Луси често беше водач на баща си, който поради голямата си заетост с политически и държавни дела почти не познаваше обширните си имоти. При това той рядко напускаше Единбург, а Луси прекарваше с майка си лятото в замъка Рейвънсууд; и може би защото много обичаше природата, а може би и затова, че не познаваше друго забавление, тя от сутрин до вечер бродеше из околностите на замъка, така че нямаше пътечка или долчинка, които да не е опознала, и всеки сенчест кът от край до край.
Както вече казахме, лорд-пазителят не беше равнодушен към красотите на природата и ще бъде справедливо да добавим, че двойно им се наслаждаваше, като вървеше през гората в компанията на своята очарователна, непосредствена и много привлекателна дъщеря, нежно облегната на ръката му. Луси му предлагаше да спре очи на някой грамаден стар дъб, да се полюбува на някоя неочаквана извивка на красиво лъкатушещата сред хълми и долини пътечка, която, започнала от планинската теснина, изведнъж ги доведе на една височинка, откъдето се разкриваше великолепен изглед към разстлалите се долу равнини, а после, поемайки надолу, се губеше сред скали и горски дебри, увличаше натам, където беше още по- усамотено.
Като спряха на едно такова хълмче с хубав изглед към околността, Луси каза на баща си, че са само на две крачки от къщичката на сляпото й протеже; и наистина, като минаха по склона на ниско възвишение, където ги отведе тясната пътечка, утъпкана от клетата Алис, видяха сгушената в дълбока и здрачна падина бедна хижа, почти толкова лишена от светлина, колкото очите на сляпата старица.
Хижата бе изградена в подножието на стръмна скала, която сякаш заплашваше да отрони от гръдта си някой къс и да смаже с него крехката постройка. Стените на тази бедна хижа бяха струпани от торф и камъни, а сламеният покрив почти се бе разпаднал. Тънката струйка синкав дим, която бликаше от покрива, обвиваше с къдрите си бялата скала и придаваше на цялата картина необикновено меки очертания. В малката, запусната градина, заобиколена от безразборно и гъсто израсли бъзови храсти — те образуваха нещо като жив плет, — до кошерите, от чиито мед се прехранваше, седеше „старицата“, при която Луси водеше баща си.
Каквито и нещастия да бяха сполетели в живота бедната Алис, колкото и жалко да изглеждаше в момента жилището й, достатъчен бе само един поглед, за да се разбере, че нито годините, нито нищета, нито изпитания, нито болест биха могли да сломят духа на тази забележителна жена.
Алис седеше на торфена пейчица под една висока и много стара плачеща бреза. Видът на сляпата бе едновременно величествен и тъжен — така изобразяват Юда, седнал под палмата. Старицата бе висока и годините почти не бяха поразили внушителната й осанка. Скромната й селска рокля бе много спретната, което не се среща често сред хората от нейното съсловие; тя бе ушита старателно и дори с вкус, което също бе необичайно. Но най-силно впечатление правеше лицето на тази жена: в израза му се таеше нещо, което караше посетителите на малката хижица да се отнасят към нейната стопанка с почит и любезност, и старата спокойно приемаше това като напълно заслужено внимание. Навремето тя е била хубавица, но хубостта й по-скоро се дължеше на безстрашния й, мъжествен характер, а такава хубост не чезне с годините; напротив, в чертите й се бяха затвърдили силните й чувства, дълбокият й ум и гордият й нрав — а това, както и облеклото й, говореше, че Алис съзнава превъзходството си над околните. Изглеждаше почти невероятно едно лице, лишено от зрение, да изразява така силно характера на човека; по очите на Алис — с невиждащи зеници, които прозираха през полуотворените клепачи — не накърняваха общото впечатление. Приспивната песен на пчелите явно бе унесла сляпата жена в някаква забрава, но това не беше дрямка.
Луси отвори вратичката на малката градинка и шумът привлече вниманието на старицата.
— Баща ми идва да ви навести, Алис — каза дъщерята.
— Да е добре дошъл, мис Аштън, добре дошла и вие — отвърна Алис, като се обърна към гостите И кимна.
— Чудесно утро за вашите пчелички, майко — изрече лорд-пазителят, изненадан от външността на тази жена и изпълнен с желание да се убеди дали и речта на сляпата е в тон с външността й.
— Имате право, милорд. Въздухът, както го чувствувам, е по-топъл, отколкото бе напоследък.
— Нима сама се занимавате с пчелите, майко? Как се справяте?
— Както кралете се справят с поданиците си: чрез доверени лица. Потръгна ми с моя министър- председател. Хей, Бейби!
При тези думи Алис поднесе до уста малка сребърна свирка, окачена на врата й — по онова време често си служеха със свирки, с които викаха слугите си, — и от къщурката изскочи момиче на около петнадесет години, облечено по-чисто, отколкото можеше да се очаква, макар че, ако Алис не беше лишена от зрение, щеше да се погрижи малката й прислужница да има още по-спретнат вид.
— Бейби — обърна се към нея сляпата, — поднеси на милорда и мис Аштън хляб и мед. Те ще простят неумелостта ти, ако направиш всичко чистичко и бързо.
Бейби изпълни заповедта на господарката си колкото можеше по-пъргаво: заснова насам-натам, ала докато краката й се движеха в една посока, главата бе насочена в обратната — защото тя не сваляше очи от милорда, чиито подчинени го виждаха по-рядко, отколкото чуваха за него. Хлябът и медът бяха поднесени на лист живовляк и гостите от приличие вкусиха от скромната почерпка. Лорд-пазителят бе седнал на ствола на повалено от буря дърво. Той явно желаеше да продължи разговора, но не знаеше с какво да започне.
— Вие навярно отдавна живеете в това имение — изрече той след малка пауза.
— Скоро се навършват шейсет години от онзи ден, в който дойдох в Рейвънсууд — отвърна Алис и въпреки че говореше учтиво и почтително, личеше, че просто се подчинява на неизбежната необходимост да отговаря на задаваните й въпроси.
— Като се съди по изговора ви, допускам, че не сте родена в този край, нали? — продължи да я разпитва лорд-пазителят.
— Родена съм в Англия, милорд.
— Но струва ми се, много сте привързана към нашата страна и я обичате като истинска родина.
— Тук, милорд — отвърна сляпата, — познах и радостите, и скърбите, които небето ми бе отредило; тук прекарах двайсет години с най-нежния и най-добър мъж; тук родих шест деца и тук съм ги погребала. Погребани са ей там, край полуразрушения параклис. Докато бяха живи, за мен нямаше друга родина освен тяхната, а след смъртта им вече не ми е нужна друга.
— Ала домът ви е в много лошо състояние — отбеляза лорд-пазителят и хвърли поглед към невзрачното й жилище.
— О, татко! — възкликна Луси, решила да се възползува от думите на баща си. — Заповядай да го поправят. — Но се смути от дързостта си и кротко добави: — Разбира се, ако решиш, че е възможно.
— Не бих желала милордът да се безпокои заради мен, скъпа мис Луси — каза сляпата. — Къщурката ще издържи, докато съм жива.
— Но вие сте живяла преди в хубав дом — продължи мис Луси — и сте била богата, а сега на старини да се измъчвате в такава скромна хижа…
— На мен и това ми стига, мис Луси. Щом сърцето ми можа да издържи толкова свои и чужди горести, навярно то е закалено срещу всякакви беди, а старото ми тяло не заслужава милостта ви.
— Вие, изглежда, сте изпитала не една и две превратности в живота — каза лорд-пазителят — и опитът, надявам се, ви е научил да бъдете подготвена за всичко.
— Научи ме да ги понасям твърдо, милорд — бе отговорът.
— И вие не може да не знаете, че годините винаги носят със себе си промени — заключи държавникът.
— О, да, милорд. Зная, че дънерът, на който сега седите, е останка от високо, величествено дърво, но то рано или късно ще изгние, ако преди това не го погуби секирата на дърваря. И все пак се надявах да не доживея мига, в който пада старото дърво, под чиято сянка бе жилището ми.
