— Не мислете, че ще изгубя интерес към вас, понеже съжалявате за бившите стопани на моето имение — отвърна лорд-пазителят. — Изглежда, имате сериозни основания да ги обичате и уважавам чувствата ви. Ще наредя да поправят дома ви и надявам се, ще станем приятели, като се опознаем по- добре.
— На моите години хората престават да си създават нови приятели — каза Алис. — Но много съм ви благодарна, милорд; вие безспорно сте искрен. Обаче трябва да знаете, че от нищо нямам нужда и не мога нищо да приема от вас.
— Тогава — продължи лорд-пазителят — позволете ми поне да кажа, че с радост съм открил във вас умна и възпитана, жена, и се надявам, че ще живеете в моите владения до края на живота си. От този ден се смятайте освободена от заплащане на арендата.
— Аз също се надявам да остана тук до последния си ден, милорд — спокойно отвърна сляпата. — Но доколкото си спомням, освобождаването от аренда е било едно от условията за продажбата на имота от Рейвънсууд на вас, макар че такава незначителна подробност може да убегне от паметта ви.
— Всъщност — призна лорд-пазителят с леко смущение — имаше такова нещо… да, спомням си. Но виждам, че много сте привързана към старите си приятели, за да приемете услуга от мен, новия стопанин.
— Съвсем не, милорд. Благодарна съм ви за доброто отношение към мен, макар че не мога да приема милостта ви, и бих искала да ви докажа признателността си иначе, а не с няколкото думи, които ще трябва да ви изрека сега. — Лорд-пазителят я изгледа с почуда, но не каза нищо. — Пазете се, милорд — продължи старицата, — стоите на ръба на бездна.
— Какво говорите! — възкликна развълнуван сър Аштън и мислите му веднага се насочиха към политическото положение в страната. — Дочула сте някакви слухове? Има заговор? Готви се бунт?
— Не, милорд. Тези, които се занимават с подобни неща, не ги доверяват на стари, слепи и болни хора. Искам да ви предпазя от съвсем друга опасност. Твърде далеч сте стигнал, милорд, по отношение на Рейвънсууд. Повярвайте, това са буйни хора, а без друго този, който е доведен до отчаяние, е винаги опасен.
— О! — възкликна пак сър Аштън. — В това не съм виновен, такова е решението на съда и ако Рейвънсууд са недоволни, задето съм спечелил делото, да се обърнат към съда.
— Но те навярно мислят другояче и като са престанали да вярват на закона, могат да извършат правосъдие със собствените си ръце.
— Какво искате да кажете с това? — продължи сър Аштън развълнуван. — Нима допускате, че младият Рейвънсууд е способен на насилие?
— Опазил ме бог, нямам предвид такова нещо! Та той е честен, прям младеж. Да, прям и честен. И бих добавила: непринуден, великодушен, благороден. Но все пак не забравяйте, че той е Рейвънсууд, ще чака своя час. Помнете участта на сър Джордж Локхарт29.
Лорд-пазителят неволно трепна при споменаването на тази голяма неотдавнашна трагедия. Старицата продължи:
— Чийсли, който уби Локхарт, беше роднина на лорд Рейвънсууд. Чувала съм как той открито, пред няколко свидетели заплашваше да извърши жестокото дело, което стори по-късно. Не се стърпях, макар че положението ми в дома изискваше да си мълча, и му казах: „Намислили сте страшно престъпление, за което ще отговаряте пред всевишния съдия.“ Никога не ще забравя погледа му, когато ми отвърна: „За много неща ще отговарям, ще прибавя и това към тях!“ Та ето защо ви казвам: не преследвайте човек, доведен до отчаяние! В жилите на младия Рейвънсууд тече кръвта на Чийсли, а само една капчица от тази кръв е достатъчна, за да възпламени пожар. Казвам ви: пазете се от него!
Съзнателно или случайно сляпата старица засегна слабата струна в душата на лорд-пазителя. Принудени от някои обстоятелства или поради липса на друг начин за отмъщение в онези далечни времена, а и по-скоро шотландските барони често са прибягвали до отчаяното и недостойно средство да убият врага си из засада. Сър Уилям чудесно знаеше това; той знаеше и друго: че причини злини и на младия Едгар Рейвънсууд и имаше пълно основание да очаква мъст от наследника на разорения от него род, подбудена от грубото пристрастие на съдебните органи. Но се опита да скрие от Алис вълнението си; и все пак човек дори по-малко прозорлив от старата Алис би се досетил лесно, че думите й са му повлияли силно. С променен глас сър Уилям възрази, че младият Рейвънсууд е личност честна; в противен случай съдбата на Чийсли трябва да служи за добър урок на всеки, който би намислил да тръгне по неговите стъпки. Изрекъл тези думи, той бързо стана и без да дочака отговор, си тръгна.
ПЕТА ГЛАВА
Лорд-пазителят измина смълчан и без да спира почти четвърт миля. Дъщеря му, плаха по природа, а при това добре възпитана — според обичая на онези Далечни времена — да почита и безпрекословно да се подчинява на родителската воля, не смееше да прекъсне размислите на баща си.
— Защо си така бледна Луси? — попита изведнъж сър Уилям, като се обърна към дъщеря си и наруши мълчанието.
Нормите на поведение от онова време не позволяваха на младото момиче да изказва мнението си по важни теми, ако не го запитат за това, и Луси трябваше да се преструва, че не е разбрала нищо от разговора между баща си и Алис, затова каза, че се е изплашила от дивите говеда, които пасяха в тази част на грамадния парк, където двамата минаваха сега.
Тези животни бяха потомци на свирепите обитатели на древните каледонски30 гори и шотландските аристократи смятаха за особена чест да държат в парковете си няколко такива добичета. Мнозина още помнят как те бродеха из родовите имения на Хамилтън, Дръмланрик и Къмбърнолд. Ако се съди по описанията в летописите и по грамадните кости, които понякога намираме при пресушаването на блата и тресавища, те са отстъпвали по ръст и сила на древните си предшественици. Мъжките животни бяха изгубили гъстата си грива и цялата порода бе станала по-дребна, козината бе придобила мръснобял, или по-точно бледожълт цвят, копитата и рогата вече бяха черни. Но времето почти не беше променило свирепия им нрав, така че не можеха да ги отучат от дивата им омраза към човека и когато някой ги доближеше без нужната предпазливост или привлечеше вниманието им с нещо, те ставаха много опасни. Навярно по тази причина дивите стада бяха унищожени дори в споменатите имения, иначе щяха да бъдат положени усилия да се запази в шотландските гори и баронските имения това така достойно украшение. Но ако не греша, няколко от тях съществуват и сега в Чилингамския замък, Нортъмбърланд, собственост на граф Танкървил.
Луси реши, че е най-добре да обясни вълнението си — всъщност предизвикано от съвсем друга причина — с присъствието на тези животни, от които съвсем не се боеше, защото постоянно ги срещаше по време на разходките си в парка. При това в онези времена съвсем не бе проява на добър тон някоя млада дама да губи свяст по всякакъв повод. Скоро обаче се оказа, че мнимата опасност би могла да стане истинска.
Едва успяла Луси да отговори на баща си, който се готвеше да я упрекне за нейната боязливост, ето че един от биковете, възбуден от червения цвят на наметалото й, а може би от пристъп на необяснима ярост, в каквато често изпадаха тези диви животни, се отдели от стадото, което пасеше кротко в другия край на
