Тъй се говори в една детска песенчица. Колкото до барута, лека-полека го замених с джин и бренди от капитаните на холандските люгери и френските кораби. Бъчвичките с тия питиета дълго ни служиха за вяра и упование в истината и справедливостта. Та не е ли чудесна такваз една замяна: да получиш напитка, която весели душата, срещу нещо, което носи смърт! Запазих все пак няколко фунта от барута за ваши нужди. Ако не бяха тия запаси, съвсем не знам откъде щях да ви намирам барут за лова. Е, сега гневът ви се поохлади и май ще се съгласите вече, господарю, че съм постъпил правилно: защото долу, в Улфс Хоуп, ще ви бъде много по-удобно, отколкото в старата ви, полуразрушена кула. Макар че ми е болно да го призная, ама защо да тая грях в душата си!
— Да, може би си прав, Кейлъб; само че намислиш ли да палиш замъка ми дори на шега, няма да е зле да ме предупреждаваш за това.
— Какво говорите, ваша милост! Е, на мене, стария глупак, прилича да лъжа и мамя заради честта на вашия род, ама на ваша милост туй съвсем не подобава. При това вие, младите, много се горещите. И да излъжете, ще е без полза. Да вземем за пример ей тоз пожар — защото, знайте, ние нямахме пожар и съм готов да изгоря даже старите конюшни, за да сложим край на всякакви съмнения; — та, казвам, тоя пожар е най-чудесният предлог, за да поискаме от съседите всичко, каквото ни е нужно. О, тоя пожар ще ни избавя още неведнъж и при това без всякаква вреда за честта на дома ни. Вече няма да ми се налага по двайсет пъти всеки ден да измислям една небивалица подир друга, в които тия мързеливци и без туй не вярват.
— Да, трудно ти е било, Кейлъб. И все пак никак не разбирам как този пожар може да ни възвърне доверието на съседите и доброто ни име.
— Ами тъкмо казах, че младото е и зелено! Как ще ни помогне пожарът ли, питате? Туй е най-чудесният предлог, който, рекох вече, ще спаси семейната ви чест и ще я запази дълго занапред, стига само умело да го използувате. „Къде са семейните портрети?“ — пита някой, дето обича да си пъха гагата в чуждите работи. „Пострадаха по време на пожара“ — ще отговоря аз. „Къде ви е фамилното сребро?“ — ще попита друг. „Ужасен бе пожарът — ще кажа аз. — Кой ще ти мисли за среброто, когато беше застрашен животът на всички ни в кулата!“ — „Къде са фините дрехи, декоративната драперия и завесите? Къде са леглата с балдахини, с тъканите покривала и тюлените завеси? Къде са килимите, кувертюрите, бродериите?“ — „Пожарът! Пожарът! И пак пожарът!“ Пожарът ще бъде сериозно оправдание за всичко, което трябва да имате, пък го нямате. А добре измисленото извинение донякъде е е цената на самите вещи. Вещите се чупят, съсипват и овехтяват от времето, а доброто извинение, стига да го използуваш внимателно и умно, може да служи на благородника и на рода му бог знае колко дълго!
Рейвънсууд добре познаваше упорития характер на стареца, затова се въздържа от безполезен спор. Предоставил на Кейлъб да се радва на успешното си начинание, той се върна в Улфс Хоуп, където маркизът и двете стопанки се безпокояха за него: маркизът — защото не знаеше накъде се е упътил Рейвънсууд, а жените — защото се бояха да не изстине вечерята. Когато Едгар се появи, всички въздъхнаха с облекчение и искрено се зарадваха, научили, че пожарът в замъка е изгаснал от само себе си, без да достигне до подземията — понеже Рейвънсууд бе сметнал за възможно да се ограничи с това кратко известие и да се въздържи от по-подробно описание на остроумната измислица на своя стар слуга.
Гостите веднага бяха отведени към трапезата, наредена с богато угощение. Въпреки настояванията на високите гости мистър и мисис Гърдър да се настанят до тях на трапезата, те не приеха да сторят това дори в собствения си дом и предпочетоха да бъдат почтителни и старателни слуги. Такива бяха нравите в онези времена. Само тъщата на домакина, предвид на по-зрялата си възраст и някогашната й служба при Рейвънсууд, реши да пренебрегне правилата на етикецията. Възприела ролята на нещо средно между съдържателна на странноприемница и стопанка на дом, която посреща гости значително по-високопоставени от нея, тя гощаваше маркиза и Рейвънсууд, предлагайки им най-хубавото от всяко блюдо, но не забравяше и сама да го опита, та гостите да последват примера й.
— Ваша милост нищичко не хапва… — непрестанно повтаряше тя на маркиза. — Мастър Рейвънсууд, оставете този гол кокал! Уви ето че не можем да предложим на ваши милости прилично угощение! Лорд Алан, да успокои господ душата му, обичаше солена гъска. Винаги е казвал, че на латински „солена гъска“ означава „чашка бренди“! Брендито ни е чак от Франция: корабите ни още не са забравили пътя за Дюнкерк въпреки английските закони и митници.
Тук бъчварят предупредително сръчка с лакът тъща си, но тя съвсем не мислеше да спре да бъбри.
— Няма какво да ме ръчкаш, Джон. Никой не казва, че знаеш откъде ми карат брендито. Разбира се, на теб не ти подхожда туй, нали вече си придворен бъчвар! Но на мен… Страшна беда! — обърна се тя към Рейвънсууд. — Кралят, кралицата или пък кайзерът много ги е еня отде си купува някоя старица като мене щипката тютюн или чашата бренди, та да си развесели душата.
Като заглади по този начин мнимата си непредпазливост, Мариън, известна още като мисис Луп-дъ- Дайк, цяла вечер продължи сама да занимава гостите, стремеше се с всички сили да поддържа разговора, в който Рейвънсууд и маркизът почти не вземаха участие. Накрая те отместиха чашите си и помолиха за разрешение да се оттеглят за почивка.
На маркиза беше отредена официалната стая, каквато имаше във всеки по-заможен дом и обикновено стоеше празна в очакване на някой именит гост. По онова време още не се използуваше хоросановата мазилка, а гоблени имаше само в домовете на благородниците и по-богатите земевладелци. Затова бъчварят, човек толкова суетен, колкото и богат, постъпи като дребните земевладелци и духовенството — украси стените на официалната си стая с щампована нидерландска кожа, по която с меден станиол бяха изписани дървета и животни и множество благочестиви изречения, които макар да бяха на фламандски, се спазваха в дома му много строго. Стаята създаваше твърде мрачно впечатление, но в камината весело пращяха дъги от стари насмолени бурета; леглото бе застлано с нови, блестящо бели чаршафи, които едва ли щяха да бъдат използувани някога, ако не беше този изключителен случай. Над масата висеше старинно огледало във филигранна рамка, принадлежало някога към покъщнината на близкия замък Рейвънсууд, сега разпръсната къде ли не. От едната страна на огледалото стоеше бутилка с дълго гърло, пълна с тосканско вино, а до нея — висока тясна чаша, подобна на опази, която може да се види в ръцете на Тениърс, когато се изобразява като участник в селски пир; бутилката и чашата приличаха на чуждестранни часови. От другата страна, загледани в двамата чуждоземни, бяха поставени двама тантурести шотландски караулни: кана с хубава бира, побираща не по-малко от пинта, и друга чаша, от слонова кост и абанос, със сребърна инкрустация — плод на умението на Джон Гърдър; той много се гордееше с тази изработка. Мерки бяха взети не само срещу евентуална жажда, а и срещу глад, защото в стаята бе оставен и сладкиш, като че къщата очакваше половинседмична обсада.
Камериерът на маркиза съобразително бе разстлал брокатения халат на господаря си върху голямото кожено кресло, придърпано до камината, а на облегалото на същото кресло стоеше везаната кадифена нощна шапчица, украсена с брюкселски дантели. Но време е да напуснем знатния гост и да му дадем възможност да се ползува от всички тези вещи, приготвени за негово удобство, които обрисувахме така подробно, за да запознаем читателя с обичаите в някогашна Шотландия.
Няма нужда да описваме със същата подробност и стаята на Рейвънсууд, комуто стопаните бяха отстъпили своята спалня. Ще кажем само, че стените бяха обвити с вълнена материя в топъл цвят, произвеждана в Шотландия, подобна на сегашния шалун. На видно място беше окачен крещящ портрет на Джон Гърдър, нарисуван от някакъв гладуващ френски живописец, пристигнал в Улфс Хоуп от Флъшинг или Дюнкерк с кораб на контрабандистите. Това изображение наистина показваше известна прилика с действителния образ на нашия упорит, своенравен, но напълно здравомислещ майстор. Мосюто обаче се беше изхитрил да придаде на израза на лицето и на самата поза онази добре известна френска волност, която силно контрастираше с мрачната надменност на оригинала, така че всеки, който погледнеше картината, избухваше в смях. Но цялото семейство много се гордееше с описаното вече произведение на изкуството и това стана причина съседите да отправят упреци към бъчваря, че е станал прекалено самолюбив и горд, тъй като, поръчвайки си портрета и украсявайки с него своята спалня, той по всеобщо мнение бе превишил дадените му права — осмелил се е да излезе извън границите, определени за съсловието му, и е извършил посегателство върху привилегиите на аристокрацията. Уважението ми към паметта на моя покоен приятел, мистър Ричард Тинто, ме накара да се спра на тази тема; обаче ще спестя на читателя неговите подробни, макар много интересни забележки за френската школа в живописта, както и за успехите на това изкуство в началото на XVIII век в Шотландия.
Във всичко останало спалнята, отредена за Рейвънсууд, по нищо не се различаваше от официалната
