира, големи кошове с бакалски стоки, заклани птици, сланина и чували с брашно. Често каруците се закачаха една за друга и цялото движение спираше. Недодяланите каруцари ругаеха и се караха яростно, докато буйните им страсти се разгоряваха така, че се захващаха да решават спора за преднина с камшици и тояги. Тези сбивания обикновено се прекратяваха от някой реквизитор, пристав или друг представител на властта, който удряше една о друга главите на двамата размирници.
Артисти и мимици, фокусници и клоуни от най-различен вид, събрани във весели трупи, се бяха отправили към „Двореца на царствените забавления“, както пътуващите певци наричаха Кенилуърт в песните, които бяха съчинени вече по повод предстоящите тържества. Сред тази пъстра тълпа просяците излагаха на показ своята действителна или, престорена нищета, като подчертаваха с това острия, макар и обичаен контраст между тщеславието и суетата и нещастията в човешкото съществуване. Всички се движеха в този безкраен човешки поток, сплотени единствено от любопитството: занаятчията с кожена престилка тук изблъскваше с лакти кокетната и изтънчена дама, която в града господаруваше над него; недодялани селяндури настъпваха по мазолите с подкованите си с кабъри обуща заможни граждани и уважавани местни благородници; млекарката Джоун, момиче с тежка походка и яки червени ръце, си пробиваше път сред високомерни и превзети хубавици, дъщери на рицари и скуайъри.
Блъсканицата и безредието сред тълпата имаха все пак весел и празничен характер. Всички бяха тръгнали, за да погледат и да се повеселят и затова не обръщаха внимание на дребните неудобства, които в друго време биха ги ядосали. Като се изключат случайните сбивания, за които вече споменахме и които са нещо обикновено сред това кавгаджийско съсловие — каруцарите, надпялото човешко сборище се носеха смесените звуци на безгрижното веселие и радостта. Музикантите свиреха леки мелодии на инструментите си, певците тананикаха песните си, професионалният шут кряскаше ту весело, ту неистово, като размахваше жезъла си, селските танцьори подрънкваха звънчетата си, селяците си подвикваха и свиреха с уста, мъжете се смееха високо, а момичетата се кикотеха пискливо, когато някоя солена шега прелиташе като птица от една компания към друга, подхващаше се от всички и отново се връщаше при оня, който я беше пуснал в обръщение.
За човек, потънал в горчиви и мрачни мисли, няма по-тежко наказание от това да бъде въвлечен в кипежа на веселието и радостта — съпровод, напълно контрастиращ с неговото настроение в момента. В случая обаче шумът, оживлението и пъстротата на зрелището записваха до известна степен графиня Лестър, като й оказваха услугата да й пречат да се потопи в размишления за своите Несгоди или в страшни предчувствия за бъдещето си. Тя пътуваше като в сън и мълчаливо следваше Уейланд, който проявяваше
