със старите си приятели. Един ден ще научиш за тази лейди всичко, което зная и аз.

— Да — отвърна Дики. — И този ден може да дойде скоро. Сбогом, Уейланд! Трябва да вървя при моя приятел великана. Е, той не е така остроумен, както някои други, но поне е по-благодарен за услугите, които му се правят. Още веднъж — довиждане!

Той се преметна презглава и с присъщата си бързина хукна към „Галерията“. Само след миг от него вече нямаше ни следа. „Дано бог ми помогне Да се измъкна от замъка здрав и читав!“ — помоли се негласно Уейланд. — „Щом и този лукав немирник бръкна с пръст в кашата, тя ще стане достойна за дяволската трапеза! Господи, дано по-скоро се появи мистър Тресилиан!“

През това време Тресилиан, очакван с такова нетърпение от тази посока, се върна в Кенилуърт по съвсем друг път. Уейланд бе прав, когато предположи, че сутринта той е придружил графовете до Уорик, надявайки се там да научи нещо за своя пратеник. Надеждите му обаче не се оправдаха, пък и сред свитата на Лестър забеляза Варни, който сякаш искаше да се приближи и да го заговори, но Тресилиан прецени, че при сегашните обстоятелства ще бъде по-добре да избегне този разговор. Ето защо издебна удобен момент, когато шерифът на графството бе стигнал до средата на приветственото си слово към нейно величество, измъкна се от приемната зала, метна се на коня и препусна към Кенилуърт по един усамотен и заобиколен път. Той влезе в замъка през малка вратичка в западната стена, през която го пропуснаха без всякакви спънки като един от приближените на граф Съсекс, към които Лестър бе наредил да се отнасят с най-голяма учтивост. И тъй, Тресилиан не срещна Уейланд, който го очакваше е такова нетърпение и когото той също имаше не по-малко желание да види.

След като остави коня си на слугата, Тресилиан тръгна да се поразходи из градината, по-скоро за да може да размишлява на тишина и спокойствие, отколкото да се любува на редките красоти на природата и изкуството, които щедростта на Лестър бе събрала тук. По-голямата част от знатните гости по това време също бяха извън замъка. Някои се бяха присъединили към кавалкадата на графовете, а останалите бяха заели места по външните стени и кулите и изгаряха от нетърпение да видят бляскавото зрелище, каквото несъмнено щеше да представлява пристигането на кралицата.

Докато замъкът, ехтеше от човешки гласове, в градината царуваше пълна тишина, нарушавана само от шепота на листата, от чуруликакето на обитателите на големия птичарник, които се надпреварваха с щастливите си събратя, останали на свобода, и от плисъка на водата във фонтаните, която се издигаше високо във въздуха от разни скулптури с фантастични и гротескни форми и с непрекъснат ромон падаше в грамадните басейни от италиански мрамор.

Тъжните мисли на Тресилиан придаваха мрачна окраска и на всичко, което го заобикаляше. Той сравняваше прекрасните места, през Които минаваше, с гъстите гори и голите хълмове, заобикалящи Лидкоут хол, а образът на Еми Робсарт се носеше като призрак над всеки пейзаж, създаден от въображението му. Може би нищо не е така пагубно за щастието на задълбочените и затворени в себе си хора, както ранната голяма и нещастна любов. Често тя тъй дълбоко прониква в съзнанието, че ден и нощ преследва човека, отравя в зародиш всяка радост и наслада и когато най-сетне разочарованието й отнеме свежестта и тя пресъхне, оказва се, че заедно с нея са пресъхнали и всички извори, които подхранват живота. Тази сърдечна болка, този копнеж по един призрак, загубил вече яркостта на окраската си, това съществуване под властта на спомените и сънищата, завършили отдавна с грубо пробуждане, е слабост на великодушните и благородни сърца и от тази слабост страдаше и Тресилиан.

Най-сетне той почувствува нужда да разсее мислите си с други неща и излезе от градината с намерението да се смеси с шумната тълпа по крепостните стени и да погледа приготовленията за процесията. Едва напуснал градината обаче и дочул оживения говор, музиката и смеха, които се разнасяха около него, той изпита непреодолимо желание да избяга от обществото, чието настроение бе тъй различно от неговото, и реши да се прибере в определената за него стая и да се отдаде на размишления, докато звънът на голямата камбана не възвести пристигането на Елизабет.

