толкова високо положение в обществото. Но във всичко това имаше нещо показно и фалшиво; и онези, които внимателно и може би не без злорадство следяха съпружеската двойка, не можеха да не открият, че лейди Аштън, личност с по-твърд характер, с по-висок произход и по-неутолима жажда за слава, се отнася към мъжа си донякъде презрително; а той изпитва към нея по-скоро завист и страх, отколкото привързаност и уважение.
По отношение обаче на главната цел и стремежите си сър Уилям Аштън и съпругата му бяха в пълно съгласие и затова действуваха винаги задружно; външно те винаги си оказваха дълбоко уважение, защото знаеха отлично, че без това не могат да разчитат и на уважението на околните.
Брачната им връзка бе увенчана с няколко деца, от които оцеляха само три. По онова време най- големият им син пътешествуваше из Европа; дъщерята, навършила наскоро седемнадесет години, и по- малкият син, с три години по-млад от сестра си, пребиваваха с родителите си в Единбург по време на сесиите на шотландския парламент и на Тайния съвет; през останалото време семейството живееше в готическия замък Рейвънсууд, който сър Уилям разшири значително и преустрои в стила на XVII век.
Алън лорд Рейвънсууд, предишният владетел на този древен замък и принадлежащите към него обширни земи, няколко години напразно се бе опитвал да продължи борбата с противника си, залавяйки се за различни спорни въпроси, възникнали вследствие на предишните заплетени дела; но те до едно бяха решени в полза на богатия и влиятелен съперник. Смъртта най-сетне сложи край на дългите им разпри, като призова лорд Рейвънсууд пред по-висш съд. Нишката на неспокойния му живот внезапно се прекъсна вследствие на страшния, но безсилен гняв, който пламна в него при известието, че поредното съдебно дело, заведено по-скоро заради самата справедливост, отколкото заради доводите си — последното срещу могъщия му враг, — е също изгубено. Младият Рейвънсууд бе очевидец на агонията на баща си и слушаше проклятията, с които умиращият обсипваше врага си, сякаш завещаваше на своя син да отплати на злото със зло. За нещастие по-сетнешните събития засилиха у младежа жаждата за мъст — чувство, което дълги години е било един от най-големите пороци на шотландците.
През едно ноемврийско утро, когато скалите, надвиснали над морето, бяха обвити от гъста, лепкава мъгла, дверите на старата, полуразрушена кула, където лорд Рейвънсууд прекара последните тежки години от живота си, се разтвориха, за да пропуснат тленните му останки, които щяха да се преселят в още по- мрачно и самотно жилище. Достолепието, от което дълги години бе лишен покойникът, отново го обгърна в момента, в който той щеше да потъне в забрава.
Множество знамена с гербовете и емблемите на старинния род Рейвънсууд и близките му родове се вееха над траурното шествие, което се точеше изпод ниските сводове на дверите на кулата. Най-знатните в страната, облечени в дълбок траур, яздеха в дълга кавалкада, стиснали юздите, за да удържат конете си в такта на траурния марш. Музикалните инструменти, драпирани с черен креп, издаваха протяжни, тъжни звуци и шествието бавно пристъпваше. То завършваше с многобройна група по-малко знатни родственици и слуги и в момента, когато неговото начало достигна параклиса, където щеше да почива тялото на Алън Рейвънсууд, последните редици още не бяха излезли от дверите на кулата.
В разрез с обичаите и дори законите на онова време процесията бе посрещната от свещеник на шотландската епископална църква в пълно облекло, за да отслужи опелото по нейните обреди. Такова беше желанието на покойника, изказано в последната година от живота му, и партията на торите, или на кавалерите, както се назоваваха още нейните привърженици, а към нея се числяха повечето роднини и приятели на лорд Рейвънсууд, счете за свой дълг непременно да изпълни волята му. Но презвитерианските духовници, убедени, че изпълнението на това желание ще бъде дръзко предизвикателство за могъществото на църквата им, се обърнаха към лорд-пазителя с молба да забрани предвижданата церемония. Затова, веднага щом епископалният свещеник отвори молитвеника си, съдебният пристав, придружен от няколко въоръжени лица, му заповяда да се откаже от намерението си.
