— Не бива да мислите така, милейди! Баща ми е строг и твърд човек, той е прекалено ревностен в изпълнението на задълженията си, но все пак…
В този миг в стаята влезе Антъни Фостър, носейки в ръце стъклена чаша и малко шишенце. Държането му беше необичайно. Винаги досега той се обръщаше към графинята с необходимата почтителност, но не се стараеше или пък не беше в състояние да прикрие твърдия си и мрачен характер, който проявяваше — нещо присъщо на хората от подобен тип — към ония, които по една или друга причина са се оказвали в негова власт. Сега обаче не бе останала нито следа от оная твърда увереност в собствените сили, която той имаше навика да прикрива с несръчни любезности и изрази на уважение — така, както разбойникът крие пистолетите и тоягата си под дългата си широкопола дреха. В усмивката му се долавяше повече страх, отколкото почтителност, сякаш съзнаваше какво зло подготвя, като убеждава графинята да опита отличното лекарство, което ще й помогне да се съвземе от преживяното вълнение. Ръцете му трепереха, думите му излизаха неуверено от устата, цялото му поведение беше толкова подозрително, че Джанет, която в продължение на няколко секунди го гледаше в почуда, сякаш изведнъж събра сили, за да приведе в дело някакво свое смело решение. Тя вдигна глава, приближи се бавно със спокойни и уверени крачки към баща си и графинята, застана между тях, взе подноса от ръцете на Фостър и каза с тих, но твърд тон:
— Татко, аз сама ще налея на господарката лекарството, когато тя пожелае да го вземе.
— Ти ли, дъще? — попита изплашен и развълнуван Фостър. — Не, не, ти не бива да правиш гази услуга на графинята.
— А защо, моля те — отвърна с въпрос Джанет, — ако изобщо е уместно благородната лейди да изпие съдържанието на тази чаша?
— Защо, защо? — колебливо измърмори управителят на замъка и за да избегне по-нататъшните обяснения, започна да й се кара: — Защото аз искам така, пакостнице! Веднага тръгвай за вечерната проповед!
— И друг път мога да чуя проповедта — възрази Джанет.
— Днес няма да изляза, докато не се уверя, че господарката ми не е застрашена от нищо. Дай ми това шишенце, татко.
Тя взе шишето от ръцете му и Фостър не се противопостави, сякаш у него изведнъж заговори съвестта.
— А сега, татко — продължи спокойно тя, — искам да се убедя, че това, което ще помогне на моята господарка, не може да ми навреди на мен. Пия за твое здраве!
Без да каже нито дума, Фостър се спусна към дъщеря си и изтръгна шишенцето от ръцете й. Объркан от собствената си постъпка и неспособен вече да реши какво да прави по-нататък, той застана разкрачен, с шишенцето в ръка, и загледа дъщеря си с поглед, изразяващ някаква отвратителна смесица от гняв, страх и гузност.
— Странно ми е, татко — каза Джанет, без да откъсва поглед от него, така както постъпват лекарите на душевно болните, за да държат в страх нещастните си пациенти. — Не ми позволяваш нито да услужа на графинята, нито сама да изпия лекарството!
Графинята с достойнство издържа тази страшна сцена, чийто смисъл беше напълно ясен и без никакви обяснения. Тя дори запази привичното си безгрижие и макар че отначало пребледня, като видя лицето на Фостър, очите й останаха спокойни и гледаха с известна насмешка.
— Няма ли сам да опитате това рядко лекарство, мистър Фостър? Предполагам, че няма да откажете да пиете за наше здраве, въпреки че забранихте на Джанет. Пийте, сър, моля ви!
— Не желая — отговори Фостър.
— Но кой ще се възползува в такъв случай от тази скъпоценна напитка? — попита графинята.
— Дяволът, който я е приготвил! — изръмжа Фостър, обърна се на токовете си и излезе от стаята.
Джанет гледаше господарката си с поглед, в който се четяха срам, отчаяние и мъка.
— Не плачи за мен, Джанет — каза нежно графинята.
— Милейди — отвърна със сподавен от ридания глас нейната прислужница, — аз плача не за вас, а за себе си и за този нещастен човек. Трябва да се оплакват не невинните, а онези, които са се опозорили пред хората и са осъдени от бога. Сбогом, милейди! — добави тя и бързо грабна плаща, с който обикновено излизаше навън.
