Уейланд охотно прие да изпълни тази поръка, но на свой ред загрижено помоли графинята да похапне малко. Най-сетне успя да я склони — повече благодарение на настойчивостта си и на нетърпението й самият той час по-скоро да отиде да изпълни поръчката й, отколкото на някаква готовност от страна на графинята да се подчини на искането му. На излизане Уейланд я посъветва да заключи вратата отвътре и да не излиза от стаята и тръгна да търси възможност да изпълни както нейната поръка, така и собствения си план, породен от създадените обстоятелства.
Като съдеше по поведението на графинята през време на пътуването им — дългите периоди на мълчание, постоянната нерешителност и обърканост, очевидната неспособност да мисли и действува самостоятелно, — Уейланд стигна до логичния извод, че трудното положение, в което бе изпаднала тя, е помътило разума й.
След бягството си от Къмнър и спасението си от опасностите, на които бе изложена там, най-разумно от нейна страна би било да се върне при баща си или поне да се скрие някъде Далеч от ония, които създаваха тези опасности. И когато графинята — вместо да направи това — поиска от Уейланд да я заведе в Кенилуърт, той си обясни поведението й единствено с предположението, че тя възнамерява да потърси закрилата на Тресилиан и да се обърне За покровителство към кралицата.
Но ето че — вместо да постъпи по този най-логичен начин — сега тя го изпращаше с писмо до господаря на Варни, лорд Лестър, с чието знание, ако не и по негово нареждане, бе изтърпяла толкова много мъки. Такава една постъпка изглеждаше крайно безразсъдна и опасна и тъй като Уейланд се безпокоеше не само за безопасността на графинята, но и за своята собствена, счете за неблагоразумно да изпълни поръчката й, без да е потърсил съвета и моралната подкрепа на своя господар. Ето защо той реши, преди да предаде писмото на Лестър, да подири Тресилиан и да го уведоми за пристигането на Еми в Кенилуърт; по този начин щеше да се освободи от отговорността за по-нататъшните събития и да прехвърли задължението си да ръководи и закриля нещастната жена на оня, който го бе наел да й служи.
„Той по-добре от мен ще прецени — мислеше Уейланд — дали трябва да се удовлетвори желанието й да се обърне към лорд Лестър, което на мен ми се струва чисто безумие. Ще предам работата в ръцете на Тресилиан, ще му дам и писмото, ще си взема възнаграждението, което ми се полага, и ще изчезна от Кенилуърт. Страхувам се, че след това, което извърших, за мен няма да бъде нито безопасно, нито полезно да остана повече тук. Предпочитам да подковавам коне в най-забутаното селце на Англия, отколкото да участвам в техните пищни тържества.“
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
Дете да прави чудеса съм виждал:
на Робин калайджията синът
минаваше през котешките дупки.
Не беше лесно да намериш някого сред всеобщата суетня, която цареше в замъка и в неговите околности; възможността Уейланд да намери Тресилиан, когото трескаво търсеше навсякъде, беше твърде малка, защото при положението, в което се намираше, той се страхуваше да привлича вниманието към себе си и избягваше да разпитва открито слугите и приближените на Лестър. По заобиколен път все пак успя да научи, че Тресилиан по всяка вероятност е сред групата благородници от свитата на граф Съсекс, които бяха пристигнали с видния придворен тази сутрин в Кенилуърт и бяха посрещнати с най-голямо внимание и високи почести от страна на Лестър. Уейланд научи още, че двамата графове заедно с приближените си и много други придворни, благородници и рицари се бяха качили преди няколко часа на конете и се бяха отправили към Уорик, за да придружат кралицата в последната част от пътуването й до Кенилуърт.
Както повечето събития от този род, пристигането на нейно величество се отлагаше от час на час. По едно време дойде задъхан куриер и съобщи, че кралицата се е забавила, защото дала милостивото си съгласие да приеме почитанията на верноподаниците си, стекли се в Уорик, за да й ги поднесат, и няма да пристигне в замъка по-рано от вечерта.
Това съобщение даде възможност на онези, които пряко щяха да участвуват в посрещането на кралицата и чакаха на поста си, да изпълнят съответните роли, за да му придадат по-голяма тържественост, да си отдъхнат малко. Уейланд забеляза няколко конника да влизат в замъка и у него се породи надеждата, че и Тресилиан може да е сред тях. За да не пропусне възможността да се срещне с господаря си, той се настани в задния двор на замъка, близо до кулата Мортимър, и започна да наблюдава всички, които минаваха по моста. Заел тази удобна позиция, Уейланд можеше да бъде сигурен, че никой няма да влезе или излезе незабелязано.
Той се вглеждаше напрегнато в лицето и в дрехите на всеки конник, който се появяваше от срещуположната кула, прекосяваше с бавен ход или галоп арената за турнири и се приближаваше до входа на двора.
И докато Уейланд се взираше нетърпеливо да разпознае Тресилиан сред тях, за ръкава го дръпна оня, когото той най-малко би желал да види сега.
Това беше Дики Слъдж или Флибъртиджибит, който, като дяволчето, чието име и дрехи носеше, изникваше сякаш изпод краката на онези, които най-малко мислеха за него. Независимо от истинските си чувства Уейланд счете за нужно да изрази задоволство от неочакваната среща:
— А, ти ли си, мое мъниче, мой палечко, господарю на злите духове, мое мишле?
— Да — отвърна Дики, — аз съм мишлето, което прегриза мрежата тъкмо когато заплелият се в нея лъв започна твърде много да прилича на магаре.
— Ей, скокльо, днес си по-кисел и от оцет! Но я ми кажи, как се отърва от онзи тъпоумен великан, при когото те оставих? Страхувах се да не те съблече и да те глътне — така както хората обелват и изяждат печен кестен.
— Ако беше направил това — отвърна момчето, — в стомаха му щеше да попадне повече мозък, отколкото има в главата му. Този великан обаче се оказа едно добродушно чудовище и е далеч по- благороден от разни други хора, които съм спасявал от беда, мистър Уейланд Смит.
— Ей богу, Флибъртиджибит — извика Уейланд, — умът ти е остър като бръснач! Любопитно ми е с каква магия укроти тази стара мечка?
— Добре, добре хвърляй ми прах в очите, това ти прилича — рече Дики. — Ти си мислиш, че добрите думи могат да заменят доброто дело. Но както и да е. Колкото до този честен вратар, работата е съвсем проста: когато стигнахме при портата, той тъкмо се мъчеше да запамети своята реч, съчинена му от друг, която се бе оказала непосилно бреме за великанските му способности. А пък същата тази кратка, но съдържателна тържествена реч, както и няколко други, е изготвена от моя учен възпитател Еразъм Холидей и аз съм я слушал толкова пъти, че съм запомнил всеки ред. Щом чух как този глупак още на първия стих се запъва и задъхва като риба на сухо, веднага разбрах в какво се състои работата и му подсказах следващата дума. Именно тогава, както сам видя, той ме подхвърли във въздуха от радост. Обещах му, че ако ви пусне, ще се скрия под мечата му кожа и ще му подсказвам, когато стане нужда. Дойдох само да хапна нещо в замъка и сега бързам да се върна при него.
— Така трябва, така трябва, скъпи Дики — рече Уейланд. — Бързай, за бога! Горкият великан сигурно вече се е разтревожил от отсъствието на своя помагач-дребосъче! Бързай, Дики!
— Ето какъв си! — въздъхна момчето. — Изкопчи от мене каквото можа, а сега — „Бързай, Дики!“ Няма ли все пак да ми разкажеш историята на онази лейди, която ти е толкова сестра, колкото съм ти и аз?
— Каква полза ще имаш от това, безразсъдни палавнико?
— попита Уейланд.
— О, така ли ще ми говориш — рече момчето. — Всъщност мен малко ме интересува тази работа! Но знай, че открия ли някоя тайна, аз или помагам докрай, яли пакостя. А сега довиждане!
— Не, не, почакай малко, Дики — спря го Уейланд, който много добре познаваше характера на палавото и любопитно момче и никак не искаше да има такъв враг, — постой, скъпи Дики, не се разделяй така бързо
