на поразената кошута, макар че ако баща й би изразил желание да тръгне с Норман, тя щеше безропотно да го последва.
— Колко жалко — отбеляза горският и повдигна рамене, — че никой от господарите не нека дори да погледа как се прави лов. Надеждата ми е, че капитан Шолто скоро ще се върне, иначе съвсем бих зарязал тая работа. Е, вярно, мастър Хари би стоял в гората от зори до мрак, ама него така го стягат с проклетия латински, че топ съвсем ще пропадне, доброто момче, и от него няма да излезе мъж на място. А казват, не било така във времето на покойния лорд Рейвънсууд: тогава на лов за елени се стичало мало и голямо, пък като трябвало да се убие животното, подавали нож на самия господар, а той за награда дарявал на ловеца цяла крона. А Едгар Рейвънсууд — мастър Рейвънсууд, — за него смело може да се каже, че от времето на Тристрам26 не се е раждал по-добър ловец. Щом се прицели той, празно няма. Ама ние тука съвсем зарязахме лова.
Приказките на горския не се харесаха на лорд-пазителя. За него беше ясно, че слугата му почти открито го презира за неговото равнодушие към лова, защото любовта към това занимание в епохата, за която става дума, се е смятала за вродено и неотменно качество на истинския благородник. Но тъй като главният горски се смята за твърде важен човек в замъка и има право да говори, без да подбира думите си, сър Уилям само се усмихна в отговор на думите му и каза, че днес му предстои работа по-важна от лова, като веднага за поощрение измъкна кесията си и даде на горския една крона. Норман прие монетата така, както слугата сервитьор от претенциозна странноприемница прибира двойния бакшиш, получен от някой недодялан провинциален аристократ — усмихна се и изрази с това не толкова удоволствие, колкото презрение към невежеството на щедрия господар.
— Ваша милост постъпва неправилно — рече той, — та може ли да ми се плаща, преди да съм убил животното? Ами ако след като вече съм взел парите, не сполуча да убия дивеч?
— Ти, Норман, едва ли ще ме разбереш — усмихна се на свой ред лорд-пазителят, — ако ти кажа за conditio indebiti.27
— Не, кълна се в честта си. Трябва да е нещо от ония думи, дето ги казват в съда. Пък аз ще ви река: съди се с бедняк… Ваша милост, разбира се, знае тая поговорка. Ама аз справедливо ще постъпя и ако кремъкът не ми откаже, а барутът не ми изиграе някоя шега, ще имате чудесно печено! Маста на гърдите ще бъде най-малко два пръста дебела.
Норман понечи да си тръгне, но сър Уилям го извика и сякаш непреднамерено попита наистина ли младият Рейвънсууд е толкова храбър и толкова добър стрелец, както се говори.
— Дали е храбър? — повтори Норман. — Да, гарантирам. Бях веднъж на лов със стария господар в тайнингеймската гора. Там бяха се събрали тогава много господа. Гонехме елен и кълна се, просто се смаяхме, като го видяхме. Грамаден и много як мъжкар с десет клона на рогата, пък челото му — широко, сякаш че е бик. Хвърли се тоя ми ти елен към стария господар и насмалко да се простим е човека, ако не беше мастър Едгар — беше тогаз не повече от шестнайсетгодишен, бог да го поживи! Спусна се бърже той към грамадния елен и му разпра корема с ловджийския си нож.
— А и като стрелец ли е така умел?
— Виждате ли тая сребърна пара, дето съм я хванал с два пръста? Той ще я удари от осемдесет крачки, пък аз хич няма да се побоя да я държа, та да я удари! Какво по-хубаво може да се желае от окото, ръката, куршума и барута в ръцете на такъв човек?
— Да, съвсем достатъчно е. Но ние те отвличаме от работата, драги Норман. Е, хайде, на добър час!
Горският продължи пътя си и тихичко затананика народна песничка, чиито звуци бавно замряха в далечината:
— Хм, навярно този Норман е служил у Рейвънсууд, щом толкова ги хвали — сподели лорд-пазителят с дъщеря си, когато вятърът отвя звуците на песента. — Ти знаеш ли нещо за него, Луси? Понеже се интересуваш от всяка дреболия в живота на селяните около този замък.
— О, татко, аз не съм толкова добър летописец, както предполагаш. Но ако не греша, Норман е служил като момче в замъка Рейвънсууд, а после е заминал за Ледингтън, откъдето ти си го наел. Ако ти трябват някои сведения за рода Рейвънсууд, старата Алис знае най-много неща за тях.
— Какво говориш, дете мое! Нима си мислиш, че те толкова много ме интересуват? Съвсем не ме засягат техните истории и достойнства.
— Не, не зная, татко, но ти току-що разпита Норман за младия Рейвънсууд.
— О, дете мое! Лъжеш се — отвърна бащата, но само след миг добави: — А коя е тази Алис? Ти май познаваш всички тукашни старици.
— Да, татко, иначе как бих могла да им помагам в нужда? Колкото до Алис, това е най-забележителната от всички тукашни жени; и знае най-добре от всички старите предания. Сляпа е, горката, но когато разговаряш с нея, имаш чувството, че е надникнала в самото ти сърце. Понякога посягам да закрия лице с ръка или да се извърна, защото ми се струва, че вижда как се изчервявам, макар от двайсет години да е сляпа. О, струва си да се отбием у нея, татко, макар и само за да се убедиш, че тази сляпа, парализирана жена наистина е надарена с такива силни сетива и такова рядко достойнство. Говори и се държи като същинска графиня. Да вървим при Алис, татко! Оттук до къщичката й е само четвърт миля.
— Но ти не отговори на въпроса ми, Луси: коя е тази жена и каква връзка има тя с предишните собственици на замъка Рейвънсууд?
— Изглежда, е била дойка при тях. Живее тук, защото двама нейни внуци служат при теб. Но ми се струва, че това не й харесва твърде: клетата старица тъгува за отминалото време и за старите си господари.
— Много съм й признателен: тя и челядта й ядат от моя хляб и пият от моята бира, а съжалява за семейството, което не донесе нито на себе си, нито на другите някаква полза.
— Несправедлив си към Алис, татко. Тя съвсем не е користолюбива и по-скоро ще умре от глад, отколкото да приеме от някого дори едно пени. Тя е само словоохотлива като всички стари хора, особено когато заговориш с тях за младостта им. И обича да разказва за рода Рейвънсууд, защото дълго е живяла при него. Но не се съмнявам, че тя ти е благодарна за всички твои милости и ще говори с теб по-охотно, отколкото с който и да е друг. Да вървим при нея, татко, моля те, нека да отидем!
И с волността, която може да си позволи само дъщерята, която знае, че я обичат нежно, Луси поведе лорд-пазителя в желаната посока.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