Взел това решение, Тресилиан прекоси коридора, който отделяше многобройните кухни от парадната зала, и се изкачи на втория етаж на кулата Мървин. Опита се да отвори вратата на определената за него стая и с изненада откри, че е заключена. Тогава си спомни, че управителят му беше дал ключ и го бе посъветвал поради безредието в замъка да държи вратата заключена. Тресилиан пъхна ключа в ключалката, обърна го, влезе в стаята и видя една седнала жена, в чието лице веднага позна Еми Робсарт. В първия миг той помисли, че разпаленото му въображение е породило безкрайно любимия образ, после реши, че пред него стои призрак, но накрая се убеди, че това наистина е Еми — отслабнала и много по- бледа, отколкото бе по време на безоблачното щастие, когато имаше свежестта и стройността на горска нимфа и красотата на силфида. И все пак това беше Еми, която нямаше равна на себе си в неговите очи.

Графинята бе не по-малко изненадана от Тресилиан, но понеже знаеше от Уейланд, че той се намира в замъка, се съвзе по-бързо. При влизането му в стаята тя бе скочила и сега стоеше и го гледаше, а по бледите й страни изби гъста руменина.

— Тресилиан — прошепна тя най-сетне, — защо дойде тук?

— А защо дойде ги, Еми — отвърна с въпрос Тресилиан, — ако не за да потърсиш най-после помощта, на каквато са способни само сърцето и ръката на мъжа и която веднага ще ти бъде дадена?

Тя помълча малко, сетне отвърна по-скоро с тъжен, отколкото с гневен тон:

— Аз не моля за помощ, Тресилиан. Всяка помощ, която ти можеш да ми предложиш, ще ми донесе повече вреда, отколкото полза. Повярвай ми, тук аз съм близо до оня, когото и законът, и любовта задължават да ме закриля.

— Значи, подлецът вече ти е оказал оная жалка милост, останала все пак в негова власт, и аз виждам пред себе си съпругата на Варни? — попита Тресилиан.

— Съпругата на Варни! — извика презрително Еми. — С това долно име ти си позволяваш да петниш онази… онази… онази…

— Тя се поколеба, гласът й затрепера, после наведе смутено очи и млъкна, припомняйки си съдбоносните последствия, които би могло да има произнасянето на думите „онази, чието име е графиня Лестър“ — думите, които съвсем естествено напираха на устните й.

Произнасянето на тези думи би означавало да разкрие на Тресилиан, на Съсекс, на кралицата, на целия двор тайната, от запазването на която, както й бе казал Лестър, зависеше неговата съдба. „Никога няма да наруша обещанието си, дори ако трябва да изтърпя и най-лошите подозрения“ — помисли Еми.

Тя стоеше мълчаливо пред Тресилиан и в очите й се появиха сълзи, а гой я погледна, изпълнен с мъка и състрадание, и каза:

— За съжаление, Еми, очите ти опровергават езика. Езикът ти говори за покровителя, който иска и е длъжен да те закриля, а очите ти казват, че негодникът, когото ти обикна, те е погубил и изоставил.

Тя вдигна очи и в тях през сълзи проблеснаха мълниите на гнева, по успя да се овладее и само повтори с презрение: „Негодник!“

— Да — негодник! — каза Тресилиан. — В противен случай щеше ли да бъдеш в стаята ми? И защо не са се погрижили да те посрещнат както трябва?

— В твоята стая ли — попита Еми. — В твоята стая? Аз ей сега ще те освободя от присъствието си.

Тя тръгна бързо към вратата, но изведнъж си спомни, че е изоставена и безпомощна, спря се на прага и каза с неизразимо скръбен тон:

— Уви! Аз забравих… не зная къде да отида… Разбирам, всичко разбирам! — извика Тресилиан, като изтича към нея н я заведе обратно до креслото. Ти имаш нужда от помощ и от закрила, въпреки че не искаш да го признаеш. Няма да се наложи да чакаш дълго. Опряна на ръката ми, тъй като аз съм пълномощник на твоя добър и съкрушен от скръб баща, ти ще срещнеш Елизабет пред самата врата на замъка. Нека първото добро дело, което ще извърши тя сред стените на Кенилуърт, бъде отдаването на заслужена справедливост на нейния пол и на нейните поданички. Аз вярвам в правотата на делото си и в обективността на кралицата. Силата на нейния любимец няма да разколебае решението ми. Още сега ще намеря Съсекс.

— Не, не, моля те в името на бога! уплашена извика графинята, разбирайки, че трябва да спечели време попе за да размисли малко повече. — Ти винаги си бил великодушен, Тресилиан. Ако искаш да ме спасиш от мъка и полудяване, изпълни една моя молба и с това ще направиш за мен много повече, отколкото би могла да направи Елизабет с цялата си власт!

— Готов съм да изпълня всяка твоя молба, която е в рамките на благоразумието, но само не искай от

Вы читаете Кенилуърт
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату