обвивка на какавидата.
— Мистър Холдфорт не ни е говорил за подобно тълкуване — каза, без да прикрива съмнението си, Фостър. — Освен това, доктор Аласко, в Светото писание е казано, че златото и скъпоценните камъни на свещения град не са за онези, които вършат зло или лъжат.
— А какъв извод ще направиш ти, синко, от всичко това?
— Че на ония, които правят отрова и тайно я поднасят на хората, няма да се падне дори и най-малка частица от тези неизброими богатства.
— Ех, синко — отвърна алхимикът, — трябва да се прави разлика между това, което е зло от начало да край, и онова, което е зло само по себе си, но преследва благородна цел. Ако с цената на една човешка смърт може да се приближи щастливото време, когато само с пожеланието си ще получаваме всички блага и ще избягваме всички нещастия; когато болестите, страданията и мъката ще станат само послушни слуги на човешката мъдрост и ще изчезват при най-малкия знак на учения; когато всичко, което днес се счита за скъпоценно и рядко, ще се притежава от всички, които следват гласа на мъдростта; когато лечителското изкуство ще изчезне и на негово място ще дойде само едно-единствено вселекуващо средство; когато светът ще се управлява от учените и самата смърт ще отстъпва пред погледа им — ако за настъпването на това щастливо време или поне за ускоряването на неговото настъпване е нужно да се изпрати в гроба едно слабо и тленно човешко тяло, обречено и без това на гниене, и ако това се направи малко по-рано, отколкото би го направила природата, какво значение ще има тази жертва в сравнение с възтържествуването на златния век?
— Златният век ще бъде царство на светците — каза Фостър, все още изпълнен със съмнение.
— По-правилно би било да кажеш — царство на мъдреците, синко, или по-точно, царство на самата Мъдрост — отговори Аласко.
— Аз зачекнах този въпрос пред мистър Холдфорт на последната ни вечерна сбирка, но той нарича вашето тълкуване еретическо, лъжливо и неоснователно.
— Той още е в плен на невежеството, синко, и все още пече тухли в Египет или — в най-добрия случай — се скита из безплодната синайска пустиня. Сбъркал си, като си говорил с него по тия въпроси. В близко време обаче аз ще ти представя доказателства, чрез които ще опровергая този заядлив богослов, дори ако той се състезава с мен така, както някога магьосниците са се състезавали с Мойсей пред фараона. Аз ще направя опита пред теб, синко, в твое присъствие, и ти ще видиш истината с очите си.
— И дръж на думата си, учени мъдрецо — каза Варни, който в този момент влизаше в лабораторията. — Ако той не иска да повярва на езика ти, би ли могъл да не повярва на очите си?
— Варни! — възкликна алхимикът. — Варни се върна! Успя ли… — И замлъкна.
— Искаш да кажеш — дали съм свършил вече работата си, нали? — отговори Варни. — Свърших я. Ами ти — допълни той, като забеляза неприсъщото за алхимика вълнение — сигурен ли си, че си спазил точната мярка, която ни е необходима?
— Сигурен съм дотолкова — отвърна алхимикът, — доколкото човек изобщо може да бъде сигурен, когато става дума за такива тънки пропорции. Организмите на хората са различни.
— В такъв случай няма защо да се страхувам — каза Варни. — Ти не би се приближил до дявола нито на крачка повече, отколкото е необходимо. Платено ти е да предизвикаш болест и за теб би било празно разточителство да извършиш убийство за същата цена. А сега, да си вървим по стаите. Утре ще разберем какъв е резултатът.
— Какво направихте, за да я накарате да го изпие? — попита Фостър, като потрепера.
— Нищо — отговори Варни. — Само я гледах с оня поглед, който кара лудите, жените и децата да се подчиняват. В болницата „Свети Лука“ ми казаха, че имам поглед, който можел да усмирява буйстващите луди. Самите пазачи ме похвалиха, така че знам как ще мога да си изкарам парче хляб, ако пропадне кариерата ми в кралския двор.
— А не се ли страхувате — рече Фостър, — че дозата би могла да се окаже прекалено голяма?
— Ако излезе така — отвърна Варни, — тя само ще заспи по-дълбоко, а това няма да смути моето спокойствие. Лека нощ, джентълмени.
Антъни Фостър изпъшка тежко и вдигна към небето очите и ръцете си.
Алхимикът заяви, че имал намерение да прекара по-голямата част от нощта в някакъв важен опит и другите двама се оттеглиха в стаите си да спят.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
Бъди добър към мен из пътя, боже!
Надежда в хорска помощ нямам вече.
О, кой би пожелал жена да бъде —
тъгуваща, обичаща и вярна!
Там, гдето чака ласки, среща грубост,
за щедростта — с неблагодарност плащат.
Лятната привечер беше вече към края си, когато Джанет, разтревожена, че дългото й отсъствие ще предизвика съмнение и разпити, се прибра най-сетне в Къмнър хол и побърза за отиде в стаята, където бе оставила господарката си. Графинята седеше пред една масичка, отпуснала глава върху ръцете си, и нито помръдна, нито дори вдигна поглед при влизането на момичето. Джанет изтича към нея с бързината на мълния и като се опитваше да я привдигне, започна страстно да я моли и да я заклева да я погледне и да й каже какво я е довело до това състояние. Нещастната жена вдигна глава, погледна прислужничката си с безжизнени очи и каза:
— Аз го изпих, Джанет.
— Слава богу! — рече бързо Джанет. — Искам да кажа — слава богу, че не се е случило нещо по-лошо. Лекарството не може да ви навреди. Станете, излезте от това вцепенение, върнете си присъствието на духа!
— Не ме мъчи, Джанет — прошепна графинята, — остави ме да умра на спокойствие, аз съм отровена.
— Не сте, скъпа госпожо! — отвърна поривисто момичето. — Това, което сте изпили, няма да ви навреди, защото преди това взехте противоотрова. Аз бързах насам, за да ви кажа, че е намерен път за вашето спасение.
— Спасение? — възкликна на свой ред графинята, като се изправи енергично на стола: очите й отново си възвърнаха блясъка, а страните й се обагриха с руменина. — Но уви, Джанет, то идва твърде късно.
— Не идва късно, скъпа госпожо, не идва късно! Хайде, станете, дайте ми ръка и нека се поразходим из стаята; не оставяйте въображението ви да свърши работата на отровата! Е, не чувствате ли сега, че владеете напълно тялото си?
— Струва ми се, че вцепенението преминава — отвърна графинята, след като се поразходи малко из стаята, подкрепяна от Джанет. — И все пак възможно ли е това? Нали взех смъртоносна отрова? След като ти излезе, дойде Варни и с поглед, в който аз прочетох съдбата си, ми заповяда да изпия онова страшно лекарство. О, Джанет, няма съмнение, че то е смъртоносно — такъв виночерпец никога не би ти налял нещо безвредно!
— И аз се страхувам, че той не го смята за безвредно — отговори момичето, — но бог обърква плановете на злодеите. Повярвайте ми, готова съм да се закълна в евангелието, в което са всичките ни надежди, че животът ви не е застрашен от това престъпно деяние. Не се ли съпротивлявахте?
— В замъка царуваше пълна тишина — отговори графинята, — ти беше излязла и в стаята нямаше никой друг освен него, а той е способен да извърши всякакво престъпление. Исках да се отърва от омразното му присъствие и изпих онова, което ми предложи. Ти спомена за спасение, Джанет. Възможно ли е такова щастие?