— Нима си отиваш, Джанет? — рече господарката. — Нима ме изоставяш в това бедствено положение?
— Да ви изоставя ли, милейди? — възкликна Джанет, изтича до графинята и обсипа ръцете й с хиляди целувки. — Да ви изоставя? Нека бог се откаже от мен, ако направя това! Да, милейди, вие бяхте права, когато казахте, че бог ще ви открие пътя към спасението. Има такъв път наистина. Аз се молех ден и нощ да получа прозрение как да постъпя, за да изпълня своя дълг едновременно и към моя нещастен баща, и към вас. По жесток и ужасен начин дойде това прозрение и аз не бива да затварям вратата, отворена от бога. Не ме питайте за нищо сега, ще се върна скоро.
Тя се загърна с плаща си, каза на срещнатата в преддверието старица, че отива на вечерня, и напусна къщата.
През това време баща й се бе върнал в лабораторията, където го чакаха съучастниците му в това предумишлено престъпление.
— Е, изпи ли лекарството нашата мила птичка? — попита с лека насмешка Варни. Макар че не изрече нито дума, същият въпрос можеше да се прочете и в очите на астролога.
— Не — отговори Фостър. — Не го изпи и няма да го изпие от моите ръце. Да не би да искате да извърша убийство в присъствието на дъщеря си?
— Не ти ли се каза, тъпоумен и страхлив робе — отвърна отегчено Варни, — че в случая не става дума за убийство, както ти го наричаш, заеквайки и пулейки очи? Не ти ли се каза, че искаме да се постигне само едно съвсем леко неразположение — от рода на ония, които жените използуват като предлог да носят нощницата си и през деня и да се изтягат в постелята, вместо да се занимават с домакинството? Ето, този учен ще се закълне в ключа на Храма на мъдростта, че е така.
— Заклевам се — каза Аласко, — че еликсирът в това шишенце не е опасен за живота! Заклевам се в безсмъртната и неразрушима квинтесенция на златото, която се съдържа във всички природни тела, макар че тайното й съществуване може да се види само от оня, комуто Трисмегист124 е дал ключа на кабалистиката.
— Силна клетва — подхвърли Варни — и ти, Фостър, ще бъдеш по-лош и от езичник, ако не й повярваш. На първо място обаче трябва да повярваш на мен, макар аз да се кълна само в своите думи, че ако бъдеш много придирчив, за теб няма да остане никаква надежда, даже сянка от надежда, да се превърнеш от арендатор на тази земя в неин собственик. Аласко няма да направи оловните ти съдове златни и ти, честни Антъни, ще си останеш само арендатор.
— Не знам докъде се простират вашите намерения, господа — отговори Фостър, — но за едно нещо съм си дал дума — каквото и да се случи, на този свят трябва да има един човек, който да може да се моли за мен, и този човек е моята дъщеря. Грешил съм много и животът се отнесе сурово с мен, но дъщеря ми и досега е така чиста, както е била в скута на майка си, и поне тя ще получи своето място в оня благословен град, чиито стени са направени от чисто злато, а основите им са украсени с най-различни скъпоценни камъни.
— Да, да, Тони — прекъсна го Варни, — на теб такъв рай би ти бил по сърце. Доктор Аласко, поговори е него на тази тема, аз ей сега ще се върна.
Варни стана, взе от масата шишенцето и излезе от лабораторията.
— Чуй, синко — каза Аласко на Фостър, щом Варни излезе, — каквото и да казва този дързък и развратен богохулник за могъщата наука, в която аз, благодарение на небето, съм постигнал толкова много, че не мога да призная и най-мъдрия от живите днес алхимици за по-сръчен или по-знаещ от мен; както и да се надсмива този мошеник над работи, които са прекалено възвишени, за да бъдат разбрани от хора със земни и греховни мисли, повярвай ми, че небесният град, новият Ерусалим, който се е явил пред очите на свети Йоан в неговото ослепително видение на християнския апокалипсис и към който всеки християнин се стреми, в действителност не представлява нищо друго освен онази велика тайна, чието постигане позволява да се извличат от неблагородната и груба материя най-скъпоценните творения на природата — така както леката и пъстрокрила пеперуда, най-красивото създание на летния ветрец, изхвръква от жалката
