добрия случай да избави от опасност хубава девойка. Леката, ефирна фигурка на момичето бе сякаш твърде тежка за левента избавител; без да изпитва никакво желание поне миг по-дълго да задържи момичето в ръцете си, непознатият положи Луси върху камъка, където бе облегната преди, и като отстъпи няколко крачки, бързо повтори:
— Сър Уилям е напълно здрав и невредим. Той ей сега ще дойде тук. Не се тревожете за баща си, този път съдбата беше милостива към него. Вие сте много отпаднала, госпожице, и не бива да напускате това място, докато някой по-умел от мен не ви окаже необходимата помощ.
Луси, която вече се бе опомнила напълно, внимателно погледна непознатия. Не откри във външността му нищо, което би могло да му попречи да протегне ръка на нея, младото момиче, нуждаещо се от подкрепата му, или да се бои, че няма да приемат предложението му за помощ. Въпреки силното си вълнение Луси успя да забележи студенината и нежеланието му да й подаде ръка. Ловната му куртка с тъмен цвят, наполовина скрита под широкото кафяво наметало, издаваше, че непознатият младеж е от знатен произход. Ловната му шапка, украсена с черно перо, бе прихлупена почти до веждите и прикриваше лицето, но все пак личеше, че то е мургаво, с правилни черги; изразът му беше горд, макар и малко мрачен. Някаква тайна печал или неспокойният дух на известна страст като че бяха унищожили в този млад човек естествената жизненост, така присъща на възрастта му, и беше невъзможно да го гледаш, без да изпиташ състрадание или уважение към него; във всеки случай младежът будеше интерес и любопитство.
Всичко това — за което ни се наложи тъй дълго да разказваме — почти за миг проблесна в съзнанието на Луси. И едва-що погледът й срещна черните, пламенни очи на непознатия, тя изпита смущение и страх и побърза да наведе глава. Но все пак трябваш;/ да изрече поне една-две думи на благодарност, което Луси смяташе за свой неотменен дълг; и тя с треперещ глас започна да разказва за опасността, надвиснала над нея и баща й, от която младежът с божия помощ ги бе избавил.
При този израз на благодарност от нейна страна непознатият потрепна и като я прекъсна, каза:
— Оставям ви, госпожице — и мелодичният му, плътен глас изведнъж се изпълни със стоманена суровост, — оставям ви на грижата на този, за когото днес вие може би сте била истински ангел- пазител.
Тези загадъчни и непонятни думи изумиха Луси, чието сърце преливаше от най-непристорена, най- искрена благодарност, и тя се побоя да не е оскърбила непознатия с някоя неподходяща дума, сякаш момиче с нейния характер би могло изобщо да обиди някого.
— Аз, изглежда, недостатъчно учтиво ви изразих своята признателност — рече тя. — Наистина не помня какво казах, но ви моля да останете и да почакате, докато баща ми… докато лорд-пазителят на печата… Дайте му възможност да ви благодари и да узнае името на нашия спасител.
— За какво ви е това име? — отвърна непознатият. — Баща ви… тоест сър Уилям Аштън, ще го научи съвсем скоро, но мисля, че то едва ли ще му достави удоволствие.
— Грешите! — живо възкликна Луси. — Вие не познавате баща ми, той ще ви бъде много благодарен. Но може би, като ми казвате, че е в безопасност, ме заблуждавате; навярно е станал жертва на свирепото животно.
Ужасена от тази мисъл, Луси скочи, за да се втурне натам, където се беше разиграла страшната сцена; а в душата на непознатия като че се бореха две противоречиви желания: да я последва или веднага да се отдалечи; от чувство на човеколюбие той реши да я склони, а ако се наложи — да я принуди да остане.
— Давам ви честната си дума, госпожице — възкликна той, — че ви говоря самата истина: нищо и застрашава живота на баща ви! И напразно ще се изложите отново на опасност, ако се върнете там, където пасе онова диво стадо. Но ако искате да тръгнете натам — а в този миг, представила си, че баща й е в опасност, Луси се стремеше към него, без да слуша никакви разубеждавания, — ако непременно искате да тръгнете натам, съгласете се поне да се облегнете на моята ръка, макар че може би не съм човекът, от когото трябва да очаквате закрила.
Луси прие предложението, без да вникне в последните думи.
— Ако сте мъж… ако сте джентълмен — изрече тя, — ще ми помогнете да намеря баща си. Няма да ме изоставите. Ще тръгнете с мен. Защото може би докато се бавим тук с тези обяснения, баща ми загива.
И без да слуша извиненията и уверенията на непознатия, Луси пое предложената й ръка и почти помъкна момъка след себе си, като си мислеше само за това, че без подкрепата на ръката му тя няма да се удържи на крака и че неговото присъствие й е необходимо. В този миг Луси видя баща си, който приближаваше към тях, придружен от момичето — прислужница на сляпата Алис и двама дървари, които бе срещнал в гората и извикал със себе си. Радостта на сър Уилям, съзрял Луси здрава и читава, заглуши почудата, която би породила у него по всяко друго време разкрилата се пред очите му неочаквана картина: дъщеря му съвсем спокойно се бе опряла на ръката на непознатия младеж.
— Луси, скъпа Луси, ти си невредима! Добре ли се чувствуваш! — бяха единствените думи, които изрече бащата, като прегърна нежно дъщеря си.
— Добре съм, татко, слава богу — отвърна Луси, — щастлива съм, че пак те виждам. Но какво ще си помисли за мене този господин — добави тя, като освободи ръката на младия мъж и побърза да се отдръпне от него, руменина заля бузите и шията на девойката при мисълта, че само преди минута така бе настоявала, така го бе молила да й помогне!
— Надявам се, че този господин няма да съжалява за своята постъпка — каза сър Уилям Аштън, — като научи, че самият лорд-пазител на печата му поднася дълбоката си благодарност за най-голямата услуга, която някой може да окаже другиму — спасения живот на моето дете, спасяването на собствения ми живот… Уверен съм, че господинът ще ми позволи да го помоля…
— Не ме молете за нищо, милорд — прекъсна го непознатият с твърд и властен глас. — Защото аз съм мастър Рейвънсууд.
Настъпи мъртва тишина; от изумление, а навярно и по друга, още по-малко приятна причина лорд- пазителят не можа да изрече и дума. Едгар се загърна в наметалото си, гордо се поклони на Луси и като избъбри едва чуто с явно нежелание няколко учтиви думи, побърза да изчезне в гората.
— Мастър Рейвънсууд! — възкликна сър Уилям, опомнил се след кратката почуда. — Тичайте след него, кажете, че го моля да ме изслуша.
Дърварите се втурнаха подир Едгар, но скоро се върнаха и някак смутено обясниха, че младият човек отказал да ги последва.
Лорд-пазителят извика един от тях настрана и попита какво им е казал младият Рейвънсууд.
— Ами… рече, че не иска да дойде — отговори дърварят е предпазливостта на благоразумен шотландец, който не обича да предава неприятни вести.
— Каза ли още нещо? — продължи да го пита сър Уилям. — Искам да зная всичко, което е казал.
— Щом е така, милорд — отвърна дърварят и наведе очи, — той рече… Ама наистина неприятно ще ви бъде да чуете това, макар човекът да не го рече от зло сърце…
— То съвсем не те засяга, драги — прекъсна го лорд-пазителят, — аз искам от теб да чуя точно какво е казал той.
— Ами… той рече тъй: „Предайте на сър Уилям Аштън, че когато съдбата ни събере отново, той ще бъде щастлив да се раздели с мен.“
— Разбира се! — възкликна лорд-пазителят. — Сигурно е намеквал за облога, който сключихме за нашите соколи. Дреболия!
И сър Уилям се върна при дъщеря си, която вече толкова се бе оправила, че беше в състояние да се прибере пеша до в къщи. Но страшната сцена остави дълбока следа в душата на крайно впечатлителната девойка; въображението й бе засегнато много по-силно, отколкото здравето. Ден и нощ, наяве и насън тя виждаше отново разярения бик, понесъл се към нея с ужасен рев, а между нея и сигурната смърт винаги изникваше благородната фигура на Едгар Рейвънсууд. За една млада девойка може би не е безопасно да съсредоточава мислите си, при това пристрастни, върху един и същ човек, но при състоянието на Луси Аштън това бе неизбежно. Никога преди тя не бе срещала младеж с толкова романтично-привлекателна външност; но дори да беше заобиколена от стотина млади мъже, които по нищо не отстъпват на Едгар или дори го превъзхождат, дори тогава нито един от тях не би могъл да пробуди в сърцето на Луси такива силни спомени за страшната опасност и избавлението, толкова дълбоко чувство на благодарност, почуда и любопитство. Да, именно любопитство, защото странната скованост и неловкост в отношението на Рейвънсууд към нея, които бяха в поразителен контраст с естествения, непринуден израз на лицето и
