добра представа какво се изисква за техни милости и доколкото й позволяваха условията, се разпореди с всичко по най-добрия начин. Домът на бъчваря беше толкова просторен, че за всеки пътник отделиха самостоятелна стая, където гостите бяха въведени веднага със съответните церемонии, за да си починат от пътя; а през това време в столовата се извършваха приготовленията за обилната вечеря.
Останал сам, Рейвънсууд подтикван от хиляди различни чувства излезе вън, премина оградата на края на селото и заизкачва хълма, откъдето се откриваше изглед към кулата. Искаше да зърне със собствените си очи как ще рухне домът на неговите прадеди. Няколко селски хлапета, наситили се да зяпат запретнатата с шест коня карета и пъстро облечените лакеи, които я придружаваха, сега от любопитство бяха тръгнали да видят как ще гръмне Улфс Краг и Рейвънсууд ги чуваше да си подвикват:
— По-скоро, по-скоро! Ей сега старата кула ще се пръсне като обелките на лук!
„И това са деца на васалите на моя баща — възмутено си помисли Рейвънсууд, — деца на хора, които както по закон, така и от чувство на признателност са длъжни да ни следват в бей, в огън и вода! Гибелта на замъка на техния сеньор е само забавно зрелище за тях!“
В този миг той усети, че някой го дърпа за наметалото.
— Какво искаш от мен, куче! — ядосано извика Рейвънсууд, дал воля на накипялата си ярост и печал.
— Да, куче съм, и при това дърто — отвърна Кейлъб, защото той бе подръпнал наметалото на господаря си. — Какво друго да очаквам освен ругатни и бой? Но сега ми е все едно: твърде старо куче съм, за да се уча тепърва на нови навици или за да си търся нов стопанин.
През това време, достигнал билото на хълма, Рейвънсууд видя замъка. И каква беше почудата му, когато установи, че пожарът вече съвсем е стихнал — само краищата на бавно плуващите над кулата облаци бяха с червеникав оттенък, сякаш в тях се отразяваше тлеещият пламък.
— Кулата е цяла! — възкликна Рейвънсууд. — Нима тя не се е срутила от взрива? Ако в мазетата е имало и четвърт от онова количество барут, за което ти приказваше, експлозията щеше да се чуе на двайсет мили.
— Всичко бива на тоя свят — сдържано отговори Кейлъб.
— Значи, огънят не е достигнал до мазетата?
— Всичко бива — повтори Кейлъб със същия невъзмутим тон.
— Слушай, Кейлъб — възкликна Рейвънсууд, — вече губя всякакво търпение! Сам ще отида в замъка и ще проверя какво става там.
— Ваша милост няма да отиде там — решително отбеляза Кейлъб.
— Няма да отида? — избухна Рейвънсууд. — Кой ще се осмели да ми попречи?
— Аз! — още по-решително изрече Кейлъб.
— Ти ли, Болдърстън? — извика Рейвънсууд. — Ти май съвсем се самозабрави вече!
— Не, ваша милост. Спокойно ме изслушайте и ще научите всичко така добре, сякаш през цялото време сте си бил в замъка. Само не се гневете и не се издавайте пред тия дечурлига или което е още по-лошо, пред маркиза, когато слезете в селото.
— Говори, проклет глупако! И да не си посмял да скриеш нещо от мен. Трябва да зная всичко: и хубавото, и лошото.
— Нищо хубаво и нищо лошо няма. Старата кула си е цяла-целеничка и е така пуста, както в деня, когато я напуснахте.
— Как! А пожарът?…
— Нямаше никакъв пожар. Изгоря само малко торф, пък може да е имало и искри от комина на старата Миси.
— А пламъкът? Яркият огнен стълб, който се виждаше от цели десет мили?
— Пламък ли? Една стара поговорка казва:
Малко суха папрат и наръч от сламата, дето я подстиламе на конете, запалих веднага щом оня тъпак от свитата на маркиза се махна от двора. Ей това беше пламъкът. Моля ви, сър, идния път, когато намислите да доведете или да изпратите там някого, нека туй да са господа, ама без доверени слуги като оня шмекер Локхард, който все заничаше и все душеше, и само диреше да открие нейде нещо не наред, та сетне да хули дома ни. Зарад него здравата се озорих, та щях да пукна от напъване да му измислям с неимоверна бързина небивалиците една подир друга, По-добре ще е наистина да подпаля кулата и сам да изгоря заедно с нея, отколкото втори път да понеса таквоз безчестие.
— Много съм ти благодарен, Кейлъб, за плана, който си измислил — каза Рейвънсууд, като едва сдържаше смеха си, макар тайно все още да се сърдеше на своя прислужник. — А барутът? Барутът в мазетата? Маркизът, изглежда, знае за нашите запаси.
— Барут ли! Ха-ха-ха! Маркизът! Ха-ха-ха! — разкиска се Кейлъб. — Убийте ме, ваша милост, но не мога да се въздържа. Маркизът! Барут! Има ли барут в замъка? Може да е имало някога. Знаел ли е за това маркизът? Знаел е, разбира се. Там е и цялата дяволия. Очаквах, че няма да е лесно да се оправя е вас. И тогаз си спомних за барута, като оставих на маркиза сам да се оправи…
— Но ти не отговори на въпроса ми — нетърпеливо го прекъсна Рейвънсууд. — Как се озова барутът в замъка и къде се дяна после той?
— Ей сега ще обясня всичко — прошепна Кейлъб със загадъчен вид. — Преди няколко години тука се готвеше въстание; маркизът и всички лордове от север участвуваха в заговора. Тогаз и докараха от Дюнкерк в замъка всякакви пушки и сабли, да не говорим за барута. Трудна беше тая работа — да се пренесат в кулата толкоз сандъци и бурета за една само нощ; вие сам разбирате, че такваз работа не може да се довери на всеки случайно срещнат. Но време е, господарю, да се връщаме в селото: там ни чакат за вечеря; по пътя ще ви доразкажа останалото.
— Ами тези дечурлига? — понита Рейвънсууд. — Нима искаш те да останат тук цяла нощ, за да чакат взрива?
— Не е необходимо. Щом ваша милост не желае да останат тука, те веднага ще си тръгнат към къщи. Пък и да постоят тука малко повечко — добави той, — не е беда! Утре по-хрисими ще бъдат и сънят им ще е по-дълбок. Ама щом инак иска ваша милост…
И като приближи момчетата, изкачили се на близкия хълм, Кейлъб им извика строго, че по заповед на лорд Рейвънсууд и на маркиз А… взривът на кулата ще се извърши не по-рано от пладне на следващия ден. При това утешително известие малчуганите се юрнаха надолу, само един от тях — този, който Кейлъб беше излъгал преди известно време, като отмъкна под носа му шиша с патиците, остана изпълнен с надеждата да получи по-точни сведения.
— Мистър Болдърстън, мистър Болдърстън! — завика той. — Но нали пламъкът съвсем загасна като прахан в ръцете на немощна старица!
— Прав си, мили мой — съгласи се старият слуга. — Ти как мислиш: замъкът на такъв голям човек, какъвто е лорд Рейвънсууд, тъй ще си гори и лордът ще го гледа безучастно, а? — И като пусна малкия дрипльо да си върви, Кейлъб прибави, обръщайки се към Рейвънсууд: — Никога не бива да се пропуска случая да поучиш тия дечица на ум и разум, както казват мъдрите люде. И най-вече да им внушаваш уважение към знатните.
— Но ти пак не ми каза, Кейлъб, какво стана с барута и оръжието? — настоя Рейвънсууд.
— А, оръжието ли? — сети се Кейлъб и издекламира:
