стори още по-мрачна и безмълвна след небивалия шум и викове. Но скоро тази зала се изпълни с видения, извикани от собственото му въображение — тук бяха поруганата му чест и пропиляното имущество на неговия род, крушението на собствените му надежди и тържеството на този, който разори семейството му. Пред печалното съзнание на младия Рейвънсууд се разкри широк простор за самотни, тъжни размисли.
Селяните от околността, като показват днес развалините на кулата, кацнала навръх скалата, която мери сили с морските вълни и по която кацат само чайки и корморани, твърдят, че тъкмо в онази съдбоносна нощ младият Рейвънсууд призовал с черните си мисли някакъв зъл дух, чието гибелно влияние наложило отпечатък върху бъдещата му съдба. Уви! Ни един адски дух не може да ни подтикне към такива отчаяни постъпки както собствените ни мъчителни, необуздани страсти.
ТРЕТА ГЛАВА
На сутринта след погребението съдебният пристав, чиято власт се оказа недостатъчна, за да осуети извършването на погребалните обреди над останките на лорд Рейвънсууд, побърза да доложи на лорд- пазителя съпротивата, оказана срещу него при изпълнение на служебните му задължения.
Сър Аштън го прие в библиотеката — просторно помещение, някогашната банкетна зала в замъка Рейвънсууд; гербовете на този древен род все още украсяваха цветните стъкла на прозорците и резбата на таваните, облицовани с испански кестен. Проникващите там лъчи осветяваха дългите редици рафтове, огънали се под тежестта на грамадни томове — манастирски хроники и съчинения на учени съдии, съставящи в онези времена основната и най-важна част от библиотеката на всеки шотландски историк. Върху голямата дъбова маса и по пюпитъра бяха разхвърляни писма, молби и документи — радостта и мъката в живота на сър Уилям Аштън. Той имаше внушителна, дори благородна осанка, напълно подходяща за човек, заемащ толкова висока държавна длъжност; едва след дълъг и обстоен разговор по срочен и неотложен въпрос молителят започваше да забелязва, че лорд-пазителят избягва да изказва мнението си решително и точно. Това бе плод на присъщата му крайна предпазливост и колебливост — черти в характера, които от гордост и благоразумие той грижливо скриваше.
Лорд-пазителят изслуша с привидно спокойствие силно украсения разказ за безредиците, избухнали при погребението на лорд Рейвънсууд, и за това с какво неуважение са се отнесли към заповедите на лорд- пазителя, издадени от името на църквата и държавата; сър Уилям видимо остана напълно равнодушен, когато приставът точно и подробно му предаде всички гневни и ругателни слова, изречени по негов адрес от младия Рейвънсууд и приятелите му; накрая със същото невъзмутимо спокойствие изслуша събраните от пристава сведения — твърде изопачени и преувеличени — за тостовете, вдигнати на погребалното угощение и прозвучалите там заплахи. Но старателно записа подробностите и имената на онези, които, ако се наложи, трябва да бъдат привлечени като свидетели по обвинението и освободи доносника убеден, че сега оцелялото имущество и дори личната свобода на младия Рейвънсууд са в негови ръце.
След като приставът си отиде, лорд-пазителят остана няколко минути в дълбок размисъл. После стана и закрачи из библиотеката с вид на човек, комуто пред стои да вземе важно решение.
— Е, младият Рейвънсууд вече ми е в ръцете! — мърмореше си той. — Да, падна ми в ръцете! Сега ще трябва или да укроти гнева си, или да се прости с живота. Не съм забравил с какво твърдо и отчаяно упорство баща му водеше борба с мен дори за най-малката подробност, как отхвърляше всички мои миролюбиви предложения, като ми натрапваше все пови и нови дела, и как се опитваше да опетни доброто ми име, когато видя, че правата ми са неоспорими. А този хлапак синът му, този Едгар, този избухлив и вироглав глупак, разби кораба си, преди да е излязъл в морето. Хм, ще се погрижа някой нов прилив да не му помогне да отплава. Ако полученото донесение предоставим на Тайния съвет в надлежния вид, думите на младия Рейвънсууд ще бъдат разбрани там единствено като подстрекателство към бунт срещу гражданските и църковните власти. Делото ще приключи с голяма глоба, а може и със заповед за затваряне в Единбургската или в Блакнеската крепост, защото някои от думичките и изразите на това дръзко момченце миришат на държавна измяна. Но аз не желая да стигам толкова далеч!… Не, няма да постъпя така. Няма да го лиша от живот, макар че е в ръцете ми. Но ако този Рейвънсууд доживее някаква промяна, какво ли няма да си позволи: ще се опита да си възвърне правата и имението, може и да ми отмъсти. Доколкото ми е известно, Атъл е обещал материална помощ на стария Рейвънсууд и ето че синът му вече изрича подстрекателски слова и събира около себе си сподвижници. Какво удобно оръдие би станал той в ръцете на враговете ни, които така жадуват да паднем от власт!
Поразмислил над всички тези обстоятелства и убеден, че не само личните му интереси и безопасност, но и интересите и безопасността на неговата клика и привърженици налагат да се даде ход на попадналите в ръцете му улики срещу Рейвънсууд, той седна на масата и се зае да съчинява изложението до Тайния съвет, като в него описваше подробно безредиците, избухнали при погребението на лорд Рейвънсууд. Лорд- пазителят знаеше чудесно, че дори имената на участниците в това събитие, да не говорим за самия факт, ще предизвикат недоволството на колегите му и те най-вероятно ще пожелаят да накажат младия Рейвънсууд, да речем, in terrorem23.
Но въпреки това той трябваше да проявя известна деликатност — да състави доклада си с такива изрази, които, без да оставят съмнение във виновността на младия човек, да не звучат прекалено целенасочено — излязло изпод перото на сър Уилям Аштън, отдавнашния враг на бащата Рейвънсууд, това би могло да се приеме като проява на лична злоба и омраза. И както се трудеше сър Уилям в момента, подбирайки достатъчно убедителни аргументи, за да представи Едгар Рейвънсууд като подстрекател на случилите се вълнения, и същевременно уклончиви, за да не предизвикат срещу него пряко обвинение, той за миг откъсна поглед от листата и се взря в герба на фамилията, срещу чийто наследник той точеше стрелите си и разстилаше мрежите на закона. Този герб, изрязан на един капител, намиращ се под свода, представляваше глава на черен бик с девиза: „Аз чакам своя час!“, и мислите на лорд-пазителя неволно се насочиха към събитието, подтикнало рода Рейвънсууд да възприеме този чудноват девиз.
Според едно предание в тринадесети век мощен завоевател лишил Малисиус де Рейвънсууд от владенията му и известно време безнаказано се наслаждавал на плодовете на извоюваната победа. Веднъж, когато в дома се готвел празник, Малисиус, който непрестанно чакал удобния момент, се вмъкнал в замъка заедно с неколцина предани приятели. Гостите очаквали с нетърпение началото на пира, но когато стопанинът надменно заповядал да внесат блюдата, Рейвънсууд, предрешен като лакей, отвърнал страховито: „Аз чакам своя час!“, и в този миг на масата се появила бича глава — древният символ на смъртта. По този сигнал заговорниците се нахвърлили върху завоевателя и неговите привърженици и ги избили до един. Изглежда, споменът за това събитие, предавано охотно от уста на уста, неприятно порази чувствата и засегна съвестта на лорд-пазителя, защото, като прекрати работата по, започнатото изложение, той стана, събра листата, които бе изписал, и грижливо ги прибра в чекмеджето на бюрото, заключи го и напусна кабинета с намерение да се съсредоточи и прецени всички възможни последствия на предприеманата от него крачка, преди да са станали неизбежни.
Като минаваше през голямата готическа зала, сър Уилям Аштън дочу звуците на лютня — свиреше дъщеря му. Музиката, особено когато не виждаш изпълнителя, поражда удоволствие, примесено с почуда, и ни напомня песента на птиците, скрити сред гъстите листа. Макар държавникът да не беше свикнал да се отдава на такива прости и естествени чувства, той все пак бе човек, а и баща. Спря се и заслуша сребърното гласче на Луси Аштън, която изпълняваше с акомпанимент на лютня неизвестен за него романс, написан върху старинен народен мотив:
