някому съвет, трябва да намеря изход или да умра.“
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
За да оправдаем до известна степен лекотата, с която Бъкло, този наистина добър човек, както сам обичаше да се нарича, се отказа от собственото си мнение по въпроса за брака с Луси и застана на страната на лейди Аштън, трябва да напомним на читателя в какво най-строго подчинение са били държани по онова време жените в шотландските семейства.
В това, както и в много други отношения шотландските нрави малко са се различавали от нравите във Франция преди революцията. Девойките от знатен произход почти не се показвали в обществото до омъжването си; и юридически, и фактически те били напълно подчинени на своите родители, които най- често решавали съдбата им по собствено усмотрение, без да се съобразяват със сърдечните им чувства. Кандидатът се задоволявал с мълчаливото съгласие на своята избраница да се подчини на родителската воля и тъй като младите почти нямали възможност да се опознаят, да не говорим за някакво сближение помежду им преди брака, мъжът си избирал жена по начина, по който това е описано във „Венецианският търговец“: обожателите на Порция избират ковчеже по външния му вид, като всеки храни надежда, че в тази лотария той ще изтегли щастливия билет.
Такива били нравите на века и няма нищо чудно, че мистър Хейстън Бъкло, този прахосник и гуляйджия, който почти не познаваше порядъчното общество, не се опитваше особено да вниква в чувствата на своята избраница, защото хора много по-умни, по-тактични и но-опитни от него навярно биха постъпили на негово място по съвсем същия начин. Той знаеше — а за него това бе главното, — че роднините и приятелите на невестата са твърдо на негова страна и че имат сериозни причини да го предпочитат като кандидат.
Откак Рейвънсууд замина, всички постъпки на маркиз А… бяха насочени към това да се издигне непреодолима преграда между младия му сродник и Луси Аштън. Маркизът искрено желаеше доброто на Рейвънсууд, но като действуваше в негов интерес, се съобразяваше, подобно на всички приятели и покровители, само с личното си мнение, без ни най-малко да помисли, че постъпките му могат да противоречат на стремежите на младия човек.
Използувайки властта си на министър, маркизът подаде в английската камара на лордовете апелация срещу решението на шотландските съдилища, предали на сър Уилям наследствените имоти на семейство Рейвънсууд. Тази мярка, до която така често се прибягва в наши дни, тогава бе приложена в Шотландия за пръв път и юристите, които се числяха към партията, враждебна на маркиза, окачествиха постъпката му като безпрецедентно, произволно и дори тиранично нарушаване на суверенните права на Шотландия. Щом тази апелация възмути дотолкова страничните лица, свързани със сър Уилям единствено поради общи политически интереси, лесно можем да си представим какво са говорили и мислили самите Аштън, научили за сполетялото ги сурово изпитание. Сър Уилям, у когото жаждата за земни блага бе по-силна и от вродената му предпазливост, изпадна в отчаяние от загубата, която го заплашваше. Надменният му син се вбесяваше при самата мисъл, че могат да го лишат от очакваното наследство. А в очите на злобната, отмъстителна лейди Аштън поведението на Рейвънсууд или по-точно на неговия покровител бе най-тежкото оскърбление, което зовеше към безпощадна мъст от този миг нататък. Под влияние на околните дори кротката, доверчива Луси намираше постъпката на Рейвънсууд прибързана и до известна степен некоректна.
„Нали баща ми покани Едгар тук? — мислеше си тя с тъга. — Татко симпатизираше или поне не пречеше на нашата любов. Едгар би трябвало да помни това и най-малкото от чувство на благодарност да си наложи да почака известно време с утвърждаването на предполагаемите си права. Аз, без да се замисля, бих се отказала заради него от две такива състояния; а той се стреми така амбициозно да си възвърне това имение, сякаш не съзнава, че въпросът засяга и самата мен.“
Луси страдаше безмълвно, защото се опасяваше, че с жалбите си може да засили враждебните чувства, които изпитват всички в замъка към нейния любим и се надпреварват да осъждат предприетите в негов интерес мерки, като ги обявяват за неоправдани, незаконни, произволни — с една дума такива, каквито е могло Да се очакват в най-лошите времена на най-лошите Стюарти. Те твърдяха, че преразглеждането на решенията на компетентните шотландски съдии от страна на английската камара на лордовете — чиито членове били хора несъмнено твърде знатни, но не и сведущи по гражданските дела и което е съвсем възможно, предубедени срещу шотландските съдилища — е истински позор за Шотландия. Позовавайки се на тази крещяща несправедливост, замислена срещу сър Уилям, близките му не щадяха сили и не пестяха доводите си, за да убедят Луси да развали годежа си с Рейвънсууд, който те наричаха направо позорен, срамен, греховен, и обвиняваха клетата девойка в това, че е дала дума на смъртния враг на дома, като й натякваха, че нейната упоритост усилва още повече нещастието, постигнало родителите й.
Но Луси не се разколебаваше. Сама, без всякаква подкрепа, тя намери сили да понесе стоически ужасните си мъки: хленченето на баща й, неговите жалби срещу тиранията на управляващата партия, както той се изразяваше; непрестанните обвинения в неблагодарност, отправени срещу Рейвънсууд; постоянните разсъждения как се развалят и анулират всякакви договори; цитатите от гражданското, общинското и каноническото право и досадното му глаголствуване за patria potestas89.
Тя се оказа годна да изтърпи или да отмине с презрително мълчание злобните насмешки, а понякога и оскърбления на по-големия си брат, полковник Дъглас Аштън, дръзката и нахална намеса на приятели и роднини. Но беше безсилна срещу постоянното настойчиво преследване на своята майка, която, оставила всичко друго настрана, насочи усилията на находчивия си ум към една-едничка цел — да развали годежа на дъщеря си с Рейвънсууд и да издигне непреодолима преграда между тях, като я омъжи за Бъкло. Тъй като умееше да вниква по-дълбоко от мъжа си в тайните кътчета на човешката душа, лейди Аштън разбираше, че по този начин ще нанесе страшен, съкрушителен удар на човека, когото смяташе за свой смъртен враг, и без колебание се приготви да го нанесе, макар да знаеше, че този удар ще разбие сърцето на собствената й дъщеря. Без да забравя нито за миг поставената цел, тя се стараеше да проникне в душата на клетата Луси и непрекъснато се преобразяваше ту по един, ту по друг начин в присъствието на дъщеря си и в зависимост от обстоятелствата, а когато бе свободна, подготвяше страшни средства за мъчение, с които можеш да сломиш й най-коравия човек, да го накараш да се откаже от взетото решение. Някои от средствата, които бе измислила, бяха прости и затова е достатъчно само бегло да ги споменем, докато други, типични за времето, страната и лицата, които фигурират в тази необикновена драма, заслужават да се спрем на тях по-подробно.
Първата задача на лейди Аштън бе да пресече всяка възможност за общуване между влюбените и служейки си ту с подкуп, ту с власт, напълно хвана в ръцете си всички, които се намираха около Луси; никоя крепост не е била подлагана на толкова жестока обсада, както тази нещастна девойка, макар привидно да не я ограничаваха в нищо. Границите на владенията на сър Аштън станаха за нея невидим магически кръг, очертан около омагьосан замък, в който и от който не можете да проникне нищо непозволено. Всички писма на Рейвънсууд до мис Аштън, в които той обясняваше причините за дългото си отсъствие, и всички бележки на клетата Луси до него, изпратени, както тя си мислеше, по верни хора, неизбежно попадаха в ръцете на
