приятните му маниери, изумиха Луси и привлякоха вниманието й към Едгар. Тя не бе чувала почти нищо за Рейвънсууд и за разприте между баща му и сър Уилям; ала дори да беше посветена във всички подробности на конфликта, нежната и добросърдечна Луси едва ли би разбрала породените от тази разпра гневни и горчиви чувства. Тя знаеше, че Рейвънсууд има знатен произход, че е беден, макар да е потомък на благороден и някога богат род, и съчувствуваше на гордия младеж, не пожелал да приеме благодарността на новите стопани на родовите му земи. Нима той би отказал и да изслуша признателността ни, да откаже на желанието ни да се сближим — мислеше си тя, — ако думите на татко бяха изречени по-меко, не толкова рязко, а с онзи деликатен тон, с който така добре си служат жените, когато трябва да успокоят буйните страсти на някой мъж? Страшен бе този въпрос за младото момиче, страшен както по същността си, така и с възможните си последствия.
С една реч Луси Аштън се луташе из лабиринт на мисли и мечти, твърде опасни за младите впечатлителни натури. Липсата на нови срещи, времето, промяната на мястото и новите лица биха могли да разсеят мечтите й, както се е случвало неведнъж с други момичета, но тя бе сама и нищо не я отвличаше от приятните и мисли за Едгар. Лейди Аштън беше в момента в Единбург, занимаваше се там с някакви придворни интриги, а лорд-пазителят по природа затворен и необщителен човек приемаше гости само за да задоволява своята суетност или с политическа цел. По тази причина около мис Аштън нямаше никой, който би могъл да се сравни е идеалния образ на рицар, какъвто беше според нея Рейвънсууд, никой, който би могъл да го засенчи.
Отдала се на своите мечти, Луси често посещаваше старата Алис с надеждата, че лесно ще насочи разговора със старицата към темата, на която девойката неблагоразумно отреждаше толкова място в мислите си. Но Алис не пожела да й помогне в това, не оправда надеждите й. Сляпата говореше за рода Рейвънсууд охотно и с голямо увлечение, но като че нарочно упорито мълчеше за младия наследник. Ако се случеше да изрече за него някоя и друга дума, казаното съвсем не беше така хвалебствено, както би желала Луси. Алис даваше да се разбере, че Едгар е суров човек, който няма склонност да забравя обидата, способен по-скоро да мъсти, отколкото да прощава. Луси слушаше с уплаха тези намеци за опасните качества на този млад човек, припомнила си колко настойчиво Алис съветваше баща й да се пази от Рейвънсууд.
Но нима самият Рейвънсууд, за когото се отнасяха всички тези несправедливи подозрения, не ги опроверга, като спаси живота й, живота на баща й? Ако са основателни намеците на Алис, че Едгар крои мрачни замисли, той е могъл напълно да задоволи чувството си на мъст, без да извършва престъпление: щеше да бъде достатъчно само да позабави своята неоценима помощ и човекът, когото той мразеше, неизбежно би погинал от страшна смърт без всякакво усилие от негова страна. И Луси реши, че някакво скрито предубеждение, а може би и чиста мнителност, присъща на старите и бедни хора, кара Алис да се отнася неблагосклонно към младия Рейвънсууд, приписва му черти, които противоречат на великодушната постъпка и благородния му облик. Върху това убеждение градеше Луси своите надежди, като продължаваше да плете вълшебната материя на фантастичните си мечти, прозрачна и блестяща като обтегната във въздуха паяжина, обсипана е капчици роса, проблясващи на утринното слънце като мъниста.
Баща й и младият Рейвънсууд също доста често си спомняха страшното събитие, но мислите им бяха по-земни. Прибрал се в къщи, лорд-пазителят побърза да извика лекар, за да се убеди, че здравето на дъщеря му не е пострадало от преживяното сътресение. Той се успокои, като разбра, че няма нищо тревожно, отиде в библиотеката и внимателно зачете изложението, нахвърляно с думите на съдебния пристав, комуто бе възложено да осуети изпълнението на епископалните обреди при погребението на лорд Рейвънсууд. Умел казуист, свикнал да тълкува както си иска законите, сър Уилям успя без особено затруднение да смекчи описанието на безредиците, възникнали по време на погребението, които прежди това се бе погрижил да представи в най-черни краски. В заключение той дори уверяваше колегите си, членове на Тайния съвет, че е необходимо да се използуват миролюбиви средства по отношение на млади хора с гореща кръв и без необходимия житейски опит. Дори не се поколеба да стовари част от вината върху пристава, който с поведението си предизвикал младия човек към резки действия.
Такова беше съдържанието на изложението, което той изпрати; а частните писма до приятелите, в чиито ръце трябваше да попадне тази преписка, звучаха още по-благодушно. Сър Уилям твърдеше, че в дадения случай проявата на снизходителност би била благоразумна мярка и много би допаднала на народа; обратно, като се вземе под внимание дълбокото уважение, изпитвано в Шотландия към погребенията, проявата на суровост към младия Рейвънсууд единствено заради това, че се е възпротивил срещу нарушаването на погребалните обреди над тялото на баща му, би възбудило всеобщо недоволство. Накрая, с тон на благороден и великодушен човек, сър Уилям молеше в качеството на лична услуга към него да не се дава ход на тази преписка. Той деликатно намекваше за сложните ся отношения с младия Рейвънсууд, за дългите дела срещу баща му, довели до обедняването на този благороден род; признаваше, че ще му бъде приятно, ако се отпуснат средства, с които поне отчасти да се обезщети младия наследник за загубите, понесени от него и от семейството му вследствие победата, постигната от сър Уилям при защитата на собствените му законни и справедливи права. Предвид на всичко това той молеше приятелите си като особена услуга лично към него да се откажат от всякакво преследване, давайки да се разбере, че е необходимо младият Рейвънсууд да се чувствува задължен за този щастлив изход единствено на лорд- пазителя заради неговото застъпничество. Но в писмата си до лейди Аштън сър Уилям пробивно на навиците си не спомена ни дума за безредиците, избухнали на погребението на лорд Рейвънсууд, и макар да съобщаваше, че той и Луси са били нападнати в парка от див бик, премълча подробностите около тази страшна случка.
Приятелите и колегите на сър Уилям бяха крайно озадачени, като получиха от него писмата с такова неочаквано съдържание. Сравняваха писмата помежду си, един се усмихваше, друг учудено повдигаше вежди, трети поклащаше глава, а четвърти питаше няма ли по този въпрос още някакви писма на лорд- пазителя.
— Много странно, милорди — заяви един от тях, — нито една от тези молби не съдържа в себе си нищо по съществото на въпроса.
Но не бяха изпратени никакви писмени разяснения, макар да изглеждаше невероятно отсъствието им.
— Е — поде един белокос сановник, успял да запази с ловко лавиране високия си пост въпреки честите промени в курса на държавния кораб през последвайте тридесет години, — предполагам, че сър Уилям помни старата шотландска поговорка: „Агнешката кожа се продава на пазара така, както и кожата на стария овен.“
— Ще трябва да задоволим желанието му — добави друг, — макар че да си призная, никак не очаквах такава молба от него.
— Своеволният винаги постъпва така, както му хрумне — обади се отново старият съветник.
— Няма да мине и година и лорд-пазителят ще се разкае за тази си постъпка — каза трети. — Младият Рейвънсууд ще му забърка някоя каша.
— А вие, милорди, как бихме постъпили с този обеднял младеж? — попита един от присъствуващите, благороден маркиз. — Лорд-пазителят е отнел всичките му имения; не му е оставил дори кръст, пред който да се моли.
Старият лорд Търнтипет му отвърна:
— Щом си плаща, значи жали собствените си пищяли.
И добави:
— Ето как постъпвахме до революцията: „Luitur cum persona qui luere поп potest cum crumena“36. Чудесен е съдебният латински, милорди.
— Да, милорди, не виждам основание да се занимаваме повече с този въпрос — каза маркизът. — Нека лорд-пазителят постъпи така, както намери за нужно.
— Съгласни сме, съгласни. Лорд-пазителят сам да направи заключението по тази преписка, да. И нека определим още някого за негов помощник, например лорд Хърпълхули, той тъкмо е болен в момента. Господин секретар, впишете решението в протокола… А сега, милорди, следва да решим въпроса за глобата, която да се събере от онзи млад прахосник, леърд Бъкло. Мисля, че това е в компетенцията на лорд-ковчежника.
— О, не, милорди! — отекна гласът на лорд Търнтипет. — Срамота е да ми измъквате залъка от устата.
