— Да — съгласи се Колин. Може малко да си почина.
Когато двете жени излязоха от кръчмата, Колин беше обзета от внезапно силно чувство, което сякаш я предупреждаваше за нещо. То се усилваше, докато вървяха през селото, а чувството отвличаше Колин от разговора и с Ейнсли.
— Търсиш ли нещо, скъпа?
Колин отново се обърна към Ейнсли, а въпросът върна мислите й от опасността, която предчувстваше.
— Не, съвсем не.
Тя се опита да се отпусне, да си каже, че всичко е наред. И все пак това чувство беше след нея при всяка крачка, която правеше по посока Стоунхейвън. Ейнсли за миг спря да поговори с един възрастен мъж, прегърбен пред мъничката си къщурка. Точно когато Колин реши, че й се е привидял, тя го видя. Дуайт стоеше само на няколко крачки разстояние, а втренченият му поглед я караше да се разтрепери.
Тя ясно видя как гневът и омразата тлеят в дълбините на очите му и сега разбра за опасността, за която й бяха съобщили инстинктите. Колин се приближи до Ейнсли, като се надяваше, че нейното присъствие ще го спре да не предприеме нещо необмислено. Бяха близо до Стоунхейвън, достатъчно близо, за да е глупаво от негова страна да се опитва да я отвлича. Тя се обърна на другата страна, неспособна повече да издържи на погледа му.
Когато Колин се осмели да погледне назад, той си беше отишъл. От това разкритие отново я полазиха тръпки. Беше почти по-добре да знае точно къде е, отколкото да си го представя. Нервите й се опънаха до крайност и й се прииска Ейнсли да побърза.
— Ейнсли — каза Колин и прекъсна разговора й. — Мисля да побързам, ако не възразяваш.
— Разбира се, Колин. Аз ще те настигна. Няма да се бавя.
Колин се загледа в портата на двора на замъка и вървеше колкото се може по-бързо, без всъщност да тича. Дуайт се изпречи пред нея и тя се сблъска с него, а неговите ръце я задържаха да не падне.
— Не ме докосвай — изсъска тихо тя, като се опитваше да не привлече нечие внимание, докато се изскубваше от ръцете му. — Ти си глупак, Дуайт.
— Да — съгласи се той. Гласът му беше равен, но погледът му й казваше какво да очаква след това. — Изглупях по теб, девойче.
Той отново се протегна към нея, но тя го отблъсна.
— Само да ме докоснеш и ще изпищя. Всички от Стоунхейвън ще дойдат, може би дори Ян. Най-добре си върви, докато се чувствам достатъчно великодушна да те пусна да си вървиш по живо и по здраво.
— Великодушна — подигра й се той, а устните му се изкривиха в гримаса, която се превърна в грозна картина на омразата. — Ти си толкова наивна. Няма да те пусна да си вървиш, Колин. Със или без сватба. Ти си моя, сега и завинаги.
Гневни думи дойдоха на устата й, но той си тръгна преди тя да може да ги изрече. Ейнсли се приближи зад нея.
— Ето — усмихна се тя. — Не се забавих много, нали?
— Не. Пристигна навреме.
Погледът на Ейнсли стана любопитен, но тя не помоли Колин да й обясни. Те извървяха останалия път мълчаливо.
Преди Колин да е имала достатъчно време да обмисли това, което се беше случило, тя вече си беше вкъщи и лежеше в леглото си. Ейнсли тихо затвори вратата й и я остави да подремне. Първоначално на Колин й се стори глупаво да си почива през деня. Но само след миг очите й се затвориха и сънят я обори въпреки дейната й мисъл.
— Колин.
Тя отвори очи, а сънят й беше толкова истински, че й беше трудно да не мисли вече за него.
— Дрю — прошепна пресипнало тя.
— Ян е. — Ян седна на леглото и отметна сплъстената й коса от лицето. — Сънуваше, Колин.
Най-накрая тя разбра къде е и е кого говореше. Седна.
— Какво правиш тук?
Въпросът й прозвуча остро като обвинение. Не беше искала така да прозвучи. Тя отвърна поглед от него, смутена, че той я беше заварил толкова неориентирана.
— Кой е Дрю?
Тръпки полазиха Колин, трънки на ужас и отвращение.
— Никой.
— Ти плачеше и викаше името му. Това ме накара да вляза.
Тя нищо не каза.
— Човек не вика ничие име.
Колин продължи да мълчи. Какво ли можеше да каже? Ян я сграбчи за раменете и я разтърси, а гневът му личеше по свирепия поглед.
— Как можем наистина да сме мъж и жена, ако криеш нещо от мен?
— Ние никога не можем да бъдем мъж и жена — изкрещя тя и го прекъсна. — Не разбираш ли това?
— Не — процеди той през зъби.
— Не бъди глупак, Ян. Това никога не може да стане.
Той се втренчи в нея и не можеше да повярва. Колин нямаше да се поддаде на погледа му. Ръката на Ян се плъзна по раменете й и надолу по ръцете й, а ръцете му бяха топли при допира с тялото й. Той не спря. Ръцете му отново се придвижиха нагоре но врата й. Пръстите му масажираха мускулите й и облекчаваха напрежението. Тя започна да се отпуска, а упорството му я караше да се чувства безжизнена. Ръката му я придърпа, а устните му се приближиха до нейните.
Колин помириса тежкия му парфюм, а дъхът му беше омаен като вино. Зъбите му бяха бели на тъмния фон на лицето му, а по бузите започваше да му набожда брада. Никога не беше го виждала да се бръсне и й се прииска тя да го обръсне. Да опипа силната извивка на челюстта му е ръцете си, докато бръсначът се плъзга по всеки сантиметър и изстъргва останките от брадата му.
Искаше й се да почувства устните му върху своите, но той се отдръпна, за да я подразни и съблазни. След като облиза собствените си устни, тя се наведе напред и устните им почти се докоснаха.
— Обичаш ли Дрю, Колин? — Гласът му беше нежен и съблазнителен.
— Да, много.
Колин дори не разбра какво е казала, дори не разбра и той какво е попитал, а съзнанието й беше изцяло погълнато от допира му. Ян се отдръпна.
— Ти обичаш мъж на име Дрю?
Тя беше много объркана и отново се върна на това, което беше казал.
— Какво?
— Ти каза, че обичаш Дрю. Предполага се, че е никой.
— Ти… ти ме подведе — заекна Колин, неспособна да схване какво е казала, обхваната от гняв, който доминираше над всичките й мисли, освен една. Той я беше подвел. Но това, което беше още по-лошо, тя се беше хванала веднага.
— Кой е този мъж?
Тя изблъска Ян и с мъка стана от леглото.
— Махай се!
Ян се изправи и се приближи до нея.
— Кой е този мъж?
— Махай се! — Почувства се като че ли всеки момент може гневно да избухне и започна да го избутва. — Махай се от стаята ми.
— Твоята стая — изрева й той в отговор. — Предполагам, че това е моята стая.
Той беше прав, но това нямаше значение.
— Сега е моя стая и аз те помолих да се махнеш.
— Моли за каквото си искаш, миледи. Ще си тръгна, когато ми се прииска, по дяволите.
Тя още веднъж го изблъска, но той не помръдна и сантиметър, а високият му ръст се извисяваше над