Това дръзко оскърбление породи негодувание сред всички присъствуващи и срещна незабавния отпор на сина на покойника Едгар, младеж на около двадесет години, когото всички в околността наричаха мастър22 Рейвънсууд. Едгар стисна шпагата си и като заплаши пристава с наказание при повторна намеса, нареди на свещеника да продължи. Приставът понечи да възрази, че заповедта трябва да се изпълни, но няколко десетки шпаги проблеснаха във въздуха и на него не му остана нищо друго освен да измърмори, че срещу него, представителя на властта и закона, се прилага насилие, след което се отдръпна и мълчаливо се зае да наблюдава церемонията, но мрачното му лице ясно говореше: „Вие ще се каете за този ден, в който постъпвате така с мене.“
Гледката бе достойна за ръката на художник. Под сводовете на чертога на смъртта изплашеният свещеник, разтреперан за живота си, припряно и неохотно бъбреше текста на заупокойната молитва над бездиханните останки на потъпканата гордост и погинало богатство: „От пръст си сътворен и в пръст ще се превърнеш.“ Наоколо стояха близките на покойника; лицата им издаваха по-скоро гняв, отколкото скръб, и голите им шпаги странно контрастираха с траурното им облекло. Само на лицето на Едгар негодуванието бавно се сменяше с дълбока скръб — той гледаше застиналите черти на своя най-добър и може би единствен приятел, чийто прах скоро щеше да бъде предаден на гробницата на предците. Когато погребалният обред завърши, той, като най-близък на покойника, трябваше да отнесе в гробницата скъпите останки. Но при вида на гниещите ковчези, покрити с одрипавяло кадифе и потъмнял сребърен обков, където от днес нататък щеше да изтлява и баща му, младежът смъртно пребледня. Един от неговите родственици се приближи до него, предлагайки му помощта си, но Едгар поклати отрицателно глава. Мъжествено и без ни една сълза той изпълни последния синовен дълг. Поставиха надгробен камък, заключиха вратата на подземието и повериха на младежа масивния ключ.
Когато всички напуснаха параклиса, Едгар се спря на стъпалата и като се обърна към приятелите и роднините, изрече:
— Драги господа и скъпи приятели, вие изпълнихте днес последния си дълг към покойника по не съвсем обикновен начин. Ако не бяхте застанали мъжествено в негова защита, вашият близък, който не произхожда от някакъв незначителен шотландски род, щеше да бъде лишен от обредите, от които се ползуват дори най-недостойните във всяка друга християнска страна. Погребват покойниците си със сълзи и скръб, в почтително мълчание; но нашите молитви бяха прекъснати от пристав и насилници; и скръбта ни — скръб по изгубения близък — отстъпи място на справедливо негодувание. Но на мен ми е известен лъкът, от който е пусната стрелата. Само този, чиято ръка изрови този гроб, само той с подлата си жестокост би могъл да наруши погребалния обред. Проклет да бъда, ако не отмъстя на този човек и на семейството му за нашето разорение и за безчестието, нанесено на рода ни!
Повечето присъствуващи одобриха тази реч като въодушевен израз на справедлив гняв; но по- предпазливите и благоразумните съжалиха, задето младият Рейвънсууд се изразява така рязко. Положението на Едгар бе твърде тежко, за да се възобновява отдавнашната вражда, а едно така открито изразено негодувание щеше неизбежно да я разпали отново. Събитията обаче не оправдаха тези опасения, поне не наскоро.
От погребението гостите се върнаха в кулата, където според един обичай, наскоро отменен в Шотландия, започнаха да вдигат дълги наздравици в памет на покойника и да огласят скръбния му дом със силни викове и смях. Те пируваха, унищожаваха богатото угощение, за което бяха пожертвувани оскъдните доходи на наследника на оногова, чието погребение почитаха по такъв странен начин. Ала такъв бе обичаят и той трябваше свято да се спазва. Виното се лееше по масите, в кухнята и в склада за продукти гуляеха фермерите, а простият народ се угощаваше на двора; двугодишната аренда от малкото имение на Рейвънсууд едва щеше да стигне, за да покрие разходите за погребалното пиршество. Скоро виното завладя всички освен мастър Рейвънсууд, както продължаваха да наричат младежа, макар баща му да бе лишен от принадлежащата му титла. Купата вървеше от ръка на ръка, но Едгар почти не се докосваше до нея; той изслуша хиляди проклятия към лорд-пазителя на печата и хиляди уверения в преданост към себе си и своя знатен род. Мрачен и замислен слушаше синът тези излияния и основателно ги смяташе за мимолетни като пяната във винената чаша или винените пари, които замъгляваха главите на гостите около него. Като пресушиха и последния съд с вино, гостите се сбогуваха с новия господар на кулата, обсипвайки го с пламенни уверения в дружба — уверения, които още на следващия ден ще побързат да забравят, ако разбира се, не стане нужда да се отрекат от тях заради своята безопасност.
Рейвънсууд изпрати гостите, сдържайки с мъка презрителната си усмивка. Дочакал най-сетне мига, в които старият му дом се избави от множеството шумни посетители, той се върна в залата, която сега му се
