възхищение дори и рибите са готови да изскочат от водата.

— Искам веднага да я чуя — каза момчето. — Нямаш представа колко много обичам лютня. Обичам я повече от всичко друго на този свят, въпреки че никога не съм слушал свирене на лютня.

— В такъв случай как можеш да я обичаш, Флибъртиджибит?

— рече Уейланд.

— Така, както рицарите в старите романи обичат своите дами само по слух.

— Обичай я тогава още малко по слух, докато сестра ми си почине от пътя — отвърна Уеланд и процеди през зъби: — Дяволите да го вземат тоя любопитен пакостник! Ще трябва да се спогодя с него, за да не се случи нещо лошо.

След това той предложи на мистър Холидей своето фокусническо изкуство и похвали музикалните дарби на сестра си. Когато пожелаха да докаже на практика умението си, той се прояви така бляскаво, че зарадваните от ценната придобивка артисти на драго сърце приеха уговорката му да се отложи проверката на музикалните способности на сестра му. Новодошлите бяха поканени да споделят пътните запаси на групата и макар и трудно, Уейланд Смит успя по време на храненето да се отдели малко настрана с мнимата си сестра. Той използува този кратък миг и я помоли да забрави за известно време високото си положение и мъката си и да благоволи да се сближи с компанията, с която им предстоеше да пътуват, тъй като това би било най-сигурният начин да стигнат до Кенилуърт, без никой да ги познае.

Графинята се примири с положението и когато отново потеглиха, тя се опита да изпълни съвета на своя придружител, като заговори с една от новите си спътнички и изказа безпокойството си за жената, коя го бяха принудени да оставят насред път.

— А за нея се грижат добре — отвърна спътничката й, чийто весел и жизнерадостен характер караше човек да я сравнява с Батската невяста133 — Самата мисис Лейнъм най-малко от всички се тревожи за това. На деветия ден от тържествата тя ще бъде сред нас в Кенилуърт, дори да трябва да пътува пеш, с детето на гърба.

Тонът на тази жена пресече желанието на графиня Лестър да продължи разговора, но тъй като тя първа бе нарушила мълчанието, добродушната спътница, която щеше да изпълнява в една от интермедиите ролята на Джилиан от Кройдън, се постара да поддържа разговора и се зае да развлича мълчаливата си другарка с хиляди истории за различните тържества, състояли се от времето на крал Хари насам. Тя разказваше как са ги приемали знатните благородници, изброяваше имената на всички артисти, играли при тези случаи главните роли, и завършваше всеки разказ с думите: „Но всичко това е нищо в сравнение с пищните тържества, който ще се състоят в Кенилуърт.“

— А кога ще стигнем там? — попита графинята, като напразно се опитваше да скрие вълнението си.

— Ние, които сме с коне, можем още тази нощ да стигнем до Уорик, а оттам до Кенилуърт има само четири или пет мили. В Уорик обаче ще трябва да почакаме да ни настигнат пешеходците, макар че много е възможно добрият лорд Лестър да изпрати коне или каруци да ги пресрещнат, за да не се уморят от пътя. Можете сама да си представите КОЛКО е трудно да се танцува пред знатни лица, когато си изтощен от пътуване. И все пак — дано бог ми цомага и занапред — спомням си как веднъж изминах пеш пет мили през полето, а вечерта се въртях на пръстите си, както жонгльорът върти оловния поднос на върха на игла. Както се казва в песента обаче, старостта вече взе да ме сграбчва в лапите си, макар че и сега — стига музиката и партньорът да ми харесват — бих танцувала не по-зле от всяка весела мома от Уорикшир, която в отговор на въпроса за възрастта й пише злополучната цифра четири с нула след нея.

Ако графинята беше принудена търпеливо да слуша безкрайния порой от думи, с който я заливаше бъбривата й спътница, трябва да кажем, че не беше по-добро и положението на Уейланд, който трябваше непрекъснато да отбива и да устоява на поривите на неудържимото и неизчерпаемо любопитство на своя crap приятел, Ричард Слъдж. Природата бе надарила дяволитото момче с крайна любознателност, а това отлично се съчетаваше с острия му умч Първото от тези качества го подтикваше като някакъв шпионин да се интересува от чуждите работи, а второто непрекъснато го караше да се меси в неща, които никак не го засягаха. През целия ден той се стремеше да надникне под шала на графинята и това, което успя да види, още повече изостри любопитството му.

— Твоята сестра, Уейланд — каза той, — има прекалено красива шия, за да е родена в ковачница, а ръката й е толкова изящна и крехка, че ми е трудно да си представя как е въртяла вретеното. Бих повярвал във вашето роднинство само тогава, когато от яйцето на враната се излюпи лебед.

— Престани! — изръмжа Уейланд. — Дрънкаш глупости и би трябвало да те напердаша по задника за нахалството ти.

— Добре — каза палавникът, отдръпвайки се, — ти скри тайната си от мене, но да не се казвам Дики Слъдж, ако не ти припомня това един ден!

Тази заплаха, както и обстоятелството, че през целия останал път пакостникът се държа настрана от него, силно разтревожиха Уейланд, затова той посъветва мнимата си сестра малко преди да стигнат град Уорик да изяви желание да спре под предлог, че е уморена, като обещае, че на сутринта ще се присъедини отново към трупата.

Малката селска странноприемница им предложи удобна възможност за почивка и Уейланд със скрито задоволство видя как цялата трупа, включително и Дики, след като сърдечно се сбогува с тях, продължи по-нататък.

— Госпожо — обърна се той към спътницата си, — ако нямате нищо против, утре ще тръгнем по-рано и ще пристигнем в Кенилуърт, преди там да се е събрала цялата тази компания.

Графинята се съгласи с предложението на своя предан водач, но за негово учудване не добави нищо повече по този въпрос, оставяйки го в пълно неведение дали си е съставила вече някакъв план за по- нататъшните си действия, или не — а той знаеше, че положението й налага предпазливост, макар и да не беше посветен изцяло във всичките му особености. Като заключи обаче, че в Кенилуърт тя навярно има достатъчно приятели, на чиито съвети и помощ би могла със сигурност да разчита, Уейланд реши, че неговата задача ще се изчерпи с това — да я заведе благополучно в замъка.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

Тръбят фанфарите, звънят камбани,

но тя, най-хубавата тук, мълчи.

Тълпят се там и рицари, и дами —

тя, скрита някъде, сама стои.

Помни, о, графе, че слепи очите

измамната, нетрайна светлина,

затуй фенера слагаш пред звездите

и дързостта придворна — пред честта!

„СТЪКЛЕНАТА ПАНТОФКА“

Нещастната графиня Лестър бе свикнала още от детските си години близките й да се отнасят към нея с безкрайна и явно неразумна снизходителност и само вродената смиреност на характера й я бе спасила да не стане надменна и своенравна. Лекомислието, което я накара да предпочете стройния и привлекателен Лестър пред Тресилиан, чието изключително благородство, както и неизменната му обич тя ценеше високо — тази съдбоносна грешка, която разби житейското й щастие, се коренеше именно в неуместната нежност и прекалената грижа, които й бяха спестили в детството трудния, но полезен урок на послушание и самообладание. Пак поради тази снизходителност на близките си Еми бе свикнала само да намисля и да изказва желанията си, а да оставя на другите грижата за изпълнението им и затова сега — в най-важния и труден момент от живота си — загуби напълно присъствие на духа и не беше в състояние да измисли какъвто и да е смислен и благоразумен план за действие.

Безпомощността и объркването на нещастната жена бяха най-големи тъкмо в утрото, когато

Вы читаете Кенилуърт
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату