Страхувам се обаче, че собствените ни достойнства няма да ни осигурят там високи чинове. Но нека се надяваме, че преди да потегли с нас, Рейвънсууд ще пробие главата на лорд-пазителя с куршум. Веднъж в годината не е лошо да се убива по някой от тези високопоставени негодници, та да ги научим да се държат прилично.
— Напълно справедливо! — съгласи се Крейгънгелт. — Отивам да видя дали конете ни са нахранени и дали са готови за път; ако Рейвънсууд не е променил решението си, не бива да се бавим нито миг.
И той се упъти към вратата, но спря на прага и добави:
— Както и да свърши тази работа, Бъкло, ти, надявам се, си забелязал, че не казах на Рейвънсууд нито дума в подкрепа на глупостите, които могат да му хрумнат да извърши.
— Да, прав си, нито дума — отвърна Бъкло. — Друг може да не знае, но на теб твърде добре ти е известно каква опасност представлява страшната дума „съучастник“. — И тихичко си промърмори следните стихчета:
— Какво си бъбриш там? — попита Крейгънгелт се обърна неспокойно към него.
— Нищо, стихчета, които чух веднъж на сцената.
— Според мен ти, Бъкло, е трябвало да станеш артист; за тебе всичко е игра и забавление.
— Мислил съм си за това. Във всеки случай то щеше да бъде много по-безопасно, отколкото да разиграваме с теб такъв фатален заговор. Е, върви, играй и ролята: да наглеждаш конете, както подобава на един добър коняр. Хм, комедиант, артист съм бил! — повтори тихо той. — За тези думи трябваше да го намушкам с шпагата си, но заслужава ли такава чест един страхливец? И все пак театърът би ми допаднал много. Да, сигурно. Излизам, да кажем, в „Александър“44 и изричам:
И тъкмо Бъкло, опрял ръка на дръжката на шпагата си, задекламира гръмко високопарните слова да клетия Лий, в стаята дотича изплашеният Крейгънгелт.
— Изгубени сме! — възкликна той. — Конят на Рейвънсууд се оплел о повода си в яхъра и съвсем е окуцял. А другият, раванлията, с който тръгна Рейвънсууд, ще бъде много уморен, пък нямаме резервен кон. С какво ще тръгне той сега?
— Да, този път не ще летим като стрела — сухо процеди Бъкло. — Но чакай! Защо не му отстъпиш твоя кон?
— Така ли? И да хванат мен! Благодаря за предложението!
— Защо не? Дори да се е случило нещо с лорд-пазителя, а то е малко вероятно според мен, тъй като Рейвънсууд не е от тези, които стрелят по невъоръжени хора, при това лорд-пазителят е възрастен човек и дори в замъка да се е завързала малка схватка, какво толкова се боиш? Нали изобщо не си замесен в това?
— Разбира се, разбира се — отвърна скованият от страх Крейгънгелт. — Но забравяш за мисията, възложена ми от Сен Жермен.
— Мнозина са на мнение, че сам си измислил това, благородни капитане. Добре, щом не желаеш да дадеш коня си на Рейвънсууд, аз, по дяволите, ще му дам моя!
— Твоя ли? — изуми се Крейгънгелт.
— Да, моя — потвърди Бъкло. — За да не ме упрекват хората, че след като съм обещал някому подкрепата си, съм се отметнал и дори не съм му помогнал да се избави от бедата.
— Ще му дадеш коня си? А даваш ли си сметка за загубата от това?
— Загуба? Ах, да! Моят сив Гилбърт ми струва двайсет жълтици, но неговият раванлия също струва нещичко; другият му кон, Черният мавър, ако бъде излекуван, ще струва два пъти колкото моят. Знам как да го излекувам. Взема се тлъсто кученце сукалче, одира се, изкормва се, натъпква се с черни и сиви охлюви, после дълго се пече, като се полива със смес от нардово масло, шафран, канела и мед; маже се е капките, които са се отцедили, после се превързва кракът на коня и…
— Чудесно! Само че преди да оздравее конят, а я още по-преди — докато печеш кученцето — ще те заловят и обесят. Не се съмнявай, че Рейвънсууд ще бъде преследван упорито. Как съжалявам, че мястото на срещата ни не е по-близо до морето!
— Тогава няма ли да е по-благоразумно аз да тръгна напред, като му оставя коня си? Но тихо, тихо… той идва. Чувам копитата на кон.
— Чуваш копита? — уплаши се Крейгънгелт. — Сигурен ли си, че идва сам? Защото ми се струва, че го преследват. Чувам тропот на няколко коня; да… много са.
— Ами! Това е слугинята, която отива за вода и тропа по стълбата с дървените си обувки. Кълна се в честта си, капитане, че трябва да се откажеш от чина и от тайните си поръчения: ти си по-страхлив и от дива гъска. Ето идва мастър Рейвънсууд! И както виждаш, сам е! Но ми изглежда мрачен като ноемврийска нощ.
Точно в този миг на прага се показа Рейвънсууд с наметало, скръстил ръце на гърди и със замислено, печално изражение. Той влезе, свали наметалото, отпусна се на един стол и сякаш потъна в дълбок размисъл.
— Е, какво, какво се случи? — обадиха се в един глас Крейгънгелт и Бъкло.
— Нищо! — отсече мрачно Рейвънсууд.
— Нищо ли? — повтори Бъкло. — Но нали заминахте с твърдото намерение да си разчистите сметките със стария негодник за всички обиди, които е нанесъл на вас и на цялата страна! Видяхте ли го?
— Видях го.
— Видяхте го и не си разчистихте напълно сметките с него? Признавам, не очаквах това от мастър Рейвънсууд.
— Какво ме засяга това, което сте очаквали. Нямам намерение, сър, да ви давам отчет за своите постъпки.
— Спокойно, Бъкло! — намеси се Крейгънгелт, като видя, че приятелят му пламна и се готви да отвърне на дързостта. — Почакай! Навярно нещо е попречило на мастър Рейвънсууд. Но той трябва да прости тревогата и любопитството на преданите си другари, каквито сме му ти и аз.
— Другари ли, капитан Крейгънгелт! — надменно възкликна Рейвънсууд. — Не мога да си спомня да сме били в близки отношения. И не зная с какво право се назовавате мой другар. Струва ми се, цялата ни дружба се свежда до това, че се уговорихме да напуснем заедно Шотландия, веднага след като отида в замъка, който е принадлежал на прадедите ми, и се срещна с новия му притежател, защото не желая да го нарека законен собственик.
— Напълно вярно, мастър Рейвънсууд — отговори Бъкло, — но ние предполагахме, че сте намислили да извършите нещо, което няма да е безопасно за главата ви. Затова решихме с Крейги да ви изчакаме, макар така да рискуваме и собствените си кожи. Колкото до Крейги, това, изглежда, няма никакво значение; той така и така ще си увисне на бесилото; но аз не бих искал да опозорявам древния си род с безславна смърт, при това заради друг човек.
— Много съжалявам, господа, задето съм ви причинил такива грижи — каза Рейвънсууд, — но оставям на себе си правото да решавам своите дела и нямам намерение никому да давам отчет за тях. Обаче промених решението си и засега оставам в Шотландия.
